Р Е Ш Е Н И Е №299 София, 20 ноември 2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретар Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова като изслуша докладваното от съдия Д. Атанасова касационно наказателно дело № 738/2015 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия В. В. И., чрез защитника-адв. Л. И., срещу решение № 41 от 13.03.15 год., постановено по внохд № 22/15 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. С присъда № 72 от 22.12.14 год. по н.о.х.д. № 961/14 год. на Окръжен съд – гр.Плевен подсъдимият В. В. И. е признат за виновен в това, че на 22.08.14 год. в [населено място], обл. Плевен, умишлено умъртвил Н. Г. Н., поради което и на основание чл. 115 от НК вр. чл. 54 от НК му е определил наказание лишаване от свобода в размер на дванадесет години, намален на основание чл. 373, ал. 2 НПК във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК на осем години. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето през което подсъдимият е бил задържан и по отношение на него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража”. На основание чл. 45 вр. чл. 52 от ЗЗД подсъдимият И. е осъден да заплати на Г. Н. Г. и М. С. Г. сумата от 50 000 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното им изплащане, като е отхвърлил исковете за неимуществени вреди за разликата до пълния им размер от 100 000 лв. Подсъдимият е осъден да заплати държавна такса върху уважените искове и направените по делото разноски. С въззивно решение № 41 от 13.03.15 год., постановено по в.н.о.х.д. № 22/15 год., Великотърновският апелативен съд е потвърдил първоинстанционната присъда. В касационната жалбата се навеждат касационните основания по чл.348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Защитата на подс. И. твърди, че той е действал при превишаване на пределите на неизбежна отбрана, поради което вярната правна квалификация на деянието е по чл.119 от НК, а не по чл.115 от НК, както са приели решаващи съдилища, с което са допуснали нарушение на материалния закон. Неправилната правна квалификация на деянието от своя страна, според защитника е довела до грешна преценка при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и при индивидуализация на наложеното наказание. Във връзка с последното счита, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които дават основание наказанието да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Прави се искане за изменение на обжалваното решение, в насока на преквалификация на деянието и намаляване на наложеното наказание. В хода на касационното производство служебният защитник на подсъдимия поддържа изложеното в жалбата. Моли за преквалификация на деянието в такова по чл. 119 от НК, а алтернативно за намаляване размера на наложеното наказание в рамките на квалификацията по чл.115 от НК. Представителят на държавното обвинение изразява становище, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Счита жалбата за неоснователна. В последната си дума подсъдимият моли размерът на наложеното му наказание да бъде намален. Върховният касационен съд, като взе предвид посочените с жалбите основания и доводи, постановените съдебни актове и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон. Производството пред СГС е протекло при условията на Глава двадесет и седма от НПК „Съкратено съдебно следствие”. Разглеждането на делото по диференцираната процедура е предпоставено от признанието на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт от подсъдимия И., заявено от него в съдебното заседание пред ОС – гр.Плевен на 22.12.2014 г. /л. 31 от н.о.х.д. № 961/2014 г./ и съгласието да не се събират доказателства за тези факти. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на проведеното съкратено съдебно следствие, предходните инстанции са възприели фактическа обстановка съответна на фактите възведени с обвинителния акт и признати от подсъдимия. Също така са приели, че фактологията, описваща действията на подсъдимия И. обективира осъществяване на изпълнителното деяния на престъплението убийството, но по основния състав на чл.115 от НК. Тези изводи на решаващите съдилища са правилни и напълно се споделят от касационната инстанция. Възражението за защитата за наличие на неизбежна отбрана и превишаване на нейните предели, е било наведено и пред въззивната инстанция, като същото е получило аргументиран отговор във въззивното решение/стр.6/. Изводите на ВтАС за липсата на неизбежна отбрана, респективно превишаване на нейните предели, са съответни на фактическите констатации по делото и вярното тълкуване на разпоредбата на чл.12 от НК и задължителната съдебна практика относно приложението на института неизбежна отбрана/Постановление № 12/1973 г. по н.д. № 11/73 ПВС/. В настоящият случай подс. В. И. не може да се позовава на неизбежна отбрана и следва да отговаря на общо основание. Това е така, защото от възприетата фактическа обстановка е видно, че подсъдимият е хванал кормилото на колелото, което майката на жертвата (св. Г.) карала, вследствие на което тя загубила равновесие и паднала. След това той хванал свидетелката за шията и опрял нож в гърлото й. Пострадалият Н. възприел действията на И. и се насочил към него размахвайки пастирска тояга. Тогава подсъдимият пуснал свидетелката и се затичал към Н. с ножа в ръка, след което му нанесъл леталния удар в лявата гръдна област. При тези данни правилни са направените от въззивния съд изводи, че пострадалият, размахвайки тоягата, е действал при условията на неизбежна отбрана, опитвайки се да предпази своята майка от непосредственото и противоправно поведение на подс. И.. Съгласно цитираното постановление и както правилно е отбелязал ВтАС, на деянията, извършени при неизбежна отбрана, не може да се отговори с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият или защитаващият го (в случая пострадалият Н.), има правото на защита и неговото деяние е правомерно. Следователно чл. 119 от НК е неприложим, а квалификацията възприета от първоинстанционния и въззивния съд е правилна. Изложеното по-горе дава основание на този състав да приеме, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, тъй като не е допуснато нарушение на материалния закон при квалифициране деянието на подсъдимия И. по основния състав на престъплението убийство. По оплакването за явна несправедливост. С оглед на гореизложеното, възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, респективно за завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, произтичаща от неправилното приложение на материалния закон/съставът на чл.119 от НК е по-леко наказуем от този по чл.115 от НК/, не може да бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. На обсъждане обаче подлежат доводите за явна несправедливост на наказанието, определено при квалификацията на деянието по чл.115 от НК и направеното от защитата искане за приложението на чл.55 от НК. Последното според настоящият състав е неоснователно, тъй като не се констатират обстоятелства от кръга на визираните по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, които да обосновават налагане на подсъдимия на наказание под предвидения за престъплението минимум. Пълното самопризнание, направено за първи път непосредствено след деянието, критичното отношение към извършеното, спецификата на психичното състояние на дееца, спомогнало за намаляване на задръжките му при формиране на решението за извършване на деянието, предхождащият конфликт между дееца и жертвата, която с избора си на мястото за паша на кравите дразнела И., както и обстоятелството, че подсъдимият, въпреки крайно влошеното си материално положение, полагал усилия да набавя средства за живот по правомерен начин са обстоятелства, намерили отражение при индивидуализация на наказанието в хипотезата на чл. 54 НК и са обосновали определяне на наказание към минимум на предвиденото за престъплението по чл.115 от НК, което съобразно разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК е редуцирано с една трета. Констатираните обстоятелства не могат да бъдат преценени като многобройни, за да могат да обосноват допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия И., като сред тях не е налице и изключително такова. Необходимо е да се отбележи, че контролираните съдебни инстанции не са отчели лошите характеристични данни, които могат да бъдат изведени от кредитираните свидетелските показания на свидетелите Н., И., С. и Г., които безпротиворечиво определят подсъдимия като конфликтен, агресивен и лице, от което цялото село изпитва страх. Също така следва да се посочи, че въззивният съд неправилно при индивидуализацията на наказанието е отчел, като обстоятелство повишаващо обществената опасност на извършеното, предходно осъждане на И. за престъпление, последиците от което са заличени на основание чл. 88а, ал. 2 от НК, тъй като подобен подход обезсмисля института на реабилитацията, която заличава осъждането и отменя за в бъдеще свързаните с осъждането последици. Независимо от гореизложеното при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода ВтАС е достигнал до правилен извод, а именно, че на подсъдимия следва да се определи наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като отговарящо на степента на обществена опасност на деянието и дееца се явява наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което съответстващо и на целите по чл.36 от НК. Настоящият състав не констатира основания за намаляване размера на това наказание, тъй като то не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Също така, спазвайки законовите разпоредби за определяне на наказанието при провеждане на съкратено съдебно следствие, решаващите съдилища на основание чл.58а, ал.1 от НК са редуцирали размера на наказанието лишаване от свобода с една трета и са наложили на подсъдимия И. наказание лишаване от свобода за срок от осем години. С оглед на изложеното по-горе касационната жалба на подсъдимия В. И. се явява неоснователна, а въззивното решение на Апелативен съд-Велико Търново следва да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 41 от 13.03.15 год., постановено по внохд № 22/15 год. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: