Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№401

гр. София, 18 май 2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4556 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Юробанк България“ АД срещу решение № 69/23.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 139/2021 г. на Ловешкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната му част първоинстанционното решение № 260000/04.01.2021 г. по гр. дело № 2303/2019 г. на Ловешкия районен съд, са уважени искове на Г. Е. Д. и С. К. Д. срещу банката-жалбоподател, универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, както следва: прогласена е, на основание чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, т. 18 и т. 19 от ЗЗП и с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, нищожността на клаузите на чл. 25 и чл. 28, б. „в“ от договор за жилищен кредит № 3037/R/06.10.2008 г. и идентична на последната клауза от анекс № 1/15.10.2008 г. към същия договор; касаторът-ответник „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД, следните суми: на ищцата Г. Д. – сумата 6 137.50 лв. и на ищеца С. Д. – сумата 12 157.92 лв., платени при начална липса на основание поради приложение на горните неравноправни договорни клаузи, прехвърлящи валутния риск върху ищците, както и законната лихва върху тези суми, начиная от 17.06.2019 г. до окончателното им плащане; в тежест на банката-касатор са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на съществени процесуални правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на банката-жалбоподател, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното решение да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба, както и тяхната връзка със събраните по делото доказателства; 2) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на страните да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота, както и в тяхната взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни; 3) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното решение да обсъди приетите по делото експертизи наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение; и 4) при преценка на неравноправния характер на клауза от договор за ипотечен банков кредит, сключен с потребител и във валута, към която еврото/левът нямат фиксиран курс, допустимо ли е съдът да възложи на търговеца неблагоприятните последици от сключването на такъв договор, включително такива, които към датата на сключване на договора търговецът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди, и върху които не може да влияе. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС и на Съда на Европейския съюз (СЕС), и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г.; първите два въпроса – в противоречие и с решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; първия въпрос – в противоречие и с решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на І-во гр. отд. на ВКС; третия въпрос – в противоречие и с решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; четвъртия въпрос – в противоречие с т. 54 от решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 на СЕС, т. 59 от определение по дело С-76/10 на СЕС, т. 39 от решението по дело С-243/08 на СЕС, т. 42 от решението по дело С-137/08 на СЕС и т. 71 от решението по дело С-415/11 на СЕС. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като се излагат съображения и за очевидна неправилност на въззивното решение. Сочи се, че въззивният съд е квалифицирал установителните искове за нищожност на процесните договорни клаузи по чл. 146, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, т. 18 и т. 19 от ЗЗП, но текстът на чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП (след изменението, обн. в ДВ, бр. 100/2019 г., – в ал. 2 на чл. 143) е обнародван за първи път в ДВ, бр. 57/28.07.2015 г. и не е съществувал към момента на сключване на процесния договор и анексите към него, поради което касаторът счита, че е неприложим към процесния казус. Поддържа се и че нормата на чл. 143, ал. 1, т. 18 (сега ал. 2, т. 18) от ЗЗП е напълно неприложима в случая.
Ответниците по касационната жалба – ищците Г. и С. Д. в отговора на касационната жалба излагат подробни съображения и доводи, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, от събраните по делото доказателства, предвид и становищата на страните, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка и обусловеност, окръжният съд е приел за установено следното:
Между „Банка Пиреос България“ АД, клон Л., като кредитор, ищцата Г. Д., като кредитополучател, ищеца С. Д. и още две лица, като солидарни длъжници, е сключен процесният договор за жилищен кредит № 3037/R/06.10.2008 г., обезпечен с ипотека, съгласно който банката предоставя на ищцата Г. Д. кредит в размер 100 000 CHF. Съгласно чл. 23, ал. 1 от договора, погасяването на кредита се извършва на месечни погасителни вноски, включващи част от главницата, лихва и месечна такса, съгласно погасителен план, представляващ приложение № 1 към договора; уговорен е крайният срок на договора – 252 месеца от датата на първото по ред усвояване. В процесната клауза на чл. 25 от договора е предвидено, че „при погасяване на вземанията на банката във валута, различна от тази, посочена в настоящия договор, което предполага арбитражни операции, евентуалните курсови разлика са за сметка на кредитополучателя“. Между страните е уговорена възнаградителна лихва, формирана от базовия лихвен процент за този вид кредит, актуализиран в първия работен ден на всеки месец, и надбавка 1.30 %, като към момента на сключване на договора базовият лихвен процент е 4.49 %. Съгласно другата процесна клауза на чл. 28, б. „в“ от договора, „Кредитополучателят декларира, че е информиран от „Банка Пиреос България“ АД и приема, че ползването на кредит в швейцарски франкове включва валутен риск и е възможно крайната цена на кредита в левова или еврова равностойност да бъде различна от първоначалната сума в оригинална валута (швейцарски франк), при промяна на валутния курс евро/швейцарски франк или швейцарски франк/лев. „Банка Пиреос България“ АД не носи отговорност при настъпване на неблагоприятни последици, вследствие на промяна на валутния курс евро/швейцарски франк или швейцарски франк/лев“. За обезпечаване на кредита в полза на банката е учредена ипотека върху недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място]. На 15.10.2008 г. към договора е сключен анекс № 1, с който е променен чл. 13 от договора, като е увеличена надбавката към лихвения процент на 2.30 %; уговорени са и условията, при които банката има право едностранно да промени приложимия към договора за кредит лихвен процент; възможност за предсрочно погасяване на дълга, промяна на такси и пр. С преводно нареждане от 16.10.2008 г. е преведена сумата 64 000 EUR, равностойност на 98 579.20 CHF. Между страните е сключен и анекс № 2/19.02.2014 г., с който е уговорен гратисен период, размера на месечната вноска, нов погасителен план, крайният срок за издължаване на кредита и пр.
С нотариална покана, връчена на 23.03.2019 г., ищците са поискали в 14-дневен срок от получаване на поканата банката да предприеме необходимите действия по превалутиране на договора – кредитът в размер 64 562. 23 CHF да бъде превалутиран в лева по курса, по който е усвоен кредита, а именно 1. 26977, т.е. да бъде превалутиран на 81 979.19 лв., тъй като курсът на швейцарския франк е надвишил курса, при който кредитът е усвоен, като разликата е в размер на 17 821. 33 лв. Направено е и искане тази сума да бъде възстановена на длъжниците по кредита, като явяваща се платена при начална липса на основание. Банката е отказала да изпълни направеното искане, като е изложила съображения за неоснователност на твърденията за нищожност на процесните клаузи на чл. 25 и чл. 28, б. „в“ от договора, а именно – че промяната на лихвения процент е уговорена в договора, както и че са предоставили необходимата информация, от която длъжниците да се информират относно прогнозните очаквания за промяната на курса на швейцарския франк спрямо останалите валути.
На 12.11.2019 г. е вписано преобразуване на „Банка Пиреос България“ АД, чрез вливане в ответната „Юробанк Бъргария“ АД.
От заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза въззивният съд е установил, че задълженото лице (ищцата) е погасявала редовно кредита до 29.06.2016 г., като за периода от тази дата до 17.12.2018 г. по кредита не са извършени плащания и същият изпада в просрочие. На 17.12.2018 г. са внесени 17 050.21 CHF или 29 814 лв., с която сума е погасена голяма част от просрочието. Започват редовни вноски по месеци, като към 31.07.2020 г. просрочията са намалели до 1 316.76 CHF. Еекспертът е констатирал, че курсът на швейцарския франк към лева след 2014 година драстично се е покачил и въпреки преференциалните курсове на банките по кредити, си остава висок. Вещото лице е посочило също, че не лихвеният процент, а курсовите разлики утежняват клиентите с по-високи вноски. Остатъкът по процесния договор за банков кредит е както следва: редовна главница – 58 303.95 CHF; просрочена главница – 945.92 CHF; текущо начислени лихви по редовна главница – 72.44 CHF; текущо начислени лихви по просрочия – 3.55 CHF; просрочени лихви по редовна главница – 315.32 CHF; просрочени лихви по просрочия 11.97 CHF; просрочени такси – 40.00 CHF; общо – 59 693.15 CHF. Също според заключението, разликата между валутния курс към 16.10.2008 г. (датата на усвояване на кредита) и валутния курс на CHF в дните на вноските от месец юни 2014 г. до месец юни 2019 г. е в общ размер 14 480.45 CHF х 1.26977, равняваща се общо на 18 295.42 лв., от които ищцата Г. Д. е внесла 4 833.55 CHF х 1.26977, равняващи се на 6 137.50 лв., а ищецът С. Д. е внесъл 9 574.90 CHF х 1. 26977, равняващи се на 12 157.92 лв.
При така приетите за установени факти, въззивният съд е приел, че ищците основават своите претенции на неравноправност, респ. – нищожност на процесните клаузи на чл. 25 и чл. 28, б. „в“ от договора за кредит, по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 146, ал.1, пр. 1 от ЗЗП, касаещи прехвърлянето на валутния риск от промяната на курса на швейцарския франк изцяло върху потребителя. Приел е също, че ищците са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че в конкретния случай безспорно се касае за финансова услуга, каквато е процесният договор за ипотечен кредит, предвид легалното определение в § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което е намерил, че по отношение на атакуваните клаузи са приложими разпоредбите на гл. VI от ЗЗП. Съдът е посочил, че неравноправна по смисъла на чл. 143, във вр. с 146 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Приел е, че в случая не се твърди, а и видно от процесния по делото договор и анексите към него, договорът за кредит е уговорен при общи условия, т.е. не е приложимо изключението по чл. 146, ал. 1, пр. 2 от ЗЗП. Посочил е и че в конкретния случай твърдението на банката е, че клаузите, предмет на спора, са уговорени индивидуално, тъй като са включени в договора – посочен е размерът на кредита и валутата, и длъжниците са информирани за валутния риск. Съдът е приел, че с процесната клауза на чл. 28, б. „в“ от договора длъжниците-ищци са поели за своя сметка риска и всички негативни последици при евентуална промяна на валутния курс, и макар и формално да са изпълнени изискванията за информираност, тази клауза не отговаря на императивната норма на чл. 147 от ЗЗП, която предвижда клаузите на договорите да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин и при съмнение относно смисъла на определеното условие то да се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Въззивният съд е приел също, че от предоставеното по делото досие по кредита не се установява банката да е предоставила достатъчна информация (в дългосрочен план) на ищците преди сключването на договора, която да им позволи да извършат преценка относно риска, икономическите последици от драстичната промяна на курса на валутата, в която е сключен договора, и българския лев, и в този смисъл – предвид липсата на информация преди сключване на предварително изготвения от банката договор, – без да могат да повлияят на съдържанието му. По отношение процесната клауза на чл. 25 от договора, в която е уговорено, че при погасяване на вземанията на банката във валута, различна от тази, посочена в договора, евентуалните курсови разлики са за сметка на кредитополучателя, въззивният съд също е приел, че намират приложение разпоредбите на чл. 143, във вр. с 146 от ЗЗП, съгласно които, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, е нищожна, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. В тази връзка съдът отново е посочил, че в приложените по делото доказателства липсват данни за предварително предоставена информация на ясен и разбираем език, какво се влага в цитираната клауза, т.е. какви биха били икономическите последици от приложението ѝ, за да може потребителят да прецени дали би сключил договор при тези условия, както и възможност за промяната им. Освен това е намерил, че тази клауза създава значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ ЕИО. По така изложените съображения въззивният състав е приел, че заявените искови претенции с правно основание чл. 146, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, т. 18 и 19 от ЗЗП за нищожност на клаузите на чл. 25 и на чл. 28, б. „в“ от договор за жилищен кредит № 3037/R/06.10.2008 г. и идентичната клауза на анекс № 1/15.10.2008 г., са основателни. С оглед изхода на спора по установителните искове, предвид акцесорния (обусловения) им характер за основателни и доказани съдът е приел и осъдителните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане от ответната банка на ищцата Г. Д. на сумата 6 137.50 лв. и на ищеца С. Д. – на сумата 12 157,92 лв., представляващи платени за периода м. юни 2014 г. - м. юни 2019 г., при начална липса на основание, поради приложение на горните неравноправни договорни клаузи, прехвърлящи валутния риск върху ищците, както и законната лихва върху тези главници, начиная от подаването на исковата молба – 17.06. 2019 г. до окончателното изплащане. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че осъдителните претенции на ищците се основават на неоснователно обогатяване – получени от банката без основание суми, като предвид нищожността на процесните клаузи от договора за жилищен кредит и анексите към него, тези суми, предмет на осъдителните искове, са получени на нищожно основание, т.е. – при начална липса на основание, поради което подлежат на връщане съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. В тази връзка е изтъкнато и че не се спори между страните, че тези суми са платени от кредитополучателите на банката-кредитор, което се установява и от заключението на съдебно-икономическата експертиза, като размерът на присъдените суми е формиран от разликата между валутния курс към момента на сключването на процесния договор и курса към датата на погасяване на всяка вноска за периода м. юни 2014 г. - м. юни 2019 г., също установен от експертизата и неоспорен от страните. По така изложените мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.
Видно от изложеното, формулираният от страна на касатора материалноправен въпрос (четвъртият в изложението му) няма никакво отношение към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. Окръжният съд нито е приемал, че неблагоприятните последици от процесния договор за ипотечен банков кредит, сключен във валута (швейцарски франк), към която еврото/левът нямат фиксиран курс, следва да се възложат в тежест на търговеца (банката), каквато е същността на въпроса, нито изобщо е обсъждал такъв материалноправен въпрос, нито обективно е възложил такива неблагоприятни последици в тежест на ответната банка-касатор с уважаването на предявените по делото искове. Напротив – от доказателствата по делото (най-вече въз основа на експертното заключение) съдът е установил, че вследствие неравноправния характер на процесните договорни клаузи, с които валутният риск е поет изцяло от ищците-потребители, и съществената промяна на валутния курс към датите на плащанията (погасяването на вноските) през периода м. юни 2014 г. - м. юни 2019 г. спрямо датата на сключването на договора, именно ищците-потребители (а не банката-търговец) са претърпели неблагоприятни последици, изразяващи се в разликата, платена в повече вследствие това изменение на валутния курс, което е довело до неоснователно обогатяване на банката, последиците от което са преодолени с уважаването от съда както на установителните искове за прогласяване нищожността на процесните неравноправни клаузи, така и на осъдителните искове за връщане на платеното въз основа тези нищожни клаузи, т.е. – при начална липса на основание. При това положение четвъртият материалноправен въпрос, формулиран от страна на касатора, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, тъй като не е и включен в предмета на спора по делото и е без никакво значение за неговия изход, респ. – този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което не следва да се обсъжда и наведеното във връзка с него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че правните изводи на въззивния съд по приложението на материалния закон (чл.чл. 143-147 от ЗЗП и чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ ЕИО) са в съответствие с трайно установената практика на ВКС (решение № 67/12.09.2019 г. по търг. д. № 1392/2018 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 294/27.03.2019 г. по търг. д. № 1599/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 295/22.02.2019 г. по търг. д. № 3539/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 384/29.03.2019 г. по търг. д. № 2520/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др.), която от своя страна е основана на практиката на СЕС, включително – относимата такава, посочена в изложението на касатора, респ. – не е налице противоречие между нея и обжалваното въззивно решение.
Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, на въззивното решение, предвид възприетата от съда (и от първата инстанция, чието решение е потвърдено) материалноправна квалификация на исковете за нищожност на процесните договорни клаузи – по чл. 146, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, т. 18 и т. 19 от ЗЗП. Както и сам касаторът сочи, въззивният съд очевидно не е съобразил, че след измененията на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 100/2019 г., текстовете на чл. 143 от ЗЗП са преномерирани – този член вече има две алинеи, втората от които има двадесет точки, като текстът на чл. 143, т. 18 и т. 19 от предходната редакция на закона сега съответства на текста на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 и т. 20 от действащата редакция на ЗЗП и гласи следното: „Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя (ал. 1). Неравноправна е клаузата, която: не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора (ал. 2, т. 19); поставя други подобни условия (ал. 2, т. 20)“. Действително, както сочи жалбоподателят, разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 18 от действащата редакция на ЗЗП (съответстваща на чл. 143, т. 17 от предходната редакция – неравноправна е клаузата, която ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез негови представители задължения или поставя неговите задължения в зависимост от спазването на определено условие) очевидно е напълно неприложима в случая, но също така е очевидно и че въззивният съд не е приложил при разрешаването на правния спор тази материалноправна норма, а е приложил цитираните по-горе материалноправни норми на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 и т. 20 от действащата редакция на ЗЗП, съответстващи на чл. 143, т. 18 и т. 19 от предходната редакция на закона, като погрешното посочване на тяхната номерация по тази предходна редакция вместо по действащата, не може да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Неоснователен е и другият довод на касатора за наличие на това основание за допускане на касационното обжалване, а именно, – че текстът на чл. 143, ал. 2, т. 19 от действащата редакция на ЗЗП (съответстващ на чл. 143, т. 18 от предходната редакция на закона) е обнародван за първи път в ДВ, бр. 57/28.07.2015 г. и не е съществувал към момента на сключване на процесния договор и анексите към него, поради което жалбоподателят счита, че е неприложим към процесния казус. Този довод на касатора изисква правен анализ (формално-юридически и исторически) на чл. 143 от КТ, както и обсъждане на твърденията и фактите по делото, поради което в случая не би могла да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Независимо от това, в случая е достатъчно да се посочи, че още от първоначалната си редакция от 2005 г. разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП съдържа на първо място обща дефиниция на понятието „неравноправна клауза“ (сега ал. 1 от действащата редакция), като изброяването на множеството частни хипотези, попадащи в тази обща дефиниция (първоначално в 18, а понастоящем в 20 точки) е примерно, а не изчерпателно, което ясно личи от последната хипотеза: „поставя други подобни условия“ (първоначално – т. 18, след това – т. 19, а понастоящем – т. 20). Поради това и добавеният при изменението на закона, обн. в ДВ, бр. 57/28.07.2015 г., текст: „не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора“ (тогава – т. 18, а понастоящем – т. 19) визира хипотеза, която очевидно попада както в общата дефиниция за неравноправна клауза (сега ал. 1 от действащата редакция), така и в последната хипотеза: „поставя други подобни условия“, които съществуват още в първоначалната редакция на закона. Поради това в случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение и поради приложение на материалноправна норма, която да не е съществувала към датата на сключването на процесния договор, в каквато насока са доводите на касатора.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по трите процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на банката-касатор. По отношение на тях жалбоподателят сочи практика на ВС – ППВС № 1/13.07.1953 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., която е формирана при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в периода, когато той уреждаше второинстанционното производство като контролно-отменително, а не като въззивно. Поради това, тази практика на ВС не е актуална и е неприложима при действието на ГПК от 2007 г., който понастоящем урежда второинстанционното производство като въззивно такова, и то при регламентацията му при т. нар. „непълен въззив“. Актуалната задължителна практика, която дава разрешение на първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса, е обективирана в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е разяснено следното: „Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.“.
В същия смисъл са и три от цитираните от касатора решения на ВКС, в които по трите формулирани от него процесуалноправни въпроса, допълнително е разяснено и следното: „Дори предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 от ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика като фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.“. (Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). „…съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.“. (Решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и множеството цитирани в него други решения на ВКС). „Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 от ГПК (чл. 157, ал. 4 от ГПК, отм.), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.“. (Решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В четвъртото посочено от жалбоподателя във връзка с първия процесуалноправен въпрос – решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на І-во гр. отд. на ВКС е прието следното: „В практиката на ВКС, включително посочената от касаторите (решение № 691/02.02.2011 г. по гр.д. № 1620/2009 г. на I-во гр. отд. ВКС) се приема, че съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата. Когато въззивната жалба съдържа конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд е длъжен да се произнесе по всеки от тези доводи. В противен случай допуска съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на въззивното решение.“. На пръв поглед това разрешение на първия въпрос е в противоречие с цитираните по-горе разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това обаче се дължи на непълно и неточно цитиране на решение № 691/02.02.2011 г. по гр.д. № 1620/2009 г. на I-во гр. отд. ВКС, в което също е разяснено следното: „Въззивният съд се произнася с ново решение по съществото на спора, при което е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като е длъжен да изгради своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях и да ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита.“.
Настоящият съдебен състав намира, че по настоящото дело въззивният съд не се е отклонил от тази трайно установена практика на ВКС; напротив – обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с нея. В тази връзка следва да се посочи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – оплакванията му за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 1 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът намира, че няма и основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата им в касационното производство, а именно – сумата 2 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 69/23.06.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 139/2021 г. на Ловешкия окръжен съд.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД с ЕИК 000694749 да заплати на Г. Е. Д. с ЕГН [ЕГН] и С. К. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: