О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 17 гр. София, 04.02.2015 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. д. № 5218 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 1742 от 12.08.2014 г. на Н. Т. Н. чрез адвокат В. Г. срещу определение № 236 от 03.07.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 477/2014 г. по описа на Софийския окръжен съд, ГО, с което е потвърдено протоколно определение от 27.05.2014 г. по гр.д.№ 76/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място]. Наведени са оплаквания, че въззивното определение е незаконосъобразно и се иска да бъде отменено. В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване по процесуално-правни въпроси (уточнени и обобщени от касационната инстанция) относно определянето на цената на иска по чл.422 ГПК при постановено съединяване на дела по чл.213 ГПК. Касаторът счита, че въпросът е обусловил волята на съда и произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като същевременно поддържа, че възприетото от въззивния съд становище, че в такива случаи цената на иска е равна на сбора от цената на исковете по отделните дела е в противоречие със задължителна практика на ВКС, намерила израз в приложените Определение № 659 от 19.07.2010 г. по ч.т.д. № 474/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о. и Решение № 168 от 01.10.2013 г. по т.д.№ 1332/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Формулиран е и въпрос относно допустимостта на служебното съединяване на дела по чл.213 ГПК, постановено след като по някои от съединените дела е настъпила преклузия по чл.133 вр.чл.131 ГПК. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима от гледна точка разпоредбите на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. В срок е постъпил отговор от М. В. Д. и Д. Ц. Д., които възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната частна жалба. По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение на първоинстанционния съд, с което, след като на основание чл.213 ГПК е постановено съединяване на шест граждански дела, образувани при условията на чл.422 ГПК, е прието, че на основание чл.104, т.4 ГПК родово компетентен да се произнесе по спора като първа инстанция е окръжният съд, тъй като главното вземане произтича от договор за заем на сумата 128 000 лева и не са налице изключенията по цитираната разпоредба (не се касае до искове за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет). С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че въпросът относно допустимостта на служебното съединяване на дела по чл.213 ГПК, постановено след като по някои от съединените дела е настъпила преклузия по чл.133 вр.чл.131 ГПК, няма обуславящо значение за изхода на спора, в смисъла, разяснен с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато въз основа на него. Изискваното обуславящо значение има въпросът относно определянето на цената на иска по чл.422 ГПК при постановено съединяване на дела по чл.213 ГПК, което обосновава наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Налице е и допълнителен критерий за селектиране на касационната частна жалба по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по този въпрос не е формирана задължителна съдебна практика. По така формулирания въпрос настоящият състав намира следното: В практиката нерядко се срещат случаи на предявени искове при условията на чл.422 ГПК, при които въз основа на едно облигационно правоотношение в рамките на няколко различни производства е постигнато снабдяването със заповеди за изпълнение, срещу които впоследствие са подадени възражения от длъжника (длъжниците) и в едномесечния срок по чл.415, ал.1 ГПК са предявени искове за установяване на вземанията по отделните заповеди. При постановено в подобни случаи съединяване на делата по чл.213 ГПК, преценката за размера на цената на иска (включително с оглед определянето на родово компетентния като първа инстанция съд) следва да се извършва при отчитане естеството на връзката между отделните дела. В случаите, когато, видно от обстоятелствената част на исковите молби, връзката между исковете се състои в идентичността на облигационното правоотношение, по отношение на което претенциите по отделните дела съставляват части от едно вземане, то следва да се приеме, че след обединяването на делата не се касае до обективно кумулативно съединяване на искове, а до една обща претенция, чиято цена е равна на сбора от претенциите по отделните съединени дела. При така даденият отговор касационната частна жалба се явява неоснователна. Видно от обстоятелствената част на исковите молби, въз основа на които са били образувани гр.д.№№ 76, 77, 78, 79, 80 и 81 по описа за 2014 г. на РС – Етрополе, касаторът Н. Т. Н. (ищец по делата) се е снабдил с шест заповеди за изпълнение по чл.410 ГПК, съответно за сумите 5 000 лв., 24 400 лв., 24 500 лв., 24 600 лв., 24 700 лв. и 24 800 лв. Заявено е твърдение, че всички тези суми са части от сумата 128 000 лв. – предоставен от Н. Т. Н. на М. В. Д. и Д. Ц. Д. заем с падеж 30.11.2012 г., в подкрепа на което е представена Разписка от 04.07.2012 г. с нотариална заверка на подписите на длъжниците. След констатация за наличието на предпоставките по чл.213 ГПК („Когато в съда има висящи няколко дела, в които участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника или които имат връзка помежду си, съдът може да съедини тези дела в едно производство и да издаде общо решение по тях”), с протоколно определение от 27.05.2014 г. районният съд е съединил делата. Съобразил е, че сборът от претендираните по съединените дела суми възлиза на 128 000 лева, поради което и на основание 118, ал.2 вр.ал.1 вр. чл.104, т.4 ГПК е изпратил делото на Софийския окръжен съд за разглеждане като първа инстанция. Потвърждавайки така постановеното определение, въззивният съд правилно е приложил закона в смисъла, разяснен по-горе. Въззивният акт не противоречи на задължителната практика на ВКС, намерила израз в цитираните и приложени от касатора Определение № 659 от 19.07.2010 г. по ч.т.д. № 474/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о. и Решение № 168 от 01.10.2013 г. по т.д.№ 1332/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., които са неотносими към случая. В Решение № 168 от 01.10.2013 г. са разгледани процесуално-правни въпроси, свързани с нередовността на искова молба, с която е заявен осъдителен иск след успешно проведено заповедно производство и правомощията на съда по отстраняване на тази нередовност и тези, свързани с допустимостта на иска по чл.422 ГПК, след като в хода на производството е отменено разпореждането за незабавно изпълнение и е обезсилен издадения изпълнителен лист, а в Определение № 659 от 19.07.2010 г. е разгледан въпросът за изискванията към обстоятелствената част и петитума на иск по чл.422 ГПК, в случаите, когато заповедта за изпълнение е издадена в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, като е пояснено, че е невъзможна идентичност между обстоятелствената част на ИМ и обстоятелствата по заявлението за издаване на заповед по менителничен ефект. В нито един от тези два акта не е разискван въпроса, въз основа на който е допуснато касационното обжалване в настоящия случай, нито са възприети разрешения, противоречащи на даденото от настоящия състав тълкуване, с което е съобразено обжалваното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 236 от 03.07.2014 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 477/2014 г. по описа на Софийския окръжен съд, ГО. ПОТВЪРЖДАВА въззивно определение № 236 от 03.07.2014 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 477/2014 г. по описа на Софийския окръжен съд, ГО. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: