1 Р Е Ш Е Н И Е № 20 София, 03.08.2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Милена Даскалова при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 3854 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Д., процесуален представител на Областен управител на област Бургас, пълномощник на Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представител на Българската държава, на основание чл. 31, ал. 2 и чл. 32, ал. 4 ГПК против решение № 142/23.06.2021 г., постановено по въззивно гр. д. № 624/2021г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е обезсилено решение № 260003 от 25.01.2021 г., постановено по гр. д. № 141/2020г. по описа на Районен съд -гр. Царево и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, което да започне с конституиране на надлежния представител на Държавата. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор от 16.09.2021г. ответникът, община Царево,чрез процесуалния си представител, адв. Г. Н., оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по предявен от Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството срещу община Царево положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът, Българската държава, е собственик на следните имоти: поземлен имот с идентификатор ....., с площ от 5 796 кв. м.; поземлен имот с идентификатор ....., с площ от 3 000 кв. м. и поземлен имот с идентификатор ....., с площ от 3 000 кв. м., намиращи се в местността "К.", [населено място], Община Царево, всички с начин на трайно ползване: друг вид земеделска земя. Твърденията в обстоятелствената част на исковата молба са, че спорните имоти са част от терен - държавна земя, който е бил отреден за ваканционно селище "А. – север", че върху този терен са изградени множество почивни бази, собственост към настоящия момент на различни физически и юридически лица, както и инфраструктура. Имотите попадат в част от бивше пасище- мера, с площ от 16 097 кв. м., за което е бил съставен акт за частна общинска собственост № 223/15.01.1999г. на основание чл. 2, ал. 2, т. 4 от Закона за общинската собственост и решение № 2068 от 31.08.1995 г. на Общинска поземлена комисия- Царево. Твърди се, че неправилно спорните имоти са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на ответната община, защото към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотите не са били земеделски /били са застроени и с променено предназначение/, налице е била реституционната пречка по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и на основание чл.10 б, ал.5 от ЗСПЗЗ, земята остава държавна собственост. Ищецът се позовава и на разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за опазване на земеделските земи, съобразно която земеделска земя, върху която е извършено строителство преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, без да е отчуждена, предоставена или да е променено предназначението й по съответния ред, е държавна собственост. За да обезсили решението на районния съд, въззивният съд е приел, че доколкото за спорните имоти се твърди, че са земеделски земи и се твърди, че са останали държавна собственост и поради това, че върху тях е осъществено мероприятие, което не позволява да се възстанови собствеността по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, то предвид разпоредбата на чл. 24, ал.12 ЗСПЗЗ, Държавата следва да се представлява не от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, а от Министъра на земеделието, храните и горите. Съдът е приел, че ищецът по иска- Държавата, е ненадлежно представлявана в процеса пред първата инстанция и първоинстанционното решение е недопустимо. Съдът е посочил, че пред въззивната инстанция не могат да бъдат поправени нередовности, свързани с конституирането на страните /в случая на надлежен представител на Държавата/, като се повторят процесуалните действия по делото, с оглед условията на ограничен въззив, което налага решението на районния съд да бъде обезсилено и делото да бъде върнато на първата инстанция за предприемане на процесуални действия за отстраняване на нередовността във връзка с конституиране на надлежен представител на Държавата – Министърът на земеделието, храните и горите. Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК №60393 от 16.11.2021 г. поради очевидна неправилност на решението, отнасяща се до приложението разпоредбата на чл. 270, ал.3 ГПК, уреждаща хипотезите, при които първоинстанционното решение подлежи на обезсилване и приетото от въззивния съд, че констатираното от него ненадлежно представителство на ищеца е основание за обезсилване решението на районния съд. Върховният касационен съд намира, че правилно въззивният съд, изхождайки от правните твърдения на ищеца в исковата молба, е приел, че спорът касае земи, част от държавния поземлен фонд, в който по силата на чл. 47, ал. 1, пр. 2 от ППЗСПЗЗ се включват земеделски земи - държавна собственост, включително тези, които са застроени или представляват прилежащи площи към стопански сгради. Правилен е и изводът на съда, че в този случай представителството на Държавата пред съда се осъществява от министъра на земеделието, храните и горите, което следва от специалната норма на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ, изключваща приложението на общата такава – чл. 31, ал.2 ГПК. Изводите на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено с участието на ненадлежен представител на Държавата, са направени при неправилно приложение разпоредбата на чл. 270, ал.3, предл. 3 ГПК. В правомощията на въззивния съд е да обезсили първоинстанционното решение само в хипотезата на разгледан непредявен иск, т.е. ако с решението, предмет на въззивно обжалване, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Настоящият случай не е такъв. Предявен е установителен иск за собственост от Държавата против община Царево и този иск е разгледан от районния съд и е отхвърлен. Ищец по делото е Държавата, а въпросът за надлежното й представителство в процеса не е свързан с допустимостта на иска и на образуваното въз основа на него производство, а оттам и с допустимостта на постановеното решение по делото, а с редовността на извършените по делото процесуални действия. Задължение на съда, произтичащо от разпоредбите на чл.7, ал.1 и чл.101, ал.1 ГПК, е да следи за надлежното извършване на процесуалните действия и при констатация, че ищецът по делото е бил ненадлежно представляван, въззивният съд е трябвало да конституира надлежния представител, а не да обезсилва постановеното решение, което не е недопустимо и да връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд . Касае се за приложение на императивни правни норми относно процесуалното представителство на Държавата, за спазване на които съдът следи служебно. Настоящият състав напълно възприема трайно формираното разбиране, намерило израз в практиката на ВКС /решение № 181 от 14.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 96 / 2012 г., второ г. о.; решение № 46 от 28.03.2014 г. на ВКС по търг. д. № 2048 / 2013 г., първо търг. о.; решение № 26 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1411 / 2017 г., второ г. о.; решение № 1267 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5544 / 2007 г., второ г. о./, че при ненадлежно процесуално представителство на държавата, въззивният съд, констатирайки допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, трябва да приложи императивната разпоредба на чл. 31 от ГПК и да обезпечи участието на държавата в процеса чрез надлежния й представител, но не и да обезсилва постановеното по делото решение. Във връзка с изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение на Окръжен съд - Бургас е постановено при допуснатото нарушение на процесуалните правила, което е основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение. На основание чл. 293, ал.3 ГПК, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, защото допуснатото процесуалното нарушение не може да бъде отстранено в касационното производство. При новото разглеждане ще следва на основание чл. 101 от ГПК на надлежния представител на ищеца да се даде възможност в определен от съда срок да потвърди извършените без представителна власт действия, като при отсъствие на потвърждаване ще трябва всички съдопроизводствени действия да бъдат повторени. При новото разглеждане на спора на основание чл.294, ал.2 ГПК следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 142/23.06.2021 г. постановено по въззивно гражданско дело № 624/2021г. по описа на Окръжен съд – Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.