8 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 996/2014 год. Р Е Ш Е Н И Е № 508 гр.София, 19 юни 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ТОМОВ МИНА ТОПУЗОВА със секретар Мира Недева при участието на прокурора КРАСИМИРА КОЛОВА изслуша докладваното от съдията ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 996/2014 година Защитниците на подсъдимите по делото са обжалвали по касационен ред както изменянето, така и потвърждаването от Великотърновския апелативен съд на осъдителната спрямо тях част от присъдата на Плевенския окръжен съд. Първоинстанционната присъда – 10/4.ІІ.2014 год. по нохд 50/14, е преди всичко за престъпленията, от които пострадалият пряко е 88-годишният Т. Д. – от първия според обвинението самостоятелен грабеж срещу него през деня на 13.ІІІ.2013 год., на метални предмети с обща стойност 7 лева, и от последвалия грабеж в нощта на 13/14.ІІІ.с.г. на други такива предмети, но и на лични вещи на пострадалия, този път на обща стойност 910 лева. Първият грабеж е квалифициран правно по чл.198, ал.1, във връзка с чл.20, ал.2, като за негови съизвършители са приети подсъдимите И. Д. и В. Тонов, и те са наказани на лишаване от свобода по 3 години и 4 месеца. Вторият грабеж е завършил със смъртта на ограбения Д.; затова неговата правна квалификация е и по чл.199, ал.2, т.2, но в този случай във вр. със 198, ал.3 НК. С последната квалификация е приета всъщност „грабежоподобна кражба” от страна на нейните съизвършители (отново във вр. и с чл.20, ал.2 НК), единият от които е пак В. Тонов, но този път заедно с М. И., а наложените им наказания са лишаване от свобода за 13 години и 4 месеца. Последното наказание като по-тежкото от двете наложени, станало и общо наказание за съвкупността от двата грабежа, в които участвал В.Тонов. За съвкупност от две престъпления е наказан обаче и подсъдимият Ив.Д.; освен за участието си в първия от грабежите, и за незаконното държане в неустановен период до 14.ІІІ.2013 год. на ловни боеприпаси – престъпление по чл.339, ал.1 НК, наложеното за което наказание 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, е погълнато от наказанието за грабежа и общо наказание 3 години и 4 месеца лишаване от свобода. Всички наложени наказания са резултат от редукцията (намаляването им) с една трета по правилото в чл.58а, ал.1 НК, приложено заради проведеното в първата инстанция съкратено съдебно следствие (глава двадесет и седма от НПК); изтърпяването на всички е при строг първоначален режим в затвор. Гражданската част на присъдата е за присъдените обезщетения на сина на пострадалия – С. Т., по предявените от него само срещу Тонов и И. искове за неимуществените и имуществените вреди от тяхното престъпно участие като те са осъдени да му заплатят солидарно, 30 000, съответно – 910 лева. (Приемайки вторият грабеж за всъщност „грабежоподобна кражба”, ПОС е издал оправдателна присъда както за обвинението във вр. с чл.198, ал.1, така и за свързването му в обвинителния акт с правната квалификация по чл.116, т.6 НК на убийството при грабежа. С присъдата е отхвърлен и гражданският иск за разликата между 30 000 и 120 000 лева.) С въззивното решение – 62/29.ІV.2014 год. по внохд 42/14, присъдата е потвърдена относно основанието за отговорността на подсъдимите, но е изменена по отношение на правната квалификация на грабежите, наложените наказания и обезщетението за неимуществени вреди. Грабежите от два самостоятелни са обединени в едно продължавано (чл.26 НК) престъпление със съответно съучастие на подсъдимите в двете му отделни деяния, като освен това и второто от тях също е прието от ВтАС за типичен грабеж, а не за „грабежоподобна кражба” (за осъществяващо също като първото състава на ал.1, а не на ал.3 на чл.198 НК); неговата утежнена правна квалификация по чл.199, ал.2, т.2 НК е останала обаче правна квалификация и на грабежа като продължавано престъпление. По отношение на наложените наказания присъдата е претърпяла изменение, като за подсъдимия Д. те са смекчени, а за Тонов и И. – утежнени; след редуцираното му лишаването от свобода на първия е намалено на 2 години и 8 месеца – по чл.198 НК и като общо наказание, и на 2 години – по чл.339 НК; увеличено е наказанието на другите двама – на по 20 години, но след редукция на доживотния затвор в рамките от 15 до 30 години лишаване от свобода, като за Тонов специално то е станало и единственото му наказание за неговото участие в продължавания грабеж. Увеличено е и присъденото обезщетение от 30 000 лева на 60 000 лева. Всички жалбоподатели оспорват тежестта на санкциите по делото, включително намалените от ВтАС. Това оспорване (разбира се, с оглед проведеното съкратено съдебно следствие), е основното за подсъдимите Тонов и И., но за И., както и за Д., е съчетано също с възражения по отношение на правната квалификация на извършеното, а за Д. специално – и по отношение на приложените процесуални правила на съкратеното съдебно следствие. При такъв периметър на оспорванията исканията в жалбите са разположени между цялостното оправдаване на подсъдимите (с изключение на Тонов), през връщане на делото за ново разглеждане (само за И.), до смекчаване на наказанията и на обезщетението за неимуществени вреди (с изключение на Д.). В съдебното заседание на касационната инстанция жалбите са поддържани, но така, както е подадена – само жалбата за подсъдимия Тонов. Касационната жалба за Д. е уточнена с възраженията, че допуснатите спрямо него нарушения са породени от неправилното решение за провеждане на съкратеното съдебно следствие, а в жалбата, подадена за подсъдимия И., акцентът е поставен върху правилното приложение на НК и справедливостта на неговото наказание. Прокурорът, единствен взел присъствено участие пред ВКС от страна на обвинението по делото, е за отхвърляне на всички жалби като неоснователни. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. То не е засегнато от приписаните му недостатъци. От тези недостатъци липсват на първо място свързаните с изискванията за провеждане на съкратеното съдебно следствие в първата инстанция – ВКС подрежда възраженията така, защото при наличие на нарушения в това отношение, делото въобще не би могло да приключи в тази инстанция. За претендираните в тази насока недостатъци може в същото време само да се предполага, тъй като единствената им конкретизация се свежда до позоваването(Д.) на ТР 1/09-ОСНК. В общия му контекст позоваването на свой ред има пред вид вероятно указанието по тълкуването на чл.372, ал.4 НПК „самопризнанието [да] се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства”, но ВКС не констатира нарушение на това указание нито за Д., нито за останалите; указана е всъщност необходимата степен на доказаност на обвинението (не непременно от всички доказателства, а от достатъчно за несъмнени изводи – вж. т.4 от тълкувателното решение) и ВтАС не се е отклонил от тези указания. Въпреки изложеното в мотивите на с.10 и 15 към обжалвания съдебен акт, първото деяние от продължавания грабеж само привидно изглежда непотвърдено категорично и причината за това е в яркия му контраст с второто деяние. Привидността обаче изчезва напълно, когато и действителността по делото се възприема в нейната цялост – в светлината на няколкогодишния постоянен тормоз на възрастния човек, тормоз, придвижвал се с почти фатална неизбежност към причиняването и на неговата смърт. Що се отнася до незаконно държаните ловни боеприпаси, допълнително установеното във въззивната инстанция е направило съображенията ѝ неоспорими. Такъв като последният е отговорът, който ВтАС е дал на с.11-12 на процесуалното възражение, че извършеното от Д. и извършеното от Тонов и И. е трябвало да бъде предмет на отделни дела. Друг отговор не следва – още по-малко за „вината” на Д. – от това, че гражданските искове са били насочени само срещу останалите двама подсъдими. Материалноправните възражения към приетото за първото от деянията в продължавания грабеж следват процесуалноправните в смисъл, че не само не било доказано нищо съществено като конфликт, но и че конфликтът бил несъставомерен като посегателство върху собствеността. И тук трябва да се каже обаче, че инкриминираното през деня на 13.ІІІ. би могло да изглежда наистина дребно, само като епизод от трайно упражнявания терор върху жертвата. Към второто от деянията в продължавания грабеж също има материалноправни възражения (И.), но те не държат сметка, че ако са основателни – убийството да е последвало, а не да е улеснило отнемането на всички вещи – отговорността би трябвало не да отпадне изобщо, а да е по-тежка от търсената (за съвкупност от две престъпления – кражба плюс убийство, вместо за грабеж като усложнено обединение от тях). Възраженията срещу явната несправедливост на наложените наказания, така както са направени в жалбите или в тяхна подкрепа, са неприемливи. Дори за подсъдимия Тонов, за който те са формулирани сравнително най-обстойно, не се отчита достатъчно различното значение, което имат за наказателната отговорност, обстоятелствата, утежняващи я като в ъ з н и к в а н е, от обстоятелствата, утежняващи я като с т е п е н. Основа за такова разграничение дава изискването в чл.38 и 38а НК за „изключителна тежест” на конкретното престъпление, когато за неговото наказване се обсъжда възможността да бъдат наложени наказанията доживотен затвор без замяна или доживотен затвор. Става дума всъщност за един допълнителен признак от състава на всяко престъпление, наказуемо с двете или с едното от посочените наказания, уреден обаче едновременно за всички престъпления чрез посочването му в общата част на НК, а не за всяко от тях – в особената му част (става дума още за признак от категорията на оценъчните-за тях вж. и ТР 1/98-ОСНК). От друга страна, изборът на доживотен затвор без замяна или на доживотен затвор не е само въпрос на правната квалификация на конкретния случай като „изключително тежък”, но и въпрос на индивидуализация на едното или другото наказание към конкретния деец. Необходимо е, с други думи – за да не се стига до нарушаване и на чл.56 НК–съответните утежняващи обстоятелства да бъдат разграничавани, а съответно на това да бъде разграничавано и тяхното оспорване (вж. още в тази насока в р.87/04-І, Бюл.9/04, както и цитираните в него други решения). Трябва в същото време да се признае, че разграничаването, което има предвид ВКС, не е извършил изрично и ВтАС – когато, за разлика от съда в първата инстанция, все пак е подложил на обсъждане утежняващите отговорността обстоятелства по повод на жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Крайните изводи на втората (въззивната) инстанция са обаче според ВКС законосъобразни и справедливи. Решаващо за последната констатация е отчетеното значение за „изключителната тежест” на грабежа на обстоятелството, че той е станал завършек на кумулирания с години тормоз върху жертвата, а за справедливостта на лишаването от свобода – самото разнообразие на продължителния тормоз, преминал през какви ли не форми на засягане на личността и имуществото, до последната му проява, завършила смъртоносно (общоизвестно е за съжаление, че картината е такава в множеството малки населени места в страната-на безнаказаното ограбване на имоти в тях и на тормоз върху техни възрастни, болни и беззащитни жители). Всичко това даже не е оспорено в жалбите или в тяхна подкрепа, а изричните оспорвания като например дали е от значение напредналата възраст на пострадалия и дали той е бил убит с особена жестокост, или по особено мъчителен за него начин – даже и да са основателни, не могат да променят крайните изводи на ВтАС. Справедливо се явява, накрая, и присъденото обезщетение – критериите, с оглед на които е оспорено, са или неубедително абстрактни (липса на близост, топлота, грижа и внимание приживе), или неуместни (мизерния живот на пострадалия без тоалетна и баня). Ръководен от всичко изложено, съобразно и с всички приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС-І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение 62 от 29 април 2014 год. по внохд 42/2014 на Великотърновския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ