6 Р Е Ш Е Н И Е № 210 София, 30.12.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Върбанова ЧЛЕНОВЕ: К. Е. Бонка Йонкова при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 777/2009 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [заличено наименование на фирма], гр. Р. срещу решение № 267 от 23.03.2009 г. по гр. д. № 66/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 59 от 25.08.2008 г. по гр. д. № 49/2008 г., изцяло е уважен предявеният от Аг.с.п./ срещу „П.” ЕООД, гр. Р. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за неизпълнение на чл. 11.2. от приватизационен договор от 01.08.2002 г. в размер на 671 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.02.2008 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон с искане за отмяната му и за отхвърляне на предявения иск. Касаторът счита за незаконосъобразен извода на въззивния съд за неизпълнение на задължението по чл. 11.2. (а), като твърди, че сключеният договор за кредит от 24.11.2005 г. с [заличено наименование на фирма] е с цел рефинансиране на дълга на дружеството към “Р. Б.” АД от 2003 г., за обезпечаването на който с ипотека върху обекта на процесния приватизационен договор е налице изрично съгласие на А.с.п., както и че това първоначално обезпечение е запазено. Изрично оплакване е заявено и във връзка с отказа на съда да признае за нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата на чл. 11.2. от договора, установяваща забрана на купувача да се разпорежда завинаги с придобитата обособена част, както и клаузата на чл. 16.1. относно размера на уговорената неустойка - 50 % от цената на обекта. Изложени са доводи и срещу присъдената законна лихва за забава върху приетата за дължима неустойка с твърдението, че е недопустимо за едно и също неизпълнение на договора да се претендира едновременно неустойка и лихва. С определение № 17 от 15.01.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че значим по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е въпросът: за нищожността на клаузата за неустойка за неизпълнение на поето с приватизационен договор задължение, произтичаща от накърняване на добрите нрави. Ответникът по касация – А.с.к. – моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмения отговор по чл. 287 ГПК и в писмени бележки, поддържани и в съдебно заседание. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното отхвърлително решение и да уважи предявения от Аг.н к. срещу [заличено наименование на фирма], гр. Р. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 671 000 лв., въззивният съд е приел, че с учредената на 25.11.2005 г. в полза на „Е. Ви Би Б. Б.” АД ипотека върху имотите, включени в имуществото на придобитата с процесния приватизационен договор от 01.08.2002 г. „В. Р.”, ответникът -купувач по този договор е нарушил поетото в чл. 11.2. (а) от същия задължение да не обременява с вещни тежести придобитите недвижими имоти без предварителното разрешение на купувача, което е породило съответно задължението му за заплащане на уговорената в чл. 16.1. неустойка. Като неоснователни решаващият състав е преценил всички релевирани от търговското дружество възражения за недължимост на неустойката. На първо място, не е споделено становището му, че за учредената върху процесните имоти ипотека от 25.11.2005 г. не е било необходимо предвиденото в чл. 11.2. (а) изрично разрешение на Агенцията за приватизация, тъй като със сключения договор за кредит между „П.” ЕООД и „Е. Ви Би Б. Б.” АД е извършено заместване в дълга на дружеството по предходен договор за кредит с „Р.” АД, за който Аг.п. вече е дала такова разрешение и същото следва да се счита запазено съгласно чл. 102, ал. 2 ЗЗД. Неприложимостта на тази норма е обоснована с факта, че в случая не е налице „заместване в дълг”, тъй като се касае за две напълно самостоятелни и независими правоотношения, страна по които е ответното дружество. Въззивната инстанция е оставила без уважение и второто основно възражение срещу предявения иск – това за нищожност на клаузите на чл. 11.2. (а) и чл. 16.1. поради противоречие с добрите нрави. При преценката на съдържащото се в клаузата на чл. 11.2. (а) ограничение за разпореждане с придобитата с приватизационния договор обособена част съдът е взел предвид спецификата на закупения обект, представляващ „енергийно предприятие” по смисъла на Закона за енергетиката, което осъществява дейност по производство на електрическа енергия и е част от енергийната система на страната. С оглед на това, посоченото ограничение е определено като гаранция за функционирането на обекта. А. е поставен и върху факта, че забраната за разпореждане с приватизирания имот, в т. ч. и чрез учредяването на ипотека върху него, е била изрично обявена още преди провеждането на търга и следователно – известна на купувача, но не го е отказала да сключи приватизационния договор. От друга страна, съдът е приел за неоснователно твърдението на купувача, че ограничението за разпореждане с обособената част е безсрочно. Тълкувайки разпоредбите на чл. 11.2. (а) и чл. 11.4., съдебният състав е направил извод, че уговореният в чл. 11.4. срок – краят на експлоатационния живот на съоръженията – е срокът, с който е обвързано и изпълнението на задължението по чл. 11.2. (а). По отношение клаузата за неустойка по чл. 16.1. от приватизационния договор Софийски апелативен съд е счел, че независимо от липсата на настъпили вреди за продавача, същата не противоречи на добрите нрави, тъй като в случая засилено проявление намира една от нейните функции – наказателната. В мотивите на акта липсва обаче изрично обсъждане на направеното от търговското дружество възражение за прекомерност на неустойката, а така също и на възражението, че начисляването на лихва върху неустойката е недопустимо. Обжалваното решение е подписано с особено мнение от един от членовете на съдебния състав. В същото е изразено становище за нищожност на клаузата на чл. 11.2. (а) от процесния приватизационен договор, обоснована с противоречието й с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България, прокламираща принципа за неприкосновеност на частната собственост и гарантирането й от държавата. Според подписалия особеното мнение съдия, липсата на срок за действие на забраната за разпореждане с придобитата обособена част, представлява нарушение на посочения принцип, като в тази връзка, са изложени съображения, че уговореният в чл. 11.4. срок не може да бъде отнесен и към задължението по чл. 11.2. (а). Освен поради нищожност на посочената клауза, искът за присъждане на неустойка е приет за неоснователен и поради това, че претендирането й представлява злоупотреба с право – извод, който е аргументиран с факта, че ипотеката е учредена за обезпечаване на договор за кредит, с който е рефинансиран предходен договор за кредит с по-неизгодни условия, като по-този начин съществуващият дълг на купувача е облекчен, а интересът на кредитора по приватизационния договор – защитен в по-голяма степен. Като допълнително съображение е изтъкнато обстоятелството, че към датата на завеждане на исковата молба няма наложена вещна тежест върху процесния имот. Касационната жалба е основателна. Неправилно е застъпеното от мнозинството на решаващия състав становище по направеното от ответника по иска възражение за нищожност на клаузата на чл. 11.2. (а) от процесния приватизационен договор. Неоснователно в тази връзка е прието, че ограничението за разпореждане на дружеството-купувач с придобитата обособена част, в т. ч. и чрез учредяване на вещни тежести, не е безсрочно и че същото е обвързано със срока по чл. 11.4. – за периода на целия експлоатационен живот на съоръженията. Този извод е в явно противоречие с изразената от страните воля. Доколкото предметът на поетото с всяка от посочените клаузи задължение е напълно различен – предмет на задължението по чл. 11.2. (а) е неразпореждане с приватизираната обособена част, а на задължението по чл. 11.4. е недопускане на промяна на функционалното и технологичното й предназначение – то липсва основание тези клаузи да бъдат тълкувани във връзка една с друга и съответно уговореният в чл. 11.4. срок за изпълнение на задължението да бъде приет за срок за изпълнение и на задължението по чл. 11.2. (а). Нещо повече, самият ищец също признава, че задължението за неразпореждане с обособената част е “без срок”, което е посочено изрично в съставения от него Констативен протокол № 226 от 25.02.2008 г. /корекция на Констативен протокол № 226 от 15.03.2007 г./. Безсрочната забрана на купувача по приватизационния договор да се разпорежда с придобития обект представлява недопустимо ограничаване на правото му на собственост, което е в противоречие с прокламирания в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България принцип за неприкосновеност на частната и поради прякото действие на установяващата го норма има за последица нищожност на процесната договорна клауза. Безспорно, с оглед същността и целите на приватизацията, отчитайки спецификата и обществената значимост на този процес, забраната за отчуждаване на закупеното чрез приватизационната сделка имущество би била търпимо ограничаване на правото на частна собственост, но само при условие, че същата е предвидена за точно определен и то разумен, от гледна точка интереса и на двете страни, срок. И тъй като в случая такъв срок изобщо липсва, то клаузата на чл. 11.2. (а) от процесния приватизационен договор, предвиждаща посоченото ограничение в разпоредителните правомощия на купувача-собственик, е нищожна и не поражда действие. Ето защо, неизпълнението на поетото с нея задължение не може да обоснове ангажиране отговорността на ответното дружество /сега касатор/ за заплащане на неустойка. Поради това, предявеният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и след отмяна на въззивното решение същият следва да бъде отхвърлен, без да е необходимо да се обсъждат всички останали доводи и възражения на страните, касаещи предпоставките за присъждане на неустойка, включително и релевираното от ответника по иска възражение за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 16.1., независимо, че именно този въпрос е обусловил допускането на касационното обжалване. В тази връзка следва само да се отбележи, че по посочения въпрос вече е налице задължителна практика – Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на Общото събрание на Търговска колегия на Върховен касационен съд. Съответствието на въззивното решение с нея, обаче, не следва да бъде обсъждано по изложените по-горе съображения. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 21 920 лв., съобразно изготвения от същия списък по чл. 80 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 267 от 23.03.2009 г. по гр. д. № 66/2009 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от А.с.к /понастоящем А.с.к./ срещу [заличено наименование на фирма], гр. Р. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за неизпълнение на чл. 11.2. от приватизационен договор от 01.08.2002 г. в размер на 671 000 лв. ОСЪЖДА Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, гр. София, ул. “А.” № 29 да заплатят на [заличено наименование на фирма], гр. Р., ул. “И.” № 23 направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 21 920 /двадесет и една хиляди деветстотин и двадесет/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: