1 Р Е Ш Е Н И Е №. 60174 гр.София , 06 април 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №729/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия И. Й. Т. – адв. Ю. Н., срещу решение № 10017 от 08.04.2021г., постановено по внохд № 111/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, 4. състав. С Присъда № 130 oт 16.05.2018г., постановена по НОХД № 2782/2017г. на Софийски градски съд, подсъдимият И. Й. Т. е признат за виновен в това че на 08.08.2016г.в [населено място], на [улица], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Мерцедес“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 5, ал. 1, т. 2 и по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Е. П., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 54 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г, вр. чл. 343а от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Постановено е сторените по делото разноски да бъдат възложени в тежест на подсъдимия. По жалба от подсъдимия е било образувано внохд № 1287/2018г. пред Софийски апелативен съд, НО, 2. състав. По делото е постановена присъда № 18 от 15.11.2018г., с която е отменена изцяло първоинстанционната присъда и подсъдимият И. Й. Т. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК. По касационен протест и по жалба от частния обвинител Г. П. с решение № 55 от 24.01.2020г. по нд № 152/2019г. на ВКС, второ Н.О., въззивната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото е постановено атакуваното сега решение № 10017 от 08.04.2021г. по внохд № 111/2020г. на Софийски апелативен съд, 4. състав, с което първоинстанционната присъда № 130 oт 16.05.2018г. по НОХД № 2782/2017г. на Софийски градски съд е била изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за допуснато нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. В останалата част присъдата е потвърдена. В тежест на подсъдимия са възложени направените пред въззивния съд разноски. В касационната жалба срещу решението, подадена от защитника на подсъдимия адв. Н., се аргументират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Твърди се, че при правилно установена фактическа обстановка въззивният съд е направил погрешни изводи относно виновността на подс. Т.. Възразява се за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – липса на отговор в решението на доводи на защитата, неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Конкретно се сочи, че неправилно е прието мястото на удара, с твърдения, че той не е настъпил на пешеходната пътека. Защитава се тезата за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. В нейна подкрепа се сочи, че в момента на стъпване на пешеходеца на пътното платно, той е попадал в опасната зона за спиране на автомобила. Излагат се доводи, че същественият момент е първоначалното възприемане на опасността от водача и възможността на водача да реагира, като за това обстоятелство следва да се приемат обясненията на подсъдимия поради липса на други обективни данни. Оспорват се и изводите на решаващия съд за това, че ПТП е осъществено на пешеходна пътека. Оплакванията за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се подкрепят с доводи за неотчитане на смекчаващите вината обстоятелства и неправилен отказ наказанието да се определи в хипотезата на чл. 55 от НК. Отправя се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, с аргументацията, че е налице хипотезата по чл. 15 от НК. Алтернативно се претендира връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В съдебно заседание защитникът на подс. Т. – адв. Н., поддържа подадената жалба по аргументите, изложени в нея. Посочва неправилност на правната квалификация, понеже според него произшествието е станало на три метра от пешеходната пътека. Развива тезата си, че е налице случайно деяние, понеже пострадалият е попаднал в опасната зона за спиране на автомобила. Намира, че скоростта на движение на подсъдимия не е била несъобразена, като той не е можел да очаква рязко изскачане на пешеходеца, при намалена видимост от кофи за боклук и високи дървета. Повереникът на частния обвинител А. С. – адв. Е. Б., изразява несъгласие с аргументите, наведени с касационната жалба, намира я за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Счита, че атакуваното решение не страда от твърдяната липса на мотиви. Излага доводи в подкрепа на правните изводи на апелативния съд, че скоростта, избрана от подсъдимия, е била несъобразена, като посочва, че безопасната скорост според експертите – 15 км/ч, независимо от твърдението на защитата, че е необичайна, то това е скоростта, при която ПТП не би настъпило, ако водачът е реагирал със спиране тогава, когато е реагирал. Развива съображения за това, че произшествието е било предотвратимо и със скоростта, с която се е движел подсъдимият, ако същият своевременно е възприел пострадалия и е реагирал със спиране, както и че подс. Т. не е следил пътнотранспортната обстановка. Подчертава, че спрямо подсъдимия няма обвинение за това ПТП да е настъпило на пешеходна пътека, но самото наличие на пешеходна пътека е задължавало водача да бъде особено внимателен. Моли за потвърждаване на атакуваното решение. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище, че по отношение на възприетата фактическа обстановка и правните изводи въззивното решение не търпи критики. Счита, че механизмът на деянието е правилно изяснен, както и намира за правилни изводите, че скоростта, избрана от подсъдимия, е била несъобразена с конкретните обстоятелства. Намира обаче наложеното на подс. Т. наказание за леко завишено, поради превеса на смекчаващи вината обстоятелства, като предлага наказанието да бъде намалено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира подадената касационна жалба за процесуално допустима, като подадени в срок от правно легитимирани лица, срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество жалбата е основателна само по отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Оплакването на касатора за липса на отговор на направените от него пред въззивната инстанция възражения е лишено от основание. Основни тези на защитата пред въззивния съд са били, че ударът не е настъпил на пешеходната пътека, че подсъдимият не е могъл да възприеме пешеходеца поради препятствия на пътното платно, че пострадалият е станал опасност в момента на стъпването му на платното. На всички тях контролираният съд е отговорил, като подробно и аргументирано – въз основа на обсъждане на изслушаните пред него заключения на КМАТЕ – е обосновал изводите си за скоростта на движение на управлявания от подс. Т. лек автомобил, за опасната зона на спиране при тази скорост, за възможността му да наблюдава пътното платно напред и встрани, за възможността на подсъдимия да възприеме пешеходеца, за това, че автомобилът, управляван от подсъдимия, е ударил пешеходеца, без да намалява скоростта. Доводите на защитата, че е налице случайно деяние също са разгледани от въззивния съд – не само като е обосновано защо е прието, че подсъдимият е осъществил инкриминирания му престъпен състав, но и като изрично е обсъдено защо подсъдимият е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Прочитът на сезиращата касационна жалба сочи на нейно вътрешно противоречие. От една страна се заявява, че липсва спор по приетата фактическа обстановка, а от друга се оспорват възприети фактически обстоятелства, като например мястото на удара. Независимо от неясната позиция на касатора, възраженията срещу обективирината в решението фактология, не могат да бъдат предмет на разглеждане от касационната инстанция. Тази инстанция не може да възприема нови факти, а е оправомощена да провери правилното приложение на материалния закон въз основа на фактическата обстановка, приета от въззивния съд. Само при констатиране на пороци в доказателствената дейност на контролирания съд касационният такъв може да постави под въпрос обективността на приетите факти, но последица от това е връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на нарушенията при събиране и проверка на доказателствата. Всъщност в жалбата не се и съдържат възражения във връзка с доказателствената дейност на въззивната инстанция. Оплакването за неизпълнение от апелативния съд на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, е само декларативно заявено. То на практика се мотивира с доводи за неправилност на правните изводи в решението. Съображенията, че не са събрани данни за това какво е било движението на пешеходеца непосредствено преди пресичането на пътното платно, също не могат да бъдат възприети като касационен повод. Доказателствената основа по делото не е останала непопълнена, тъй като по експертен път, въз основа на обективните находки, е приета скоростта на движение на пешеходеца и видимостта на подсъдимия, както и каква е следвало да бъде безопасната скорост на автомобила. Следва да се отбележи, че твърденията в касационната жалба, че ударът не е настъпил на пешеходната пътека, освен че съставляват оспорване на обосноваността на съдебния акт, по което касационният съд не дължи отговор, но и не са от пряко значение за правните изводи, доколкото не е инкриминирана по-тежката квалификация, свързана с ПТП на пешеходна пътека. Наличието на обозначена пешеходна пътека на мястото на произшествието не е спорно и е фактически възприето, като това обстоятелство е от значение за преценка на съставомерността на извършеното с оглед на инкриминираното нарушение на правилата за движение. При тези съображения не се констатира касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Основните възражения на касатора са по правилното приложение на материалния закон, а те също са неоснователни. Правилни са изводите на контролирания съд, че с поведението си подс. Т. е осъществил състава на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК. Подсъдимият е управлявал лекия автомобил със скорост от около 37 км/ч, която скорост, макар и разрешена, вярно е оценена като несъобразена с конкретните пътни условия. Принципно е разбирането, че скоростта на моторните превозни средства трябва да се съобразява винаги с конкретните пътни условия и по-специално с отрицателното действие на различни фактори, които затрудняват движението и застрашават неговата безопасност. В конкретния случай факторите, които са обективно дадени към момента на деянието и с които подсъдимият е следвало да се съобрази при избор на скорост на движение, са били множество неблагоприятни такива – дъждовно време, мокра от дъжда настилка, намалена видимост както поради атмосферните условия, така и поради часа, попадащ в тъмната част от денонощието, независимо от уличното осветление, натовареност на движението, наличие на кръстовище в близост. Съществен фактор, с който подсъдимият е следвало да съобрази скоростта си, е бил и наличието на обозначена с пътна маркировка и пътен знак пешеходна пътека, който принципно предполага избор на скорост, позволяваща на водача да намали и спре безопасно при наличие на пресичащ пешеходец. Скоростта, с която подсъдимият е управлявал автомобила, не е била съобразена с комплекса от изброените отрицателни фактори, като съобразно експертното заключение адекватната на тези пътни условия скорост е била 15 км/ч. Макар и доста ниска в сравнение с обичайната за движение скорост в градски условия, съобразно конкретиката на обстановката, това е скоростта, която би позволила на подсъдимия да спре при възникване на опасност за движението. Такава скорост е била адекватна най-вече с оглед наличието на пешеходна пътека непосредствено по посока на движение на водача. Въззивният съд също така правилно е направил изводи въз основа на експертното заключение по отношение на видимостта на подсъдимия напред и към тротоара в дясно, чиято величина е по-голяма от опасната зона за спиране на автомобила при обективната скорост на движение. Отчел е също така, че водачът не е направил необходимото да намали скоростта и да спре при наличие на опасност за движението, каквато е пешеходецът. Настоящият съдебен състав не възприема доводите на касатора, че подс. Т. не следва да носи наказателна отговорност на основание чл. 15 от НК. Те се основават на съображенията, че в момента на стъпването на пешеходеца на пътното платно, той е попадал в опасната зона за спиране на лекия автомобил. Действително, вещите лица заключават, че в момента на навлизане на пострадалия по пешеходната пътека, автомобилът е бил на разстояние по-малко от опасната зона, но това не обуславя непременно изключване на виновно поведение на водача. В случая, като е управлявал автомобила със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия, подс. Т. сам е създал предпоставки за настъпване на обществено опасния резултат, така че не се касае до „случайно деяние“. Налице е нарушаване на режима на скоростта при наличие на известни на водача фактори от атмосферните условия, видимостта, наличието на кръстовище и пешеходна пътека, които са налагали нейното намаляване до величина, даваща възможност за адекватно възприемане на опасност и своевременна реакция. В случая управлението на автомобила с несъобразена скорост е довело до невъзможност за предотвратяване на удара с пешеходеца и макар той да е настъпил в опасната зона, не представлява основание за отпадане на отговорността на водача. В доктрината и в съдебната практика еднозначно се приема, че за да бъде изключено виновното поведение на водача е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. В тази връзка, водачът на МПС не би могъл успешно да се позове на случайно деяние, щом е допуснал нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, вследствие на които нарушения сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В случая несъобразената скорост, с която подсъдимият е управлявал автомобила, е предпоставила настъпването на ПТП. Поради изложените съображения не са налице основания за удовлетворяване на претенцията в касационната жалба за оправдаване на подс. Т. по повдигнатото и поддържано обвинение. В касационната жалба се съдържат и оплаквания, относими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и те са частично основателни. Претенцията на касатора за определяне на наказанието в хипотезата на чл. 55 от НК е неоснователна. Както първата, така и въззивната инстанции, са изложили правилни съображения, че не са налице предпоставките, предвидени в закона, за определяне на подс. Т. на наказание по реда на чл. 55 от НК. Не се установява изключително по своя характер смекчаващо вината обстоятелство, нито пък са налице многобройни такива, които да са значително и съществено превалиращи при реализацията на наказателната отговорност. В тази връзка не може да бъде подкрепен и изискуемия извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко за извършеното престъпление. Наказанието на подс. Т. правилно е определено в хипотезата на чл. 54 от НК, но касационният съдебен състав намира, че неговият размер е завишен и не отговаря на критериите за справедливост. Във въззивното решение правилно и пълноценно са били изяснени смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства, свързани с личността му – чисто съдебно минало, трудова ангажираност, изразеното съжаление за извършеното. Отчетени са също и такива обстоятелства във връзка с деянието – че се касае само до едно нарушение на правилата за движение, като скоростта, с която подсъдимият е управлявал автомобила, макар и несъобразена, е в рамките на разрешената. От друга страна като отегчаващо вината обстоятелство е съобразена преценката за висока степен на обществена опасност на деянието. Индивидуализацията на наказанието изисква от решаващия съд да прецени внимателно и комплексно всички обстоятелства, влияещи върху отговорността и да отмери наказание, което да е съответно на степента на обществена опасност на деянието, на дееца и да е в състояние да реализира целите на наказанието по чл. 36 от НК. В случая контролираният съд не е отчел значителната тежест на смекчаващите вината обстоятелства и е отдал прекомерно значение на това, че транспортните престъпления са в принципен план с висока степен на обществена опасност. Съотношението между обсъжданите обстоятелства е трябвало да обоснове преценка на въззивния съд, че по-малко като размер наказание лишаване от свобода от определеното от първостепенния съд е съответно на критериите по чл. 54 от НК и на целите на наказанието. Поради това настоящата инстанция намира, че атакуваното решение следва да бъде изменено, като бъде намален размера на наложеното на подс. И. Т. наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца на една година и шест месеца. Съобразно изложените вече съображения за обстоятелствата, влияещи върху отговорността, на намаляване подлежи и изпитателния срок на условното осъждане по чл. 66 от НК, като същият следва да бъде намален от четири на три години. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 10017 от 08.04.2021г. по внохд № 111/2020г. на Софийски апелативен съд, 4. Състав, в частта, в която е потвърдено наказанието по присъда № 130/16.05.2018г. по нохд № 2782/2017г. на Софийски градски съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подс. И. Й. Т. наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца на една година и шест месеца и НАМАЛЯВА срока, за който е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното наказание, от четири години на три години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.