Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди * погасителна давност * справедливост * незаконно обвинение * обезщетение за неимуществени вреди

Р Е Ш Е Н И Е

№ 437/13

гр.София, 02.07.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Гергана Никова гр.дело № 1020 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. чрез прокурор К. от Апелативна прокуратура – [населено място] срещу въззивно решение № 82 от 03.05.2012 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д.№ 114/2012 г.
Ответникът по касация Г. Х. Х. чрез адвокат М. Р. от АК – [населено място] е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като поддържа, че жалбата е неоснователна.
С определение № 879 от 08.07.2013 г. на ВКС, ІV г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта, с която П. е осъдена да заплати на Г. Х. Х. обезщетение в размер на 60 000 лв. за причинени му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление.
Обжалването е допуснато по следните правни въпроси: (1) за началния момент на погасителната давност, когато за част от повдигнатите обвинения е прекратено наказателното производство, а за други е постановена оправдателна присъда, разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 4 от ТР 3/2004 г. на ОСГК ВКС; (2) за значението на периода от датата на прекратяване на наказателното производство до служебното му възобновяване за погасителната давност и за размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в редакцията преди изменението, внесено с ДВ, бр.98/2012 г.), който е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, началният момент на забавата (съответно - началният момент на дължимостта на мораторната лихва) и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство (чл. 2, т. 2, хипотеза 2 /сега - т. 3, хипотеза 2/ ЗОДОВ), съответно - от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление (чл. 2, т. 2, хипотеза 1 /сега – т. 3, хипотеза 1/ ЗОДОВ). Това разрешение е възприето, съобразявайки принципа, че ЗОДОВ определя специален ред и условия за обезщетяване на пострадалите лица, като за неуредените в закона случаи се прилагат общите разпоредби на ЗЗД. Като принципно е възприето и положението, че вземането за обезщетяване на вреди възниква след признаване по законен ред незаконността на акта, действието или бездействието на държавния орган, от който момент настъпва също и изискуемостта на вземането, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва. В развитие на тези задължителни постановки, с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 197 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1211/2010 г., III г. о., ГК, е прието, че постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК (на който съответства разпоредбата на чл. 371, ал. 2 НПК /отм./), които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „Възобновяване на наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 НПК). С оглед цитираните разпоредби е прието, че когато не е обжалван, прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор. Следователно, стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега – т. 3) ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда.
Изложеното се споделя от настоящия състав на касационния съд, който приема, че в периода след прекратяването на наказателното производство тече погасителен давностен срок за предявяване на иск за обезщетяване на вредите, причинени на лицето от незаконното обвинение. Същият е с продължителността по чл. 110 ЗЗД и до изтичането му пострадалото лице разполага с възможността да заяви претенциите си за присъждане на обезщетение за вредите, настъпили в периода до прекратяването с прокурорския акт, независимо от потенциалната възможност за служебно възобновяване на наказателното производство при условията на чл. 243, ал. 9 НПК. В случаите, когато претенция за обезщетяването на тези вреди не е заявена в течение на пет години от съобщаването на прокурорското постановление за прекратяването на наказателното производство на лицето, което претендира за обезщетяване на вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега – т. 3) ЗОДОВ и при отсъствието на основание за приложението на чл. 115 или чл. 116 ЗЗД, то, при направено в срока по чл. 131 ГПК възражение за изтекла погасителна давност, същото следва да бъде преценявано като основателно.
По въпроса за значението на периода от датата на прекратяване на наказателното производство до служебното му възобновяване за погасителната давност и за размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) ЗОДОВ, който е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, касационната инстанция намира следното: Веднъж образуваното наказателно производство може да приключи било с акт по съществото на повдигнатото обвинение, било с акт за неговото прекратяване в хипотезите, предвидени с чл. 24 НПК (съответно – чл. 21 НПК /отм./). В случаите, когато наказателното производство е било прекратено и прекратяването е потвърдено от съда, на общо основание се прилагат изложените по-горе постановки на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, доколкото наказателно-процесуалното право не допуска в тези случаи производството да бъде възобновено служебно от по-горестоящ прокурор. В случаите, когато наказателното производство е било прекратено и след съобщаването му на засегнатите лица не е било обжалвано пред съответния първоинстанционен съд, остава открита възможността за служебна отмяна на постановлението. В тези случаи, ако е последвала служебна отмяна на постановлението, прокурорският акт за прекратяването не е довел до окончателно приключване на производството, поради което той няма за последица нито завършването на фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) ЗОДОВ, нито поставя начало на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Срокът, през който поради впоследствие отмененото прекратяване, не са били извършвани процесуално-следствени действия, води до увеличаване във времето на общата продължителност на наказателния процес, която величина следва да се има предвид при преценката дали тази обща продължителност се вмества в разумните срокове за провеждане на наказателното производство или не. Съобразно съдебната практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, общата продължителност на наказателното производство има значение при определяне размера на обезщетението за понесените неимуществени вреди, което означава, че такова значение има и времето, през което макар да не са били извършвани процесуално-следствени действия, като краен резултат е поддържана висящността на производството поради последващата служебна отмяна на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство по чл.243 НПК, съответно – чл. 237 НПК (отм.).
По съществото на касационната жалба съдът намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Г. Х. Х. срещу П.иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение в престъпление, за което е бил оправдан, за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 60 000 лв. и е присъдил още 40 000 лв. в обезщетение на посочените неимуществени вреди. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалите му части - осъдителна част относно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. и отхвърлителна част за разликата над 60 000 лв. до 130 000 лв. Съдът е приел, че в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпления по служба, изброени в шест пункта, за пет от които производството е било прекратено, а за шестото ищецът е бил оправдан, както и във връзка с приложената спрямо него мярка „отстраняване от длъжност”, той е претърпял неимуществени вреди, които са в причинна връзка с повдигнатите незаконни обвинения, отстраняването от длъжност и воденото наказателно производство, продължило почти 12 години, за репарацията на които е определил сумата от 60 000 лв.
От събраните по делото доказателства се установява, че с постановление от 12.01.1998 г. на Окръжния прокурор на [населено място] е образувано сл.д.№ 12/1998 г., в хода на което на 14.05.1998 г. (видно от съдържанието на искането на зам.окръжен прокурор Д. по чл. 234, ал. 3 НПК от 27.06.2008 г, л.45-48 от ДП № 12/1998 г., том ІІ) ищецът Г. Х. Х. е привлечен като обвиняем по обвинения в извършването на следните престъпления: (1) в периода 1993 – 1994 г. в качеството му на длъжностно лице – секретар на Общинска поземлена комисия - [населено място], в условията на продължавано престъпление е нарушил служебните си задължения и е превишил правата си, като неправомерно е завладял и обработвал чрез [фирма], на което е бил управител, 1 907 дка чужда земеделска земя, с цел да набави за себе си и за управляваното от него търговско дружество имотна облага и от това са настъпили значителни вредни последици в размер на 201 620 лв. (стари) – престъпление по чл. 282, ал. 2 НК; (2) в периода 1995 – 1999 г. в качеството му на длъжностно лице – кмет на Община – [населено място], в условията на продължавано престъпление е нарушил служебните си задължения, произтичащи от чл. 19 и чл. 25 ЗСПЗЗ и чл. 19 ППЗСПЗЗ и е превишил правата си, като е предоставил на [фирма] безвъзмездното владение и обработване на 1 977,60 дка чужда земеделска земя с цел да набави за себе си и за управляваното от него дружество имотна облага и от това са настъпили значителни вредни последици в размер на 2 512 023 лв. (стари) – престъпление по чл. 282, ал. 2 НК; (3) през м.III и м.IV (без посочване на година) в качеството му на длъжностно лице - кмет на Община – [населено място] е превишил властта си, като е наредил на служители от Общината да полагат труд в собствената му ферма и стопанство безвъзмездно и в рамките на законоустановеното работно време като общински служители, с цел да набави за себе си имотна облага и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици – престъпление по чл. 282, ал. 1 НК; (4) на 08.04.1997 г. в качеството му на длъжностно лице – кмет на Община – [населено място], не е положил достатъчно грижи за стопанисването и запазването на повереното му общинско имущество и от това са последвали значителни щети за Общината в размер на 4 170 000 лв. (стари) – престъпление по чл. 219, ал. 1 НК; (5) през м.март 1996 г. като длъжностно лице – кмет на Община – [населено място], в кръга на службата си съставил официален документ, в който е удостоверил неверни обстоятелства, с цел документът да бъде използван като доказателство за тези обстоятелства – престъпление по чл. 311, ал. 1 НК. В шестия пункт срещу ищеца е повдигнато и обвинение за извършено в съучастие с И. И. И.престъпление за това, че и двамата като длъжностни лица (ищецът – като кмет на [община], а И. – като управител на [фирма] – [населено място]), действайки в съучастие като съизвършители, през периода м.март – м.май 1996 г. са нарушили служебните си задължения, произтичащи от чл. 1 и чл. 2 ЗУЖВГМЖСВ, чл. 2 ПП ЗУЖВГМЖСВ и чл. 12 и чл. 18 ЗНО, с цел да набавят за себе си и за другиго имотна облага и от това са настъпили значителни вредни последици в размер 1 675 389лв. (стари) – престъпление по чл. 282, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК. По отношение на ищеца е прилагана мярка за неотклонение „подписка”.
С постановление от 16.06.1999 г. Окръжният прокурор на [населено място] е приел, че служебното положение на ищеца като кмет на [община] създава пречки за пълното и обективно разследване на фактите относно повдигнатите обвинения (както за деянията, извършени в качеството на кмет, така и за тези, касаещи дейността на [фирма]), поради което и на основание чл. 154, ал. 1 НПК /отм./ го е отстранил от длъжността кмет на [община]. Постановлението е изпратено за изпълнение на Председателя на Общински съвет [населено място], в резултат от което на свое заседание от 24.06.1999 г. Общинският съвет [населено място] е взел решение, с което не е прието фактическото прекратяване на задълженията на кмета на Общината, поради противоречие с чл. 42, ал. 1 ЗМСМА, но е възложил на заместник – кмета да изпълнява задълженията на кмет до произнасяне на висшестоящите инстанции на съдебната власт. Мандатът на ищеца като кмет на общината е започнал на 01.11.1995 г. и е приключил на 31.10.1999 г., като отстраняването му от длъжност е продължило 4 месеца и половина.
С постановление на Окръжна прокуратура – [населено място] от 29.05.2001 г. е прекратено наказателното производство по всички повдигнати обвинения с мотив, че част от престъпленията не са доказани по несъмнен начин, а в друга част – че не са съставомерни. В текста на постановлението е отбелязано, че подлежи на обжалване пред РС – [населено място] чрез РП - [населено място] в 7-дневен срок от връчването му. Има данни за образувано ч.н.д.№ 203/2001 г. по описа на РС – [населено място], приключило с акт, който е бил обект на инстанционен контрол по ч.н.д.№ 203/2001 г. по описа на ОС - [населено място], като последното е решено в с.з.03.12.2001 г. Не е налице основание да се приеме за установено по несъмнен начин, че тези производства касаят проверката на законосъобразността на постановлението на Окръжна прокуратура – [населено място] от 29.05.2001 г. Предвид това и с оглед приложението на правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да се приеме, че ищецът не е доказал благоприятния за него факт, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е станало необжалваемо по отношение на него в момент, по-късен от изтичането на 7 дни от датата на издаване на акта, т.е. по-късно от 06.06.2001 г. Следователно, считано от 06.06.2001 г. е възникнало вземането на ищеца за обезщетяване на вредите, които е понесъл във връзка с обвиняването му в престъпленията, изброени по-горе в т. от 1 до 5.
След извършена служебна проверка на материалите по следственото дело, с постановление от 18.07.2003 г. прокурор от А. –гр.Варна е потвърдил постановлението на ОП-Р. в първите пет пункта от обвинението, а по пункт шести е постановена отмяна и връщане на делото на окръжната прокуратура с указание за внасяне на обвинителен акт в съда. Постановлението на АП –гр.Варна е потвърдено с постановление от 14.04.2004 г. на прокурор във В.. В периода от 2003 г. до 2006 г. Окръжна прокуратура Р. е внасяла няколко пъти обвинителен акт в Окръжен съд – [населено място] против ищеца и И. Илиев за престъплението по пункт шести. С присъда № 16 от 27.06.2007 г., постановена по НОХД № 277/2006 г. по описа на ОС – Разград ищецът е признат за виновен в това, че в периода м.март – м.май 1996 г., в [населено място], в качеството си на длъжностно лице – кмет на [община], с цел да набави за себе си и за други лица (дъщерята на И. Илиев, съпругата на ищеца и дъщерята на специалиста в служба „Държавни имоти”) имотна облага, изразяваща се в придобиване на имоти по реда на ЗУЖВГМЖСВ при отсъствие на законовите предпоставки за това, е нарушил служебните си задължения, като в нарушение на чл. 1, чл. 2, ал. 2 и § 4, ал. 1, т. 4 ДР на ЗУЖВГМЖСВ и на чл. 12, ал. 1 ЗНО (отм.), е поискал, издал и подписал договори за продажба на три апартамента, като в резултат от тези действия за [община] са настъпили значителни вредни последици, изразяващи се в сериозно накърняване на авторитета й на орган на местна изпълнителна власт и доверието на гражданите на [населено място] в правилното и законосъобразно разрешаване на жилищните им проблеми – престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1 във връзка с чл. 282, ал. 1 НК. Определено му е наказание 1 година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от 3 години. Постановена е и частично оправдателна присъда по внесеното срещу ищеца обвинение, а другият подсъдим (И. И.) е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. С решение № 177 от 29.11.2007 г. по ВНОХД № 408/2007 г. Апелативният съд – [населено място] е отменил присъдата в осъдителната и оправдателната част по отношение на ищеца и е върнал делото на ОС Разград за ново разглеждане в тази част, като е потвърдил присъдата по отношение на подсъдимия И..
След направени отводи на съдиите от Окръжен съд – [населено място], делото е изпратено за разглеждане на Окръжен съд – [населено място], където е образувано като НОХД № 28/2009 г. Последното е приключено с присъда № 48 от 08.09.2009 г., с която ищецът е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. Присъдата не е протестирана и е влязла в сила на 24.09.2009 г.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че наказателното производство се отразило върху физическото и психическото състояние на ищеца, както и върху семейството му. Преди образуване на производството ищецът бил познат като весел и винаги усмихнат човек, енергичен и амбициозен, а след това станал много притеснен, видимо посърнал; опасявал се, че може би ще го вкарат в затвора невинен. Обвиненията и наказателното преследване във връзка със злоупотребата с продажба на апартаменти и отстраняването от длъжността „кмет” били отразени в пресата, а той се чувствал зле от разгласяването на наказателното преследване. Непосредствено преди съдебните заседания ставал разсеян; отлагал обсъждането на счетоводни въпроси за по-късен момент с обяснението, че му предстои дело. Започнал да пие много лекарства, а до момента на повдигане на обвиненията е бил в добро здраве. Загубил апетит, отслабнал, получил постоянно съпътстващо главоболие, стойностите на кръвното му налягане се повишили, получил гастрит, язва на дванадесетопръстника и диабет. В него няма веселост, общува с хора, когато бизнесът му налага това. Децата му също били под психическо напрежение в очакване баща им да отиде в затвора; съпругата му изпадала в депресивни състояния.
От заключението на съдебно – медицинската експертиза се установява, че от 2005 г. ищецът страда от захарен диабет тип 2 и диабетна полиневропатия; от м.юни 2007 г. са констатирани язва на дванадесетопръстника и хроничен обострен гастрит. През м.юли 2009 г. провел лечение за повишени стойности на кръвното налягане и за исхемична болест на сърцето поради болки, тежест и стягане в сърдечната област. Ищецът не е изпълнил дадената му препоръка за изследване чрез коронарография, предвид което заболяването исхемична болест на сърцето не е доказано. През м.юли 2011 г. е регистрирано преходно нарушение на мозъчното кръвообращение, за което е проведено лечение в нервно отделение на болницата в [населено място] от 13.07. до 15.07.2011 г., като промените в неврологичния статус са отзвучали за 24 часа; в медицинските документи не е посочена причината за това нарушение. Възникването на захарния диабет тип 2 се дължи на наднормено тегло, неправилен хранителен режим и липсата на достатъчно физическа активност. Експертът категорично е изключил стреса и нервното напрежение като предпоставки за заболяването от този вид диабет, но нервното напрежение и стресът имат неблагоприятно отношение за неговото протичане и са предпоставка за проявата на усложненията – диабетната полиневропатия и повишените стойности на кръвното налягане. Стресът, съчетан с неправилен хранителен режим, са причините за появата на язва на дванадесетопръстника и хроничния обострен гастрит. Медицински доказателства за наличието на причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение и претърпяна от ищеца операция за отстраняване на жлъчката не са ангажирани, поради което съществуването на такава връзка се явява неустановено по делото.
Ищецът не е осъждан. Не се спори, че през 2011 г. той е участвал в местните избори като кандидат за общински съветник в [населено място], поставен на първо място в листата на партията, от името на която е издигнат и е бил избран за съветник, а на сесия на общинския съвет в [населено място] е избран за председател на Общинския съвет.
Предвид така установените факти, на първо място касационната инстанция намира, че възприетото от въззивния съд разрешение по направеното от ответника възражение за погасяване на претенциите на ищеца по давност във връзка с прекратяването на наказателното производство по пет от първоначално повдигнатите шест обвинения е неправилно. Това възражение е преценено като неоснователно с мотива, че по отношение на шестото обвинение наказателното производство е продължило след частичната отмяна на постановлението на Окръжна прокуратура – [населено място] и е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, поради което окончателният акт, който е сложил край на наказателното преследване е оправдателната присъда, влязла в сила на 24.09.2009 г. Този извод противоречи на т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК и даденото по-горе тълкуване по реда на чл. 290 ГПК. Както бе посочено, при отсъствието на последващо служебно възобновяване на наказателното производство, от момента, в който прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство стане необжалваем по отношение на обвиняемия се завършва фактическия състав и възниква вземането за обезщетяване на вреди от незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, и едновременно с това настъпва моментът, считано от който вземането става изискуемо с произтичащите от това начало на сроковете на погасителната давност и на начисляване на мораторна лихва. В разглеждания случай постановлението от 29.05.2001 г. е станало необжалваемо за ищеца на 06.06.2001 г. и следователно, считано от посочената дата от една страна е възникнало вземането му за обезщетяване на вредите, които е понесъл във връзка с обвиняването му в престъпленията по първите пет пункта, а от друга - е започнала да тече погасителната давност за предявяване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 2 /сега т. 3, предл. 2/ ЗОДОВ. Погасителният давностен срок е с продължителността по чл. 110 ЗЗД и до изтичането му пострадалото лице разполага с възможността да заяви претенциите си за присъждане на обезщетение за вредите, настъпили в периода до прекратяването с прокурорския акт, независимо от потенциалната възможност за служебно възобновяване на наказателното производство при условията на чл. 243, ал. 9 НПК. В случая претенция за обезщетяването на тези вреди не е заявена в течение на пет години от съобщаването на прокурорското постановление за прекратяването на наказателното производство на ищеца. Постановлението от 14.04.2004 г. на прокурор от В., потвърждаващо постановлението от 18.07.2003 г. на прокурор от АП – [населено място], с което е потвърдено постановлението от 29.05.2001 г. за прекратяване на производството по първите пет пункта от обвинението, не съставлява обстоятелство от кръга на изброените в чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД. Ето защо то няма за последица спиране или прекъсване на започналата да тече давност за упражняване на правата на ищеца да предяви иск за обезщетяване на вредите, произтекли за него от повдигнатите му обвинения по първите пет пункта. Това означава, че заявеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от претенциите на ищеца е основателно и по настоящото дело не следва да се определя и присъжда обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от Г. Х. Х. във връзка с обвиненията, производството по които е прекратено.
На следващо място - правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 2, предложение 1 ЗОДОВ (в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г.) във връзка с повдигнатото срещу ищеца обвинение в това, че в съучастие с И. И. И. - и двамата като длъжностни лица - действайки като съизвършители, през периода м.март – м.май 1996 г. са нарушили служебните си задължения, произтичащи от чл. 1 и чл. 2 ЗУЖВГМЖСВ, чл. 2 ПП ЗУЖВГМЖСВ и чл. 12 и чл. 18 ЗНО, с цел да набавят за себе си и за другиго имотна облага и от това са настъпили значителни вредни последици в размер 1 675 389лв. (стари) – престъпление по чл. 282, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Следващото се в тази връзка обезщетение за неимуществени вреди подлежи на определяне по справедливост съобразно чл. 52 ЗЗД и при съблюдаване на постановената съдебна практика от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК (например: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 439 от 14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г., ІV г. о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ІІІ г.о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр.д. № 201/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 296/2011 г. на ІІІ г.о.), която има задължителен характер. Според задължителната съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане; начин и обстоятелства, при които е получено; продължителност и степен на интензитет на последиците; възраст на увредения; обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега – т. 3) ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, в посочената съдебна практика като критерии за преценка са въведени и дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване; характера на престъплението по повдигнатото обвинение; публичното му разгласяване и свързаните с това последици. С т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания. Настоящият съдебен състав споделя това разрешение, с оглед което намира, че за обезщетяването на ищеца е необходимо да му бъде заплатена сумата 15 000 лв.
В случая се касае за обвинение в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от една до осем години, т.е. такова, по отношение на което е приложима предвидената с чл.66, ал.1 НК възможност да бъде отложено изпълнението на евентуално наложеното наказание лишаване от свобода. По отношение на ищеца е прилагана най-леката мярка за процесуална принуда („подписка”), но едновременно с това е бил и отстранен от длъжността „кмет” за времето от 16.06.1999 г. до края на мандата му. Самото отстраняване обаче (в продължение на 4 месеца и половина) не е единствено във връзка с разследването по пункт шести, а и във връзка с разследването по обвиненията, по отношение на които е изтекъл срока по чл. 110 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Продължителността на наказателното производство надхвърля 11 години и 4 месеца (периода от 14.05.1998 г. до 24.09.2009 г.), включително периода от 2 години 1 месец и половина между прекратяването и служебното му възобновяване, който срок не може да бъде определен като разумен. При определяне размера на обезщетението съдът отчита личността на ищеца (неосъждан, изявен обществен деец), както и възрастта му в периода на проведеното производство (между 32-та и 43-та години). По време на наказателното производство ищецът е имал повишено кръвно налягане, бил е притеснен, изнервен, понижило се е самочувствието му, като са настъпили и трайни неблагоприятни последици за физическото му състояние, предвид заболяването му от язва на дванадесетопръстника и хроничен обострен гастрит и ролята на стреса от разследването като фактор, способстващ за развитието на диабетна полиневропатия. Ищецът е изживявал негативни емоции от медийното огласяване на разследването по обвинението, по което е оправдан, но като цяло това обвинение обективно не е довело до трайно засягане на доброто му име в обществото, доколкото през 2011 г. е избран за общински съветник, а впоследствие – за председател на Общинския съвет, което налага извода, че независимо от обвинението не е било накърнено общественото доверие към него.
С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 2 ГПК в частта му, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен над размер от 15 000 лв. и да се постанови ново решение по съществото на спора, с което искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 (в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г.) се отхвърли за разликата над сумата 15 000 до сумата 60 000 лв. като неоснователен. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78 ГПК следва да се редуцират и присъдените с въззивното решение в полза на ищеца разноски. Доказал е заплащането на 10 лв. държавна такса при предявяването на иска за неимуществени вреди, както и разноски за първоинстанционното производство в размер на 3 245 лв. (200 лв. за експертизи, 45 лв. за свидетели и 3 000 лв. за адвокатско възнаграждение на един адвокат). С оглед изхода на спора на ищеца се следват 11,54% от разноските за първоинстанционното производство и заплатената държавна такса при предявяването на иска (по силата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ), или общо 384,42 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 82 от 03.05.2012 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 114/2012 г. в частта, с която П. е осъдена да заплати на Г. Х. Х. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за разликата над сумата 15 000 лв. до сумата 60 000 лв., заедно със законната лихва върху тази разлика, считано от 24.09.2009 г. до окончателното изплащане, както и в частта му за разноските за разликата над сумата 384,42 лв. до сумата 2 775 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Х. Х. срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр. 38/2012 г.), за разликата над сумата 15 000 лв. до сумата 60 000 лв., заедно със законната лихва върху тази разлика, считано от 24.09.2009 г. до окончателното изплащане
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82 от 03.05.2012 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 114/2012 г., в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: