О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 201/10.10.2017 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Гълъбина Генчева Членове: Геника Михайлова Емилия Донкова разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 3686 по описа за 2017 г. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 16809/ 26.06.2017 г. по ч. гр. д. № 7096/ 2017 г., с което Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на В. Г. Т. – К. и Н. Д. К. срещу разпореждане № 90692/ 11.04.2017 г. по гр. д. № 7096/ 2017 г. на Софийски районен съд за връщане на исковата молба, неточно именувано определение, приемайки че са недопустими поради липса на правен интерес исковете да се признае за установено по отношение на А. Х. А. – В., съсобственик на 370/ 2080 ид. части от един магазин в [населено място], че В. Т. и Н. К. притежават при условията на съпружеска имуществена общност притежават 2080/ 4130 ид. части от същия магазин. Първостепенният съд е приел, че сключването на договор за наем от съсобственика, който притежава по-малко от половината ид. части от съсобствения магазин, не е оспорване на правата на съсобственика/ съсобствениците, притежаващи повече от половината ид. части от магазина. Определението се обжалва от В. Т. и Н. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси: 1. Има ли правен интерес лицето, което претендира право на собственост върху идеални части от недвижим имот, от предявяването на положителен установителен иск срещу съсобственика си, който с действията си смущава правата му? 2. Представлява ли сключването на договор за наем за общата вещ от съсобственика, който притежава по-малко от половината идеални части, оспорване на правата на съсобственика на повече от половината от вещта, годно да обоснове наличие на правен интерес от предявяване на положителен установителен иск? и 3. Какви действия на съсобственика на вещта обосновават правния интерес на съсобственика от предявяване на положителен установителен иск за правото му на собственост върху идеални части от общия недвижим имот? Касаторите считат въпросите обуславящи изводите в определението. Допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК извеждат с приложените съдебни актове и доводите, че въззивният съд ги е решил в противоречие с приложената съдебна практика (включително такава на ВКС), а допускането на касационния контрол е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Оплакванията по същество са, че определението е в противоречие с чл. 130 ГПК. Предвиденото в чл. 130, изр. 2 ГПК изключва правото на ответника по исковете А. А. на писмен отговор и по частната касационна жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Определението на въззивния съд прегражда по-нататъшното развитие на исковото производство (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Постановено е по искове за (съ)собственост, решението по които е допустим предмет на касационно обжалване, без значение на тяхната цена (чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК). Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатори са ищците, чието надлежно възникване на правото на иск определението отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на частната жалба. К. контрол следва да бъде допуснат, макар и само по първите два повдигнати въпроси и при основанието от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията са следните: Първите два повдигнати от касаторите въпроси обосновават изводите на въззивния съд. В приложената съдебна практика обсъжданите въпроси са близки до първия, а вторият не е обсъждан. На настоящия състав не е известно да има друга практика на ВКС по тези въпроси. Следователно по тях касационният контрол следва да бъде допуснат при основанието от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първия целта е да бъде обобщена практиката на ВКС по тези дела, а по втория – да се изведе значението му за точното прилагане на чл. 124, ал. 1 ГПК и за развитието на правото. Това е така, защото въпросите/ отговорите зачитат вътрешните отношения между съсобствениците по повод на общата вещ. Правният въпрос, който осъществява общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на касационното обжалване на решението, следва да е включен в предмета на делото и да обосновава изводите на въззивния съд. Изразяването му в прекалено частна (по конкретното дело и/ или решение) формулировка го свежда до оплакване за правилността на решение, т. е. до касационно основание (чл. 281 ГПК). В предварителната фаза по селекция на жалбата Върховният касационен съд не обсъжда касационните оплаквания (ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС). Следователно прекалено частната формулировка изначално изключва основанието от чл. 280, ал. 1 ГПК. Максималното обобщаване на правния въпрос обаче също изначално го изключва. При такова (в максимална степен) обобщаване е необосновима връзката между въпроса и конкретното дело и решение, а дейността по селекция на касационната жалба, подготвя следващата, в която Върховният касационен съд, обсъждайки правилността на въззивното решение по заявените касационни основания, извършва казуално, а не нормативно тълкуване на приложените и/ или приложими да решаването на спора правни норми (материални и/ или процесуалноправни). Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК е изключено и тогава когато формулировката изисква с отговора Върховният касационен съд да проведе тълкуване на приложимата и/ или приложена по спора правна норма чрез задаване на възможните примери, включени в нейния регулативен потенциал. Всяко тълкуване чрез примери, включително казуалното, изначално генерира опасността да бъде неизчерпателно, а с това - е негодно да изясни съдържанието на нормата. Изложеното важи и за частните (касационни) жалби, доколкото за допускането на тяхното разглеждане чл. 274, ал. 3 ГПК препраща към предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият повдигнат от касаторите въпрос е в максимална степен обобщен и изисква с отговора чл. 124, ал. 1 ГПК да се подложи на тълкуване чрез примери, които да изчерпват спецификата в неговото прилагане при предявяването на положителен установителен иск между съсобственици относно притежаваните идеални части в общата вещ. Следователно по този въпрос е изключено основанието от чл. 280, ал. 1 ГПК. На първите два повдигнати въпроса касационният състав дава следните отговори: Правен интерес от предявяването на положителен иск за установяване на идеални части от правото на собственост за съсобственика срещу другия съсобственик е налице, тогава когато последният е предприел такова действие на засягане (незачитане) на чуждите права върху общата вещ до степен да ги отрича. Сключеният договор за наем на цялата вещ от съсобственика, който притежава по-малко от половината идеални части, не е такова действие и тогава когато съсобственикът на повече от половината идеални части от вещта, който не е наемодател по договора, не е съгласен с него. Мотивите за отговора са следните: Чл. 117, ал. 1 и чл. 56 от Конституцията на Република България, които намират проявява в предвиденото в чл. 124, ал. 1 ГПК, признават правото на иск (на съдебна защита) в полза на всеки правен субект (гражданин, юридическо лице и държава), чието гражданско право е нарушено. Чл. 124, ал. 1 ГПК акцентира върху правния интерес при установителните искове като предпоставка (условие) за тяхната допустимост, за да разграничи надлежно легитимирания ищец от всички останали правни субекти. Само надлежният ищец (този, които е правосубектен и има правен интерес от отнасянето на спора пред съда) има гарантираното от закона право на съдебна защита, когато субективното му гражданско право е нарушено. Надлежната легитимация, изведена като абсолютна процесуална предпоставка, придава също смисъл на съдебното решение, защото обективно провежда целите на неговата правна последица – силата на пресъдено нещо. Съсобствеността е особеност в титулярството на правото на собственост върху конкретна вещ, когато тя е общо притежание на два или повече правни субекта (чл. 30, ал. 1 ЗС). Поради съвместното притежанаие на вещта между съсобствениците възникват и вътрешни отношения, които обективното ни гражданско право регулира. Законосъобразното им развитие предполага всеки съсобственик да зачита правата на другия, а гражданският исков процес е призван да даде съдебна защита при незаконосъобразното развитие на вътрешните (между съсобствениците) правоотношения. Следователно правен спор между тях е налице, тогава когато съсобственик е предприел конкретно действие, чрез което накърнява правата на другия съсобственик върху общата вещ до степен на тяхното отрицание. Тогава чл. 124, ал. 1 ГПК признава на засегнатия съсобственик право на иск за нарушеното негово субективно право – притежаваните в общата вещ идеални части. За съсобственика (надлежно) възниква право на установителен иск: положителен - за притежаваните от ищеца идеални части от общата вещ или отрицателен – за отричане на правата на другия съсобственик върху чуждите (на ищеца) идеални части. Предявеният иск следва обективно да обслужва правния интерес от дирената защита. За тази предпоставка за допустимост при отрицателния установителен иск на съсобственика срещу другия съсобственик (съответно) значение имат тълкувателните указания в приложението на чл. 124, ал. 1 ГПК с ТР № 8/ 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. ОСГТК на ВКС. За тази предпоставка за допустимост при положителния установителен иск на съсобственика срещу другия съсобственик на вещта, чрез дадения отговор на първия повдигнат въпрос настоящият състав обобщи близката до него съдебна практика на ВКС. Предвиденото в чл. 32 ЗС и чл. 230 ЗЗД означава, че когато съсобственикът, който притежава по-малко от половината идеални части е отдал под наем общата вещ, а с това не е съгласен съсобственикът, притежаващ повече от половината идеални части, сключеният (между други) договор за наем му е непротивопоставим. Съгласието на мажоритарния съсобственик или решението на мажоритарните съсобственици законът допуска да предхожда, съпровожда или да следва договора за наем. Това съгласие/ решение не е елемент от фактически му състав, но неговото наличие, каквото е изискването от чл. 32, ал. 2 ЗС, е „предвиден в закона случай“ по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Тогава договорът за наем, сключен между други – миноритарният съсобственик и третото за съсобствеността лице, - поражда действие и за мажоритарния съсобственик/ мажоритарните съсобственици. За мажоритарния собственик/ за мажоритарните съсобственици, които не са наемодатели всякога възниква вземане за част от дохода от възмездно отдаденото ползване на общата вещ, съразмерно на дела в съсобствеността (аргумент от чл. 59 ЗЗД и от изричния, но излишен текст на чл. 30, ал. 3 ЗС). Длъжник по него е наемодателят - миноритарен съсобственик. Ако съгласие/ решение за договора няма, мажоритарният съсобственик разполага и с иск по чл. 108 ЗС или с установителен иск в защита на своите права в общата вещ. По него надлежен ответник обаче е наемателят (третото за съсобствеността лице); не и наемодателят (миноритарният съсобственик). Анализът на правния режим изключва извода, че сключеният договор за наем с обект общата вещ от съсобственика, който притежава по-малко от половината идеални части, засяга чуждите (на другите съсобственици) права до степен да ги отрече. Частната касационна жалба е неоснователна. Въззивният съд правилно е възприел предявените положителни установителни искове недопустими поради липса на правен интерес. Сключеният договор от ответника, който притежава 370/ 4130 ид. части от правото на собственост върху магазина в [населено място], но го е отдал под наем на трето за процеса лице, е акт, която е негоден да отрече притежаваните от касаторите в СИО 2080/ 4130 ид. части от същия магазин. За извода е без значение съгласието или несъгласието на касаторите със сключения договор. Въззивният съд правилно е приел, че чл. 130 ГПК е задължил първостепенният съд да върне исковата молба в частта по недопустимите искове. Обжалваното определение подлежи на потвърждаване от касационната инстанция. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 16809/ 26.06.2017 г. по ч. гр. д. № 7096/ 2017 г. на Софийски градски съд. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на В. Г. Т.-К. и Н. Д. К. срещу определение № 16809/ 26.06.2017 г. по ч. гр. д. № 7096/ 2017 г. на Софийски градски съд. Делото да се върне на първостепенния съд за връчване на преписи от исковата молба за писмен отговор по осъдителните искове, а с цел изясняване предмета на делото той следва да връчи и препис от настоящото определение. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.