Р Е Ш Е Н И Е № 4 София, 03.02.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова Десислава Добрева при секретаря ИНА АНДОНОВА……................……. и с участието на прокурора ……………....................................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2160 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 412 25.07.2019 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение обжалваното от В. З. въззивно решение № 48/15.ІІІ.2018 г. на Кюстендилския ОС, ГК, по гр. дело № 565/2017 г. е бил допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК предвид констатацията за решаването му в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз на правния въпрос /с пор. № 1 в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба/: за характера на преюдициалните заключения на Съда на ЕС и необходимо ли е да е налице идентитет между фактите, които в главното производство са станали причина да се отправи преюдициално запитване и обстоятелствата по повдигнатия спор пред националния съд, пред който страна по делото се позовава на преюдициално заключение, с което се тълкува европейски нормативен акт по повод на отправеното запитване. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция страните по спора, редовно призовани, не са били представлявани, поради което меродавни са оплакванията и доводите на касатора З., наведени в жалбата му срещу въззивното решение на Кюстендилския ОС, както и становището и аргументацията на ответната по касация „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, изразени в писмения й отговор по делото, депозиран по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, ТК, първо отделение, като взе предвид оплакванията и доводите на касатора З., становището и аргументите на ответната по касация кредитна институция, както и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на атакуваното въззивно решение в пределите по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба на В. С. З. от [населено място] е основателна. За да потвърди решението на първостепенния съд, с което обективно съединените установителни искове на З. срещу ответната „Райфайзенбанк (България)” АД-София с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.чл. 146, 143 и 147 ЗЗП, както и предявеният от него срещу същия ответник - като частичен - осъдителен /кондикционен/ иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, са били отхвърлени изцяло, въззивната инстанция е счела, че „доводите, основаващи се на решения на Съда на Европейския съюз и всички останали доводи в жалбата са неоснователни”, понеже: 1./ Една от страните по спора била банка, т.е. такъв правен субект, чиято дейност подлежи на „сериозен административен контрол, вкл. и международен”; 2./ Ищецът не би могъл да влияе върху цената, на която „продавачът продава стоката си” – в случая цената, на която частноправния субект /банка/ предоставя заем; 3./ Ищецът не се е възползвал от „правилния път на защита” - предвид установената в чл. 300 ТЗ възможност за допълване на договора от съда при непостигане на съгласие относно това; 4./ Ищецът би могъл да сключи договор за заем с друга банка при желаните от него условия. Тези решаващи правни изводи на въззивния съд са незаконосъобразни и, вместо обсъждане по същество, представляват пълно игнориране на наведените от ищеца по делото доводи в подкрепа на претенциите му – като „потребител” (по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП) - към ответната по тях кредитна институция. Съгласно § 13а, точки 9 и 4 от ДР на Закона за защита на потребителите /в редакцията му към датата на постановяване на атакуваното въззивно решение/, същият закон въвежда разпоредбите както на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, така и Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната директива. От друга страна, според членове 633 и 628 ГПК, решението на Съда на Европейските общности с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В процесния договор за банков кредит от 29.І.2008 г. срещу ипотека върху жилище, сключен между страните по спора, се съдържа клауза /по чл. 3.3/, според която, при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в частта й досежно стойността на банковия ресурс /СБР/, като новият лихвен процент влизал в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Следователно в конкретния случай е изначално неприложима възможността по чл. 300 ТЗ за допълване на този договор от съда, щом с категоричност е установена липсата на уговорка между съконтрахентите за допълване съдържанието на същата сделка „при настъпване на определени обстоятелства”. Напротив, икономически по-силният субект в горното правоотношение си е запазил правото „при промяна на пазарните условия” да действа „едностранно”. Релевантно за разрешаване на настоящия казус е обстоятелството, че въпросният договор за ипотечен кредит е сключен след приемането на Република България за пълноправен член на Европейския съюз. Ноторно е в тази връзка, че директивите, като неразделна част от вторичното европейско право, обвързват всяка държава членка само по отношение на резултата, който следва да бъде постигнат (т.е. те са целеви актове) и за да породят действие във вътрешния правов ред на присъединила се към ЕС държава е необходимо транспонирането им в националното й законодателство. След като е безспорно, че горепосочените две директиви, отнасящи се до правата на потребителите, са надлежно транспонирани в българското законодателство, те не само имат пряко действие, но и създадената преди този момент практика на Съда на ЕС по приложението им е съответно относима към защитата на потребителите в България, осъществявана на плоскостта на влезлия в сила още на 10 юни 2006 г. специален закон /ЗЗП/. При констатация за идентитет между фактите, изложени в исковата молба на касатора З. и тези досежно лихвената политика на банките по отпускани от тях кредити на физически лица, съобразявани в отделните решения на Съда на ЕС по приложението на горните две директиви, така както те са подробно посочени в определението по чл. 288 ГПК, постановено по настоящето дело, не би следвало да се отправя ново запитване за преюдициално заключение, тъй като съществува висока степен на вероятност отговорът на евентуален въпрос по тълкуването на тези източници на вторичното европейско право „да произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности”. В заключение, предвид допуснатите от състава на Кюстендилския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. чл. 12 и 235 ГПК, представляващи отклонение от задълженията му да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото и доводите на страните, а също и да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и въз основа на приложимия в случая материален закон /ЗЗП/, то – на основание чл. 293, ал. 3 ГПК - делото ще следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг негов състав с горните задължителни указания за съобразяване относимата практика на Съда на Европейските общности. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 48 на Кюстендилския окръжен съд, ГК, от 15.ІІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 565/2017 г. В Р Ъ Щ А делото за ново разглеждане от друг състав на Кюстендилския окръжен съд с указания. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2