1 Р Е Ш Е Н И Е № 26 София, 07 февруари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Димитър Генчев, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 21/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Кюстендил и по касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец - Н. Ш., срещу въззивна присъда № 20, постановена на 20.10.2016 г. от Кюстендилския окръжен съд по ВНОХД № 251/2016 г., с която е отменен съдебният акт на първостепенния съд и е постановена нова оправдателна присъда, с която е отхвърлена и предявената гражданска претенция. С първоинстанционната присъда № 18, постановена от Дупнишкия районен съд на 05.02.2016 г. по НОХД № 1132 по описа за 2012 г., подс. М. В. И. е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 194 ал.1 вр. чл. 28 ал.1 вр. чл. 30 ал.1 от НК за това, че 03.03.2012 г. в [населено място] от жилище, намиращо се на [улица], обитавано от Н. Т. Ш., е отнела чужди движими вещи на обща стойност 5 500 лева, от владението на собственика им Н. Ш., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят е немаловажен и деянието е извършено в условията на повторност, като й е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип - затвор. Със същата присъда подсъдимата е осъдена да заплати на граждански ищец и частен обвинител сума в размер на 5 500 лева, представляваща нанесени имуществени вреди вследствие на деянието, като искът за разликата до 5 600 лева е отхвърлен като неоснователно завишен. Касационният протест релевира доводи за наличие на касационни основания по чл. 348 ал.1 т.т. 1 и 2 от НПК. В допълнението към него се акцентира върху допуснато нарушение на нормата на чл. 14 НПК. Твърди се, че присъдата не е съобразена със събраните по делото доказателства, не кореспондира с тях и не се основава на изводите, следващи от установените по делото факти. Декларативно е заявено наличие на допуснато нарушение на материалния закон. Прави се искане за отмяна на присъдата и връщане делото за ново разглеждане, алтернативно за постановяване на осъдителен съдебен акт. В жалбата на частния обвинител се навеждат доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с необсъждането на всички събрани по делото доказателства от предходната инстанция. Отбелязва се, че въззивният съд е дал вяра само на оневиняващите подсъдимата доказателства, като не е кредититрал наличните осъдителни такива. Твърди се, че не са били обсъдени в пълен обем показанията на свидетеля А., както и съществените различия в двата екземпляра на представения договор за заем. В подкрепа на бланкетно заявената претенция за наличие на допуснато нарушение на материалния закон не са изложени аргументи. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. По повод подадените касационни жалба и протест е постъпило становище от адв. М. – защитник на подсъдимата, с което се заявява, че присъдата е законосъобразна и правилна, като съдът е направил верния извод, че срещу подс. М. И. няма достатъчно доказателства, че именно тя е извършител на деянието. Моли за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа подробно изложените в протеста съображения и прави искане за уважаването му и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбоподателят – частен обвинител и граждански ищец Н. Ш., не се явява, като се представлява от адв. Б., който излага идентични съображения в подкрепа на заявените в жалбата касационни основания. Пледира за отмяна на присъдата на втората инстанция и връщане на делото за ново разглеждане. Процесуалният представител на подсъдимата М. И. предлага на съда да остави в сила въззивния съдебен акт. Подсъдимата в право на лична защита и в последната си дума заявява, че не се признава за виновна и моли съда да потвърди оправдателната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Протестът и жалбата на частния обвинител и граждански ищец са подадени в срока, предвиден за атакуване на въззивната присъда, поради което те са процесуално допустими. Разгледани по същество, те са неоснователни. В тях се твърди допуснато нарушение на закона, тъй като според прокурора и жалбоподателката събраните по делото доказателства сочат на осъдителни изводи по повдигнатото срещу подсъдимата М. И. обвинение. По същество, обаче, нито в протеста, нито в жалбата се развиват доводи за неправилна оценка на доказателствата, довела до неправилното приложение на закона. Оплакването за нарушение по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК по естеството си, така както е формулирано в протеста и в жалбата, сочи на „необоснованост” на въззивната присъда, което само по себе си не е касационно основание и не би могло да предизвика контрол от ВКС. Приетите фактически положения от предходната инстанции по фактите не могат да бъдат обект на контрол от настоящия съд, поради което правните изводи, които подлежат на проверка, следва да бъдат направени само в обсега на така възприетите фактически положения. В случая касационният протест е структуриран така, че в него се прави анализ на мотивите на първоинстанционния съд, в които не е дадена вяра на показанията на свидетелите Б., В. и Арабчев, както и представения договор за заем между Б. и подс. И.. В него липсва какъвто и да е аргумент срещу начина, по който е формирано вътрешното убеждение на въззивния съд, чийто акт всъщност се атакува с касационния протест. Това изключително затруднява дейността на касационната инстанция, която е длъжна да провери въззивния съдебен акт /а не първоинстанционния/ и то само по отношение на сочените касационни основания и доводите в тяхна подкрепа. В настоящата ситуация освен бланкетно посочените основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, може да се приеме, че липсват каквито и да било аргументи, които да ги обосновават. Поради това, доколкото протестът и жалбата на частния обвинител Ш. са еднопосочни в искането си за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, настоящият състав на ВКС приема, че аргументите в подкрепа на основанията, посочени в протеста, са аналогични като тези в жалбата на частния обвинител. В резултат на извършената проверка на начина на допускане, проверка, оценка и анализ на доказателствената съвкупност касационният съд намира, че фактическите констатации за инкриминираното деяние, квалифицирано като престъпление по чл. 194 от НК, залегнали в новата въззивна присъда, се основават на задълбочена цялостна оценка, както изисква чл. 107 ал.5 от НПК, на събраните в процеса доказателства, релевантни към предмета на доказване. По естеството си правните изводи, направени въз основа на тях от двете съдебни инстанции, се различават по отношение на извода за наличието или липсата на безспорна доказаният на авторството на престъплението в лицето на подсъдимата И.. В конкретния случай фактическите изводи на ОС - Кюстендил за неучастие на подсъдимата в отнемането на сумата пари от владението на св. Ш. не могат да подлежат на касационен контрол. Това, което касационната инстанция има възможност да провери, е спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващата предходна инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът няма задължение да изгради своето вътрешно убеждение относно фактите само въз основа на преки доказателства. Той би могъл да стори това и върху косвени такива стига въз основа на техния анализ да е възможна направата на единствен и несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт – в случая авторството на извършената кражба от дома на св. Ш.. Дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото е била затруднена от липсата на преки първични доказателства относно главния факт в процеса – участието на подсъдимата в инкриминираното деяние. По делото единственото доказателство, насочващо към авторството на подсъдимата М. И., съдържащо се в показанията на частната обвинителка, е фактът, че подсъдимата е била чест гост на дома на св. Ш. и е виждала къде тя съхранява парите си – в плик между завивките в гардероба. Не е налице очевидец на отнемането на парите, нито след подаването на жалба в полицията от св. Ш., че от плика й липсва сумата от 5500 лв., е иззет този плик и правен какъвто и да е опит за снемането на дактилоскопни следи. Вярно е, че дори едно деяние да не е установено от свидетели-очевидци, няма пречка осъдителни изводи за авторството му да се направят и въз основа на косвени доказателства, но в своята съвкупност трябва да формират такава непрекъсваема верига, въз основа на която да бъдат формирани еднозначни фактически и правни изводи относно авторството, без да е възможен друг такъв извод. В случая това изискване не е изпълнено, тъй като липсва изобщо верига от косвени доказателства, а е налице само едно такова /посоченото по-горе, че подсъдимата е посещавала дома на пострадалата и е виждала къде тя съхранява парите си/, както и поради това, че доказателствата по делото обективно сочат и на други възможни изводи относно авторството на кражбата, като елемент от предмета на доказване. Безспорно е установено, че пострадалата Ш. за последно е преброила парите си, които били в наличност, на 03.03.2012 г. и установила липсата на част от тях на 11.03.2012 г. От нейните показания се установява, че в този период от време е оставяла вратата на обитаваната от семейството й стая незаключена, когато излизала до двора на къщата, какъвто навик имала. Пак от тях се констатира, че пострадалата в този период е видяла, че в отсъствието на подсъдимата в стаята й е пребивавала нейна приятелка с дъщеря си, както и брата на подс. И.. Установено е безспорно, че подсъдимата заедно със св. Арабчев и св. И. Б. на 09.03.2012 г. е пазарувала в магазин „Т.“ в [населено място] едра техника, като е разполагала със значителна сума от поне 3200 лв. По делото са налице доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите И. Б., В. В., И. А. и в обясненията на подсъдимата, както и в писменото доказателство „договор за заем“ /л. 55 и л. 88 от първоинстанционното дело/, че на 02.03.2012 г. подсъдимата И. е получила в заем от св. И. Б. сумата от 3200 лв. От изброените косвени доказателства трудно би могло да се направи извод, че участието на подс. И. в инкриминираната кражба е безспорно установено според стандартите, изискуеми от чл. 303 ал.2 от НПК. Следва да се посочи на държавния и частен обвинител, че според изискванията на доказателствения процес в наказателното производство доказателствената тежест се носи от тях, което означава, че подсъдимата не е длъжна да доказва своята невинност и в частност своето неучастие в извършването на инкриминираното деяние. Напротив, обвинението е това, което трябва да опровергае въведената от защитата теза, че парите, с които подсъдимата е пазарувала на 09.03.2012 г., са получени в заем от нея, както и са били налични от получени социални помощи. С тази доказателствена тежест нито държавното, нито частното обвинение са се справили успешно. Достатъчно е подсъдимата да внесе съмнение в обвинителната теза било с обясненията си, било с посочването на оправдателни доказателства, за да се счита, че тя не е несъмнена. Това налага допълнителни усилия на обвинителите за опровергаване на доказателствата, посочени от защитата. Такива усилия не са били положени, а и съдебните инстанции не са успели по собствена инициатива в търсене на обективната истина да достигнат до доказателства в подкрепа на обвинението. Независимо от опита на повереника на частната обвинителка да внесе съмнение в представения договор за заем, сключен между подсъдимата и св. Б., не е опровергана тезата на подсъдимата И., че тя е получила сумата от 3200 лв. в заем от св. И. Б.. От гледна точка на доказателствения процес в наказателната процедура, за да се внесе съмнение в тезата на обвинението, че подсъдимата е разполагала с много пари, тъй като е извършила кражба на 5500 лева от владението на св. Н. Ш., е било достатъчно подс. И. само в обясненията си да заяви факта на получаването в заем на пари от св. Б.. Не е било в тежест на защитата да доказва този факт. В случая обаче той е бил допълнително установен с други доказателствени източници – показанията на св. Б., на св. В., на св. А., както и чрез представения договор за заем. Никакви различия между двата екземпляра на саморъчно написания договор за заем не са в състояние да внесат съмнения в неговото съдържание и в неговата истинност, след като страните по него не оспорват същностните му характеристики – че заемът е бил даден и получен на посочената в договора дата и в размера, вписан в него. Така събраните оправдателни доказателства не са опровергани по достатъчно категоричен начин от държавното и частно обвинение. От косвените доказателства по делото – че подсъдимата е посещавала дома на пострадалата и е знаела къде тя съхранява парите си, както и че на 09.03.2012 г. е пазарувала стоки на немалка стойност, не може да се направи пряка и несъмнена единствено възможна връзка между подсъдимата и извършената кражба в дома на Ш.. Значението им за авторството на деянието е прекомерно надценено и твърде недостатъчно. Като резултат от това касационната инстанция намира, че изводът на въззивната инстанция, поставен в основата на оправдателната присъда, че всички гласни доказателства и писмени такива в тяхната взаимовръзка и съвкупност не водят до един възможен и категоричен извод за авторството на престъплението, тъй като нито поотделно, нито в съвкупност обезпечават доказателствения стандарт на чл. 303 ал.2 от НПК за несъмненост и категоричност. При това положение единствения правилен ход на съда е бил да приложи разпоредбата на чл. 304 от НПК, което въззивният съд е сторил, оправдавайки подсъдимата. С оглед на това касационната инстанция не намери да са допуснати нарушения нито на чл. 14 от НПК, нито на която и да е друга норма, касаеща начина на допускате, събиране, проверка и анализа на доказателствата, поради което не констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Доколкото твърдението за наличие на основанието по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК е поставено в зависимост от установяване на това по т.2, то касационният съд, с оглед на изложеното в решението за липсата му, не дължи отговор. Водим от изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 20/20.10.2016 г. на Кюстендилски окръжен съд, постановена по ВНОХД № 251/2016 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.