Р Е Ш Е Н И Е № 169 Гр. София, 27.02.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 879/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД [населено място], чрез изпълнителния директор Е. В. и прокуриста М. П., приподписана от процесуалния пълномощник адв. С., срещу решение № 13/03.01.2015 г. по в.гр.д. № 2383/2015 г. на Софийския апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 2457/14.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 2883/2014 г. по описа на Софийския градски съд. С последното касаторът е осъден да заплати на ищеца Г. Т. Е. [населено място] на основание чл.49 ЗЗД сумата 156 942.93 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие действия на ответника от несъобразяване с наложен запор по изп. дело № 20137830400060 на ЧСИ И. Ч., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.02.2014 г. до окончателното й изплащане. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно и моли за отмяната му, ведно с отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. Позовава се на допуснати от страна на въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.154 ал.1 и чл.236 ал.2 ГПК/, на материалния закон /чл.49 вр. чл.45 ЗЗД/ и необоснованост. Намира, че решението е постановено при липса на предпоставките за носене на деликтна отговорност, основано е на грешна интерпретация на доказателствения материал и на грешни констатации по повод правоотношения, възникнали от договор за факторинг. В съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за нейното уважаване. Ответникът по касационната жалба - Г. Т. Е. [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адв. Т., изразява и поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като обосновано и законосъобразно, по подробно изложени в писмен вид съображения. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид материалите по делото и доводите на страните по наведените с касационната жалба основания за отмяна на решението, на основание чл.290 ал.2 ГПК, намира следното: Предявен е иск за ангажиране деликтната отговорност на касатора Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по реда на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди, причинени от действия, осуетяващи изпълнението на запорни съобщения, изпратени му в качеството на трето задължено лице, спрямо вземания на длъжника по изп.д.№ 2013783040060 на ЧСИ И. Ч. – В. РОССО О.. Във въззивното производство съдът е оставил предявената искова молба без движение, като нередовна, за уточняване на обстоятелствената й част. Ищецът – взискател по изпълнителното дело, е посочил, че вредите са в размер на сумата, за която е бил наложен запор върху вземанията на длъжника, дължими от ответника, със запорно съобщение изх.№ 1306/11.02.2013 г. Виновното поведение на служителите на ответника се изразява в: 1/ уведомяване на длъжника за наложения запор преди неговото изпълнение; 2/ незпълнение на запорно съобщение спрямо вземанията на длъжника по договор за факторинг, сключен между него и банката; 3/ отказ да бъде предоставена на ЧСИ информация за постъпили суми във връзка с договора за факторинг от датата на налагане на запора – 15.02.2013 г. до 03.04.2013 г., поради банкова тайна; без в дадения 3-дневен срок след връчване на запорното съобщение, банката като трето лице да е оспорила своето задължение по чл.508 ал.3 ГПК. Ищецът е увреден от невъзможността да се удовлетвори като взискател от сумите, които в противен случай биха постъпили по изпълнителното дело. С въззивното решение е прието, че длъжникът по изпълнителното дело – В. РОССО О., е бил уведомен от ответника Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД за наложения с писмо на ЧСИ от 11.02.2013 г. запор преди датата 15.02.2013 г., когато банката е отговорила на ЧСИ. От доказателствата по делото не се установява възражението на ответника, че това е станало по повод изискан от длъжника банков превод. С оглед горното съдът е счел, че противоправното поведение на банката във връзка с това запорно съобщение е установено. Относно естеството на договора за факторинг, от който ответникът в качеството си на фактор черпи доводи във връзка с второто запорно съобщение от 25.02.2013 г., съставът на САС е приел, че същите не следва да се анализират. Видно от запорното съобщение, съдебният изпълнител е наложил запор над правото на вземане на длъжника В. РОССО О., произтичащо от договор за факторинг, сключен между него и ответната банка, представляващо задължение на купувача на вземането за заплащане на стойността на всяко вземане на В. РОССО О. до размера на сумата от 169 386.33 лв. Съдът е приел, че запорът се отнася за всички постъпления с естество на плащания от трети лица в полза на длъжника. Ответникът е следвало да поиска съдебна защита с оглед действието на договора за факторинг относно принудителното изпълнение, насочено върху имущество, притежавано от него като трето спрямо изпълнителния процес лице – чл.435 ал.4 ГПК. Това би било правомерното поведение, свързано с процесните правоотношения. Отказът на банката да уведоми ЧСИ за постъпилите вземания не позволява да се установи, какъв е размерът на дължимото в полза на длъжника на ищеца. Доколкото ответникът не е направил правоограничаващо възражение относно размера на настъпилите за ищеца вреди, въззивният съд е заключил, че същите възлизат на исковата сума, както е приела и първата инстанция. Касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд е допуснато по въпроса: Чия е доказателствената тежест за доказване наличието на предпоставките по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и следва ли ищецът да докаже наличието на твърдяното от него противоправно поведение на ответника или ответникът трябва да докаже отсъствие на противоправно поведение; като разрешен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – в противоречие с решение № 147/19.06.2012 г. по гр.д.№ 582/2011 г., ІV ГО. Според посоченото от касатора решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, съгласно чл.154 ал.1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл.45 ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и то е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Ищецът с всички доказателствени средства следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Без въведено от ответника оспорване, ищецът не дължи чрез пълно и главно доказване при установяване на причинната връзка да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния от него. От това разрешение, споделяно изцяло и от настоящия състав на ВКС, ТК, относно резпределението на тежестта на доказване на предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл.45 ЗЗД, приложимо и в хипотезата на чл.49 ЗЗД, следва, че ищецът носи тежестта да докаже наличието на твърдяното от него противоправно поведение на ответника, а не ответникът да доказва отсъствието на такова. По основателността на касационната жалба съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение приема следното: Решението на въззивния съд страда от всички пороци, релевирани с касационната жалба – съществени нарушения при прилагане правилата на ГПК за доказателствената тежест в процеса, необсъждане на възраженията и доводите на ответника, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. На първо място, с обжалваното решение необосновано и незаконосъобразно е прието за установено наличие на противоправно поведение на ответника, състоящо се в уведомяване на длъжника за наложения запор, преди изпълнение на запорното съобщение. Всъщност, от данните по делото е видно, че запорът върху притежаваната от В. РОССО О. разплащателна сметка в ответната банка е наложен от момента на неговото получаване от ЧСИ – 11.02.2013 г., като след този момент длъжникът е бил в невъзможност да осъществява разпореждания със сумата по нея, макар и същата да е била преведена по съответната сметка на ЧСИ по-късно. Няма нормативна уредба, според която банката да не може да уведомява клиентите си за действия по техните сметки при вече наложен запор, като без правно значение е при какви обстоятелства длъжникът по изпълнението е узнал за него. Неправилни са и изводите на съда, че банката не е изпълнила запорно съобщение, връчено на 26.02.2013 г., касаещо вземания на длъжника по договора за факторинг. Съгласно текста на същото, запорът се налага върху правото на вземане по сключения между длъжника и банката договор за факторинг, представляващо задължение на купувача на вземането – Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД за заплащане на стойността на всяко вземане на длъжника В. РОССО О., произтичащо от сключени с трети лица договори за доставка на стоки и услуги, обхванати от приложното поле на договора за факторинг, до размера на сумата от 169 386.33 лв. /главница, законна лихва и разноски по изпълнителното дело/. В отговор на посоченото запорно съобщение, банката е уведомила ЧСИ, че запорът е надлежно наложен, но към този момент длъжникът по изпълнението В. РОССО О. няма вземане към Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по сключения между страните договор за факторинг и считано от момента на получаване на запорното съобщение в негова полза не са били изплащани суми, представляващи цена на прехвърлени вземания по договора за факторинг. При възникване в бъдеще на такива, те ще бъдат превеждани по сметката на ЧСИ. Установено е от заключението по назначената по делото ССЕ, че за периода след 11.02.2013 г. до 30.03.2013 г. по техническата сметка на банката, посочена в договора за факторинг, са постъпили суми от трети лица – съконтрахенти на длъжника, в размер на 156 942.93 лв.. Посочената сума не принадлежи на длъжника по изпълнението и не представлява негово вземане от банката, съобразно сключения договор за факторинг, отношенията по който между страните и третите лица въззивният съд неоснователно е отказал да обсъжда, като ирелевантни за спора. Неправилен е изводът на въззивната инстанция, че наложеният от ЧСИ запор се отнася за всички постъпления с естество на плащания от трети лица в полза на длъжника. Задълженията на третите лица към длъжника са предварително придобити от банката, в което се състои и предметът на сключения договор за факторинг. Според него, доставчикът - В. РОССО О. прехвърля на фактора - Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД всички свои настоящи и бъдещи парични вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени на основанията и срещу лицата, посочени в приложенията към договора, при съответни уговорени условия и цена, като факторът може по своя преценка да авансира доставчика със сума, равна на 90 % от размера на придобитите вземания, или да плати на падежа. Договорът за факторинг няма правна уредба в ТЗ, а легалната му дефиниция в § 1 т.11 ДРЗКПО е дадена за нуждите на приложението на съответния закон и е непълна. Подробна уредба на договора за факторинг, разкриващ естеството му, се съдържа в Конвенцията за международния факторинг, която обаче не е ратифицирана от РБ. Според нея, по договора за факторинг доставчикът може да е задължен с прехвърлянето на фактора на вземания, породени от договори за доставки на стоки, а едно от характерните задължения на фактора е да финансира доставчика, вкл. чрез заем или авансово плащане. Конвенцията още предвижда, че бъдещите вземания на доставчика се прехвърлят автоматично върху фактора в момента на възникването си, т.е. прехвърлителният ефект настъпва по силата на договора за факторинг, а не по силата на друг правен акт. С оглед горните предварителни уточнения се налага извод, че при спорове, произтичащи от или свързани с подобни договори, от значение най-вече са конкретните клаузи на договора за факторинг, търговската практика и общите принципи на правото. В случая, срещу така прехвърлените вземания по договора от 08.08.2012 г. факторът е поел единствено задължението да извършва /авансово или текущо/ плащане на цената по фактурите, предявени му от доставчика /всички с отложен падеж/, а при настъпване на падежа задължените по тях лица дължат плащане в полза на банката - фактор, като титуляр на вземането, по нейна техническа сметка. Т.е. вземане за длъжника по изпълнителното дело и доставчик по договора за факторинг може да възникне само за дължимо от банката авансово или редовно плащане. По делото не са ангажирани доказателства от страната, носеща доказателствената тежест, съобразно отговора на правния въпрос по-горе, дали по така платените от третите лица задължения по фактури банката е извършила предварително плащане в полза на В. РОССО О., като сами по себе си постъпленията от третите лица са ирелевантни за извършване на преценка, дали доставчикът има вземане спрямо фактора. Предвид изложеното следва да се приеме, че по делото не се установява противоправно поведение на ответника в качеството му на трето задължено лице в изпълнителното производство, основано на неизпълнение на наложен запор върху вземания на длъжника. Такова противоправно поведение не следва и от неизпълнението на банката на разпореждането на ЧСИ да го уведоми за постъпилите суми във връзка с договора за факторинг по посочените в същия две банкови сметки с данни за вносител, дата на плащане и размер на сумата. Отказът на банката, основан на разпоредбата на чл.62 от ЗКИ, е законосъобразен. Съгласно посочената норма, банкова тайна са фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката, като разгласяването, както и ползването на такава информация е забранено от закона. В чл.62 ал.5 и сл. ЗКИ са уредени изчерпателно изключенията от тази законова забрана, вкл. относно случаите, реда и легитимираните лица, в полза на които банковата тайна може да бъде разкрита. Съдебният изпълнител като орган в изпълнителното производство по реда на ГПК не фигурира сред тях. На последно място, основателни са и оплакванията на касатора, че искът е уважен, без ищецът да е доказал настъпването на имуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване по реда на чл.45 и сл. ЗЗД. Видно е, че претендираното обезщетение е равностойно на целия дълг на В. РОССО О. в изпълнителното производство – главница, лихви и разноски, като не са изложени твърдения, че сумите не могат да бъдат събрани от длъжника чрез други изпълнителни способи; респективно не са ангажирани доказателства за съществуване на обективна невъзможност взискателят да получи удовлетворение на вземането си. Наличието и размерът на вредите, както и противоправното поведение на третото задължено по смисъла на чл.507 ГПК лице, се предполагат само в хипотезата на чл.452 ал.3 ГПК - когато въпреки наложения запор, третото лице плати на длъжника, вместо по изпълнителното дело. В случая такова плащане не е извършено и искът не е предявен на горното основание, поради което увреждането следва да бъде установено от ищеца при условията на главно и пълно доказване, каквото не е проведено по делото. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно, на основание чл.293 ал.2 ГПК, и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.49 ЗЗД да бъде отхвърлен, поради липсата на материалноправните предпоставки от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника в качеството му на трето задължено лице в изпълнителното производство. С оглед окончателния изход от спора, в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски за трите съдебни инстанции, в общ размер на 13 723 лв., както следва: държавни такси - 6 307 лв., ю.к. възнаграждение - 900 лв. за първа и въззивна инстанция, адв. възнаграждение за касационна инстанция - 6 516 лв., надлежно уговорено и заплатено, видно от представените в тази връзка доказателства. Възражението по чл.78 ал.5 ГПК на ответника по касация за прекомерност на адвокатския хонорар се преценява като неоснователно, предвид действителната фактическа и правна сложност на спора, която не предполага редуциране на платеното възнаграждение до предвидения съгласно чл.36 ЗА вр. НМРАВ минимум. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 13/03.01.2015 г. по в.гр.д. № 2383/2015 г. на Софийския апелативен съд, 2 състав и потвърденото с него решение № 2457/14.04.2015 г. по гр.д.№ 2883/2014 г. по описа на Софийския градски съд за осъждане на Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД да заплати на Г. Т. Е. обезщетение в размер на 156 942.93 лв., на основание чл.49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху него, считано от 27.02.2014 г. до окончателното му плащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на Г. Т. Е. [населено място] с ЕИК[ЕИК] против Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] за заплащане на сумата 156 942.93 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от действия на ответника, изразяващи се в несъобразяване с наложен запор по изпълнително дело № 20137830400060 на ЧСИ И. Ч., на основание чл.49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.02.2014 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА Г. Т. Е. [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 13 723 /тринадесет хиляди седемстотин двадесет и три/ лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, на основание чл.78 ГПК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: