Р Е Ш Е Н И Е № 24 Гр. С., 01.08.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2709/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от М.-ФАКТ О. [населено място], чрез процесуалния му представител, срещу решение № 136/27.05.2015 г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в.т.д. № 46/2015 г., с което е потвърдено решение № 197 от 02.12.2014 г. по т. д. № 43/2014 г. на Плевенския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК против Ф. АВТО О. [населено място], И. К. В. и В. В. Д. за признаване за установено по отношение на ответниците съществуването на вземане на М.-ФАКТ О. в размер на 60 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 08.09.2010 г., издаден от И. К. В. в качеството му на управител на Ф. АВТО О. в полза на Ю. – ВТ О. [населено място], общ. Полски Т., който е джиросан на 06.01.2014 г. в полза на касатора, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 52 от 13.01.2014 г. по ч.гр.д.№ 70/2014 г. по описа на ПлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението пред ПлРС – 09.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението, поради противоречието му с материалния закон - чл.531 ТЗ, при формиране на извода на въззивния съд, че вземането, предмет на иска, е погасено по давност. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен. Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител, заявяват становище, че жалбата е неоснователна и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. За да се произнесе по предмета на спора по реда на чл.290 ГПК, с оглед данните по делото и становищата на страните по посочените в жалбата основания, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: С обжалваното решение съставът на Великотърновския апелативен съд е приел, че на 08.09.2010 г. е издаден запис на заповед, по силата на който Ф. АВТО О. [населено място] се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на Ю. ВТ О. [населено място], без предявяване на падежа, без разноски и протест, сумата 60 000 евро, както и всички разноски по евентуалното изпълнение на записа на заповед с падеж – 10.01.2011 г. и място на плащане – [населено място]. Записът на заповед е авалиран от физическите лица И. К. В. и В. В. Д.. Записът на заповед е джиросан на 06.01.2014 г. в полза на М.-ФАКТ О., като на същата дата издателят и авалистите са уведомени за джирото. На 09.01.2014 г. е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от джиратаря против издателя и авалистите на записа на заповед, което е уважено по ч.гр.д.№ 70/2014 г. по описа на Плевенския районен съд. Своевременно е подадено възражение от длъжниците по чл.414 ГПК, изпълнението е било спряно и е предоставен едномесечен срок за предявяване на иска по чл.422 ГПК, в който М.-ФАКТ О. е завел настоящото дело. Въззивният съд е разгледал и е счел за неоснователни възраженията на ответниците против иска, както следва: абсолютните възражения срещу съдържанието на записа на заповед /че не съдържа реквизитите по чл.535 т.2 ТЗ, като издаден за неопределена сума/ и възраженията за нищожност на джирото - извършено при условията на абсолютна симулация /т.нар. „скрито джиро за събиране”/ и с цел да се заобиколи законът, чрез преодоляване последиците на влязлото в сила решение на АС при БТТП относно каузалните отношения, обезпечени със записа на заповед. Съдът е счел за недоказано и възражението за недобросъвестност на джиратаря, с оглед нормата на чл.465 ТЗ и възможността да му бъдат противопоставени относителни възражения от страна на задължените лица. Въпреки това е разгледал и твърденията за погасяване на съществуващите между Ю. ВТ О. и Ф. АВТО О. каузални отношения по договор за дистрибуция от 31.08.2010 г., като е посочил, че с решението на АС при БТТП не са решени всички спорове между тях и че решението на съда не съставлява доказателство, че вземането по каузалното правоотношение не се дължи. За да отхвърли предявения иск, съдът е приел за основателно възражението за изтекла погасителна давност за упражняване на правата по менителничния ефект. Позовал се е на разпоредбата на чл.531 ал.2 ТЗ, според която исковете по менителницата срещу джирантите и срещу издателя се погасяват с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа, ако менителницата съдържа уговорка „без разноски”. Приел е, че тази разпоредба се прилага по отношение за записа на заповед в хипотезата, при която е извършено заместване на носителя на субективното право, материализирано в записа на заповед посредством джиро и регламентира срока, в който последният джиратар – приносител на менителничния ефект, може да предяви прекия си иск срещу издателя и авалиралите неговото задължение лица и регресните си искове срещу предходните джиранти. В случая искът е предявен от джиратаря М. – ФАКТ О. и след като записът на заповед съдържа уговорка „без протест”, то следва да намери приложение нормата на чл.531 ал.2 вр. чл.357 ТЗ. Едногодишният давностен срок по тази разпоредба важи както за осъдителните, така и за установителните искове по чл.422 ГПК. Т.к. падежът на записа на заповед е на 10.01.2011 г., то срокът по чл.531 ал.2 ТЗ е изтекъл на 10.01.2012 г., поради което и заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 09.01.2014 г. се явява подадено след изтичане на давностния срок. С определение № 701/10.08.2016 г., на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - С каква давност се погасява прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му и приложима ли е спрямо него едногодишната погасителна давност по чл.531 ал.2 ТЗ. Първата част от въпроса е намерила отговор по реда на чл.290 ГПК в решение № 102/23.07.2014 г. по т.д.№ 2680/2013 г. на ВКС, ТК, І-во ТО /макар че спорът по делото е имал друг контекст и е бил във връзка с това, дали се прилага специалната или общата давност/, а втората част е негово следствие. С посочената практика дадено разрешение, че относно прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед и/или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 ТЗ. Мотивите за споделяне на този извод са следните: С тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против прекия длъжник по ценната книга. Специалната едногодишна давност, уредена в чл.531 ал.2 ТЗ, не е относима към горната хипотеза. Тя касае исковете на приносителя на менителницата срещу джирантите и срещу издателя на менителницата, а това са лица, различни от прекия длъжник /поради което и давността е по-кратка/. Съществената разлика между цитираните две алинеи на чл.531 ТЗ се състои в кръга на пасивно легитимираните лица. Препращащата норма на чл.537 ТЗ не дава никакво основание уредбата относно едногодишната давност да се прилага и спрямо издателя на записа на заповед. Правилото на чл.537 ТЗ гласи, че за записа на заповед се прилагат съответно разпоредбите за менителницата, доколкото те са съвместими с естеството му. Това условие отсъства по отношение на нормата на чл.531 ал.2 ТЗ. Издателят на записа на заповед не съвпада с издателя на менителницата, а с платеца на същата, видно от изричната разпоредба на чл.538 ал.1 ТЗ, според която издателят на записа е задължен по същия начин, по който е задължен платецът на менителницата. Т.е. по отношение на издателя на записа на заповед и авалистите, погасителната давност се регламентира с нормата на чл.531 ал.1 ТЗ, а не на чл.531 ал.2 ТЗ. Следователно, отговорът на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е, че прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му се погасява с тригодишната давност по чл.531 ал.1 ТЗ, а едногодишната погасителна давност по чл.531 ал.2 ТЗ е неприложима спрямо него. С оглед така дадения отговор на въпроса, с който се изчерпват и основанията в касационната жалба, обжалваното решение се явява неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. При постановяването му, съдът погрешно е изтълкувал нормата на чл.531 ал.2 ТЗ, като е приел, че предвидената в нея по-кратка погасителна давност се прилага и за издателя на записа на заповед. При съответно приложение на чл.531 ал.1 ТЗ се налага изводът, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК е подадено преди изтичане на тригодишния давностен срок и искът по чл.422 ал.1 ГПК не може да се отхвърли на посоченото от въззивния съд основание. Поради това и с оглед разпоредбите на чл.293 ал.2 вр. чл.290 ал.2 и по арг. от чл.293 ал.3 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск за съществуване на вземането, основано на ценната книга, да бъде уважен. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 136/27.05.2015 г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в.т.д. № 46/2015 г., с което е потвърдено решение № 197/02.12.2014 г. по т. д. № 43/2014 г. на Плевенския окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1 ГПК, по отношение на Ф. АВТО О. [населено място] с ЕИК[ЕИК], И. К. В. с ЕГН [ЕГН] и В. В. Д. с ЕГН [ЕГН] съществуването на вземане против тях при условие на пасивна солидарност в полза на М.-ФАКТ О. [населено място] с ЕИК[ЕИК] в размер на 60 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 08.09.2010 г., издаден на 08.09.2010 г. от Ф. АВТО О. в полза на Ю. – ВТ О. [населено място], общ. Полски Т., авалиран от физическите лица И. К. В. и В. В. Д. и джиросан на 06.01.2014 г. в полза на М.-ФАКТ О., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 52/13.01.2014 г. по ч.гр.д.№ 70/2014 г. по описа на ПлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на подаване на заявлението пред ПлРС – 09.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: