Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.2 1898_9_dec_290gpc.doc Р Е Ш Е Н И Е № 830 София, 20.12. 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и десета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР Й. АЛЕКСЕЙ ИВАНОВ при участието на секретаря С. Т. и в присъствието на прокурор Р., разгледа докладваното от съдия Й. гр.дело N 1898 /2009 г.: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на страните по гр.д. № 713 /2009 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 1 с-в., срещу решение от 18.06.2009 г. по делото Апелативна прокуратура – София обжалва решението в частта, с която Прокуратурата на Р. България е осъдена солидарно с В. апелативен съд на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ да заплати на П. М. Т. сумата 12,000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда и за незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение по същото обвинение, ведно със законната лихва от 27.02.2006 г. до окончателното и изплащане и иска намаляване на обезщетението. Великотърновският апелативен съд обжалва решението в частта, с която е осъден солидарно с Прокуратурата на Р. България на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ да заплати на П. М. Т. същата сума - 12,000 лева, ведно със законната лихва от 27.02.2006 г. до окончателното и изплащане. Иска отхвърляне на иска срещу него. Ищецът П. М. Т. обжалва решението в частта, с която исковете му срещу Прокуратурата на Р. България и В. апелативен съд с правно за солидарно осъждане на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ са отхвърлени за разликата от 12,000 лева до пълния предявен размер 50,000 лева. Иска уважаване на исковете за целите предявени размери. Всеки от жалбоподателите твърди, че в обжалваната от него част е неправилно и излага доводи за това. Доводите за неправилност ще бъдат разгледани по-долу. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение от 10.06.2010 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК по следните въпроси : Кога при различни конкретни случаи, при които са присъдени различни размери на обезщетения за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ, отнасящи се до преживяванията от незаконно задържане, от незаконно обвинение в престъпление, след като лицето е било оправдано, е налице противоречиво приложение на правилото на чл.52 ЗЗД и на приетото с ППВС № 4 /1968 г., че обезщетенията за неимуществени вреди се определят по справедливост, но понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетенията. Дали по делото е допуснато противоречие с т.13 ТР № 3 /2005 г., ако съдът, който е наложил мярка за неотклонение задържане под стража и съдът, който я е одобрил, са спазили всички изисквания на НПК и тази мярка не е била отменена по установения ред, но след оправдаването на лицето с влязла в сила присъда срещу съдилищата, са уважени негови искове за обезщетение по чл.2,т.2. ЗОДОВ. По въпросите настоящият състав намира следното: По първия въпрос: Налице е противоречия между решения, с които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти, в които се изразява както видът и тежестта на обвинението и на мерките за неотклонение, вида, продължителността и момента на наказателното производство, така и на проявните форми на уврежданията, т.е. в случаите, когато има сходство на повечето доказани в хода на производството факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер по преценката на решаващия съд, като част от едни и същи или по-големи от уважените предявени размери (а не поради по-малки предявени размери по едни дела от уважените по други). В случая не е налице противоречие между приетото с обжалваното решение и посочените в жалбата на Прокуратурата на Р. България решения № 186 от 23.02.2009 г. по гр.д. № 595 /2008 г. на І г.о. на ВКС, (с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30,000 лева, който не подкрепя тезата на Прокуратурата); Решение № 990 от 07.11.2008 г. по гр.д. № 3533 /2007 г. на І г.о. на ВКС, Решение № 29 от 30.01.2009 г. по гр.д. № 2496 /2008 г. на І г.о. на ВКС, тъй като няма сходство във фактите, които представляват основания на отделните искове, за които са присъдени различни обезщетения. За представеното решение № 518 от 22.12.2006 г. по т.д. № 760 /2006 г. на Пловдивски апелативен съд няма данни дали е влязло в сила, поради което не може да представлява и да бъде обсъждано като основание (за противоречие) по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. По втория въпрос : разрешението на т.13 от ТР № 3 /2005 г. на ОСГК на ВКС е ясно : в хипотезата на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ съдът, който е наложил мярка за неотклонение в наказателното производство и съдът, който я е одобрил, не се освобождават от отговорност и в случаите, когато и двата са спазили изискванията на НПК за законосъобразното налагането на мярката за неотклонение. От изложеното по-долу е видно, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие, а не в противоречие с това разрешение. Поради което е без значение дали постановеното е в противоречие с друго съдебно решение по конкретен правен спор, като представеното решение № 67 от 14.05.2009 г. по г.д. № 116 /2009 г. на Варненски апелативен съд, за което и няма данни дали е влязло в сила, поради което не може да представлява и да бъде обсъждано като основание (за противоречие) по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. · За да постанови обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел, че ищецът П. М. Т. е предявил искове за заплащане на неимуществени вреди срещу В. апелативен съд в размер на 15,000 лева и срещу Прокуратурата на Р. България в размер на 35,000 лева за вредите, които е претърпял от привличането му като заподозрян, от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.199,ал.2,т.3 НК и от задържането му под стража като мярка за неотклонение в хода на предварителното производство, като повдигнатото срещу него обвинение завършило с оправдателна присъда. · Въззивният съд е приел за установени твърдените факти за задържането от 17.09.2000 г. до 11.07.2001 г. и за протичането на наказателното производство, за установено с медицинска експертиза влошаване на здравословното състояние на ищеца, но съдът е приел, че със заключението не се установява причинна връзка на влошеното здравословно състояние със задържането и обвинението (л.4),.а въз основа на свидетелски показания съдът е приел за установено, че задържането и повдигнатото обвинение са се отразили негативно върху психическото и физическото състояние на ищеца – преди ареста тежал около 130 килограма, а след излизането му от ареста, психиката му била „коренно различна”, тежал 80 килограма, бил стресиран, уплашен и отчаян, отказвал да излиза в града и да се среща с хора, изпитвал постоянен страх да остава сам и твърдял, че страхът му е от престоя в килията, където се чувствал много зле, според свидетелите преди задържането ищецът имал приятелка, която го напуснала след задържането в ареста, според един от свидетелите битовите условия били изключително лоши и ищецът по време на задържането бил пред нервен срив и престоят му се отразил изключително неблагоприятно. · Съдът е изложил доводи за това, че ответниците нямат правомощия за контрол върху местата за изтърпяване на мярката „задържане под стража” и че ищецът не е доказал, че е изпуснал конкретна възможност за пътуване в чужбина поради наложената му мярка за неотклонение, поради което не е обсъждал събраните за това доказателства при определяне на обезщетението. · Съдът е изложил доводи за квалификацията на исковете – по чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, поради искането да бъдат обезщетени вреди от наложена мярка за неотклонение в хода на наказателно производство, приключило с оправдателна присъда а не по чл.2,ал.1,т.1 ЗОДОВ, както е приел първоинстанционният съд (вж. диспозитивите на двете решения), което въззивният съд е определил (правилно) като неправилно приложение на материалния закон, а не недопустимо произнасяне. · След това съдът е изложил доводи за основателността на исковете и за това, че в случая съгласно чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и т.13 от ТР 3 /2005 на ОСГК на ВКС в посочената хипотеза обезщетението за вреди от наказателното производство и от задържането под стража се определя глобално, без да се определя самостоятелно обезщетение за задържането. И че отговорността за вреди се носи от всички правораздавателни органи, които са постановили задържането, повдигнали и поддържали незаконното обвинение, независимо от приноса на всеки от тях за настъпването на вредите. И ако вредите са резултата от съвместни действия, отговорността е солидарна съгласно чл.53 ЗЗД вр. с пар.1 от ДР на ЗОДОВ. · След това съдът е изложил съображения, че предвид оправдателната присъда, задържането, наложено от съда по инициатива на прокуратурата е незаконно, както и че след приключване на предварителното производство прокуратурата е повдигнала и поддържала обвинението в резултат на което е образувано съдебно производство, приключило с оправдателна присъда за ищеца. Поради което и съгласно чл.2,т.2 ЗОДОВ незаконно е както обвинението, така и задържането и тъй като е установено, че те са рефлектирали негативно в правната сфера на ищеца – той е понесъл болки и страдания, които следва да се квалифицират като неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от държавата съгл. чл.4 вр. чл.2,т.2 ЗОДОВ в лицето на нейните правозащитни органи, от чиито действия и актове са последвали вредите, като за задържането съгл. чл.4 ЗОДОВ и чл.53 ЗЗД, прокуратурата и съдът носят солидарна отговорност, а съгласно разрешението на т. 13 от ТР 3 /2005 на ОСГК на ВКС следва да бъде определено обезщетение в глобален размер. · Съдът е изложил доводи за неоснователността на довода на ВТОС за недължимост на претендираното от него обезщетение за задържането поради спазването на изискванията на НПК с довода, че съгласно т.13 от ТР 3 /2005 на ОСГК на ВКС незаконосъобразността на задържането произтича от незаконосъобразността на самото обвинение, както е отговорил и на доводи на прокуратурата. · След това съдът е определил размера на обезщетението по справедливост, като е съобразил възрастта на ищеца при повдигането на обвинението и задържането, вида и тежестта на обвинението, проявните форми на претърпените от него болки и страдания – притеснения, страхове, срам и унижение, довели до коренна промяна в личното му поведение и до неблагоприятно развитие на начина му на живот; продължителността на наказателното производство – от 16.09.2000 г. до 10.02.2006 г. и на задържането под стража – от 17.09.20000 г. до 04.07.2001 г., с оглед преценка на продължителността на процеса на увреждане. Така на основание чл.52 ЗЗД е определил обезщетение в размер на 12,000 лева, за което е преценил, че ще допринесе за преодоляване на неблагоприятните неимуществени последици в резултат на незаконното наказателно преследване.. По основателността на касационните жалби: По жалбата на ищеца : · Наведеният довод е, че като е намалил почти три пъти определения размер на обезщетението, въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта, без да изложи мотиви за намалението на обезщетението от 35,000 лева на 12,000 лева. Доводът е неоснователен, въззивният съд като съд по съществото на спора е изложил самостоятелни мотиви за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, основани на установените по делото факти, които са от значение за спора и на установеното с чл.4 ЗОДОВ, чл.52 ЗЗД и с ППВС № 4 /1968 г. правило. По жалбата на В.т апелативен съд : Наведени са следните доводи за неправилност на решението в обжалваната му част : · Неправилен извод, че потвърждаването на мярката за неотклонение е основание за отговорност, тъй като при потвърждаване, както и при вземане на мярката за неотклонение, съдът е спазил изискванията на НПК и събраните към този момент доказателства и е било налице обосновано предположение. Този довод е неоснователен. Както беше отразено, съдът се е обосновал с разрешението, прието в т.13 ТР 3 /2005 г. на ВКС. · Липса на доказателства за претърпените вреди, за които са събрани само свидетелски показания, единият свидетел е съподсъдим, също ищец по иск за обезщетение, а показанията са само за изпадане в психологическо състояние, което свидетелите определят субективно и непрофесионално като депресия. Този довод е неоснователен, изводите на въззивния съд за отрицателните преживявания на ищеца са обосновани – основават се на събраните по делото доказателства на няколко свидетели. За установяване на отрицателните преживявания на ищеца от събраните свидетелски показания не е необходимо те да определят точна медицинска диагноза на описаните преживявания. Също така : съдът изрично е приел (л.8 най-долу), че при определяне на обезщетението не взема предвид твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние в резултат на задържането и обвинението като недоказани (отразено и при обсъждане на медицинската експертиза (л.4).. · Необоснован е изводът, че ищецът го е напуснала приятелка, защото са събрани свидетелски показания, че от пет години живее на семейни начала с жена и има дете. Този довод е неоснователен. Изводът на съда се основава на показанията на няколко свидетели, следва да се има предвид и че от задържането под стража до изслушването на свидетелите от съда са минали повече от пет години и няма никакво логическо противоречие. · Няма данни колко е бил уронен престижът на ищеца, освен пред тесен кръг близки приятели и роднини и негови „другари” в процеса. Съдът не е обсъждал такъв факт като основание за обезщетение. · Доводът, че съдът не носи отговорност за често пъти некоректната и непрофесионално изнесена информация в пресата и ако ищецът е претърпял такива вреди, следва да претендира обезщетение за тях по исков ред от друг. Доводът е неоснователен. Съдът изрично е отбелязал (на л.5), че не обсъжда доказателства за това, тъй като в исковата молба не се съдържат твърдения за претърпени неимуществени вреди от публично разгласяване на обвинението и задържането (не са наведени като основания на исковете). По жалбата на Прокуратурата на Р. България : · Нарушени са логически правила и принципът за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД Този довод е неоснователен по изложените по-горе съображения : въззивният съд като съд по съществото на спора е изложил самостоятелни мотиви за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, основани на установените по делото факти, които са от значение за спора и на установеното с чл.4 ЗОДОВ, чл.52 ЗЗД и с ППВС № 4 /1968 г. правило. · Спазени са изискванията за налагане на мярката за неотклонение, изменена е в „парична гаранция” е поради изменение на обстоятелствата. Този довод е неоснователен по изложените по-горе съображения, основани на разрешението, прието в т.13 ТР 3 /2005 г. на ВКС. · Решението е необосновано в обжалваната част. Този общо формулиран довод е неоснователен по изложеното по-горе съображение, че съдът е обсъдил всички релевантни факти. · САС не е съобразил, че ищецът е направил опит да напусне страната и затова е бил първоначално задържан. Този довод е неоснователен. Съдът го е обсъдил и е приел, че няма данни, че при опита на ищеца да напусне страната през Д. мост на 16.09.12000 г. той да е знаел за обвинението, което му е било връчено на следващия ден, че няма доказателства, че се е опитал да напусне, за да избегне наказателно преследване, поради което не може сда се приеме съпричиняване по чл.5 ЗОДОВ · Не са събрани данни за неблагоприятни промени на здравословното състояние. Този довод е неоснователен по изложените вече съображения – съдът изрично е приел (л.8 най-долу), че при определяне на обезщетението не взема предвид твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние в резултат на задържането и обвинението като недоказани · Неправилен извод, че има причинна връзка между съдебното производство и това, че приятелката на ищеца го е напуснала - има само твърдения, че го напуснала след задържането му в ареста – в тази част решението се основава на предположения, а не на доказателства. Неоснователен довод по изложени вече съображения. Поради изложеното настоящият състав намира, че жалбите са неоснователни, а обжалваното решение е правилно. С оглед изхода от спора (неоснователност и на трите жалби) разноски не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 18.06.2009 г. по гр.д. № 713 /2009 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 1 с-в. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.