О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 142 гр. София, 18.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАИЛОВА АНЕЛИЯ ЦАНОВА като разгледа докладваното от съдия Цанова дело № 3860/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от „Так енд Ти Ем Ай България“ ЕООД /с предишно наименование „О Ди Енд Ем Консултинг“ ЕООД/ касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС, ТК, 3 състав решение № 349/11.06.21г. по т.д.№ 2362/20г., в частта с която е отменил решение № 453/17.01.20г. на СГС, ГО, 4 състав, по гр.д. № 9032/17г., в частта, с която е отхвърлил предявения иск за сумата от 162264,77 лв. и е осъдил „Так енд Ти Ем Ай България“ ЕООД да заплати на Г. К. П. сумата над 830лв. лв. за разноски по делото, признал е за установено по предявеният от Г. К. П. срещу Так енд Ти Ем Ай България“ ЕООД /с предишно наименование „О Ди Енд Ем Консултинг“ ЕООД иск, че ответникът дължи на ищеца сумата от 162 264,77лв., произтичаща от запис на заповед от 02.02.2015г., с издател „Так енд Ти Ем Ай България“ ЕООД и падеж 30.04.2016г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 14559/17г. по описа на СРС, ГО 28 състав; осъдил е „Так енд Ти Ем Ай България“ ЕООД да заплати на Г. П. направените разноски и е отменил първонистанционното решение частта, в която СГС, ГО, 4 състав е оставил без уважение молбата на Г. П. по чл.248 ГПК. В касационната жалба се прави искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с недопустимост на въззивната жалба поради липсата на данни за отстраняване в срок на констатираната нейна нередовност. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивният съд нарушения на съдопроизводствените правила- чл.269, изреч.2 ГПК, чл.154, ал.1 ГПК и без да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните; нарушение на материалния закон- чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, чл.102, ал.1 във вр. чл. 22 ЗЗД, и необосновано. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат недопустимост и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията Г. К. П. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си САС, ТК, 3 състав е приел, че предмет на доказване в настоящото производство е съществуването на парично вземане на ищеца срещу ответника, произтичащо от запис на заповед. За да бъде успешно проведен така предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1 във вр. чл.124 ГПК, ищецът следвало при условията на пълно и главно доказване да установи наличие на вземането към ответника, конкретизирано в заповедта за изпълнение, както и че са спазени процесуалните срокове за неговото предявяване. Констатирал е че с оглед императивния характер на правните норми, уреждащи правилата на доказване, е постановил определение, с което е разпределил доказателствената тежест, като е възложил същата по отношение на оспорената достоверна датата на процесния запис на заповед на страната, издала записа на заповед. С оглед същността на записът на заповед- частен свидетелстващ документ, се е позовал на дадените от състави на ВКС разрешения на въпроса за кръга на „третите лица“ по смисъла на чл.181 ГПК и за доказателствената сила на частните документи, като е приел, че когато изявленията обхващат датата на документа, съставителите са обвързани с нея, но всеки от тях може да опровергае верността и носи на основание чл.154, ал.1 ЗЗД тежестта за установи действителното време на съставяне. Доказатествената тежест за установяване на абсолютното възражение за отсъствие на представителна власт- издаване на документ от органен представител с прекратени правомощия, както и за ненадлежно представителство на юридическото лице- издател на менителничния документ, носи именно длъжникът- издател и ответник в производството по иска по чл.422 ГПК. Приел е че след предоставянето на възможност на ответника да ангажира доказателства в подкрепа на оспорването, същият се е позовал само на договор за спогодба от 05.03.15г., в който ищецът е заявил, че няма неуредени отношения с българските дружество, контролирани от договорящата страна, който договор обаче е развален, поради което и не може да се приеме, че е годно доказателство в подкрепа на направеното оспорване. Ето защо е приел, че представения запис на заповед не удостоверява подлежащо на изпълнение задължение на ответника. Изложил е и че от друга страна, анализът на ангажираните от ищеца писмени доказателства- запис на заповед, споразумение и приемо- предавателен протокол, установяват истиността на твърдението му за съществуване на конкретно каузална правоотношение. Това обстоятелство се подкрепяло и от събраните по делото доказателства- споразумение за инвестиция от 11.08.11г., спогодба- договор от 05.03.15г., както и от приетото по делото заключение и от показанията на разпитаният свидетел. Неправилни били и изводите на първоинстанционният съд за погасяване на вземанията предвид подписаната от ищеца спогодба от 05.03.15г., съдържанието на която не давало основание да се приеме наличието на замествате в дълг или на договаряне в полза на трето лице, тъй като в него липсвала изразена воля за установяване на основанието и размера на ликвидно и изискуемо вземане на ищеца към ответника, както и ясно изразена съгласие от страна на кредитора за смяна на длъжника, а и спогодбата била развалена. По отношение на въведеното едва в съдебните прения във въззивното производство твърдение за нищожност на записа на заповед с оглед разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД, съдът е приел, че то е преклудирано. За пълнота е изложил, че с установената забрана представителят да договаря лично със себе си, освен ако представляваният не е дал съгласие за това, законодателят е разрешил хипотезата на конфликт на интереси, защитавайки интересите на представлявания срещу възможна злоупотреба и увреждане от представителя, поради което и само за представляваният е налице интерес да иска прогласяването на сделката за недействителна. Забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД не била абсолютна, като дали да се позове на нея или не било в правомощията единствено на представлявания, каквато валидно изразена в прекллузивният срок преценка от страна на представляваното лице липсвала. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване вероятна недопустимост- чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и противоречие с практиката на ВКС. Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо. Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че молбата, с която жалбоподателят е отстранил констатираните от съда нередовности на възззивната жалба, е подадена след изтичане на едноседмичният срок за предоставяне на документ за довнесена държавна такса и пълномощно за адв. П.. Молбата на адв. П., с която са представени указаните документ за довнесена държавна такса и адв. пълномощно за въззивната инстанция, е подадена по пощата, с поставеното от пощенския служител нечетливо клеймо, което не позволява установяване на датата на подаването й. Невъзможността да се разчете датата обаче не се дължи на пропуск или бездействие на жалбоподателят и за това той не може да носи отговорност. В този случай въззивният съд дължи даване на указания до страната за ангажиране на доказателства за установяване точната дата на подаване на молбата чрез пощенската служба, което съдът не е сторил, последиците от което негово прецесуално нарушение обаче не могат да бъдат във вреда на жалбоподателят. Предвид на изложеното, доводите на касатора за извършено от въззивният съд процесуално нарушение не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: „Ако във въззивната жалба липсват оплаквания срещу доклада на първоинстанционният съд относно разпределението на доказателствената тежест и указанията към страните по доказването, оправомощен ли е въззивният съд да проверява тези въпроси и съответно- да приема разрешения на тези въпроси, различни от приетите от първоинстанционният съд?, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/13г. Решаването на този въпрос е от значение за изхода на делото, като отговаря на общия селективен критерий на чл.289, ал.1 ГПК. По отношение на него обаче не е осъществено заявеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй не е налице твърдяното противоречие с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/13г. Съгласно дадените с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/13г. разрешения, обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая при решаването на материалноправния спор, въззивният съд, с оглед предмета на спора, преценявайки всички доказателства по делото и доводите на страните, следва да се произнесе и по направеното от издателя на менителничния ефект абсолютно възражение за отсъствие на представителна власт, съобразявайки тежестта на установяване на това възражение. Ако едва в мотивите си, при разрешаването на материалноправния спор, без преди това да е уведомил страните, че в първоинстанционното производство доказателствената тежест е неправилно разпределена, с даване и на указания за ангажиране на становище и доказателства, въззивният съд промени разпределението на доказателствената тежест и това обуслови изхода на спора, това би довело до грубо несъобразяване с основополагащи принципи на гражданското съдопроизводство и до непридвидимост на дължимите от съда процесуални действия. В този смисъл е и постановено от ВКС, І т.о. решение № 100/06.12.20г. по т.д. № 2133/20г., което настоящият съдебен състав изцяло споделя. Ето защо и давайки указания на ответника, че в негова тежест е да установи наличието на порок във волеизявлението отразено в ценната книга и ангажира доказателства, въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/133г., а е спазил очертаните с него съдопроизводствени принципи. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „При оспорване от юридическо лице на датата на подписан от негово име частен документ с твърдението, че документът е съставен, след като подписалото физическо лице вече не е имало представителна власт да стори това, тежестта на доказване на датата носи ли се от оспорващия или се носи от страната, която извлича изгодни за себе си благоприятни последици от същия частен документ? Приносителят на формално /външно/ редовен запис на заповед длъжен ли е да докаже при оспорване датата на издаването в случай, че приносителят извлича изгодни за себе си правни последици?“. Поставените въпроси са разгледани във въззивното решение, но отговорът който е даден е изцяло в съответствие с посочената от касатора съдебна практика, обективирана в решение № 167/18г. по гр.д. № 4020/17г. и решение № 229/21г. по гр.д. № 4529/19г., съгласно която юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдение, че е съставен след прекратяване на представителната му власт, но е антидатиран, не е „трето лице “ по см. на чл.181 ГПК, но може да опровергае верността й, като на осн. чл.154, ал.1 ГПК тежестта е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, обектитивирани в документа. В случая въззивният съд е дал отговор, че ищецът- приносител на редовен от външна страна запис на заповед, не е длъжен в производството по чл.422 ГПК да установява фактите и обстоятелствата, относими към достоверността на всеки един от вписаните в документа задължителни реквизити, съответно да носи доказателствената тежест да установяване на действителната дата на издаването му и наличието на представителна власт към този момент по отношение на представлявания издател. Изложил е че кредиторът трябва да докаже факта, от които произтича вземането му- редовен от външна страна запис на заповед, а длъжникът- абсолютните, респ. относителните възражения срещу вземането. Приел е че по своята правна същност записът на заповед е частен диспозитивен документ, поради което при възражение за антидатиране, посоченият в документа издател не може да се ползва от правилото на чл.181 ГПК, тъй като нейни адресати са само трети спрямо документа лица. Счел е че, когато изявленията обхващат датата на документа, тя е противопоставима на участниците в съставянето на документа, но всеки може да опровергае верността й и носи на осн. 154, ал.1 ГПК тежестта за установи действителното време на съставяне. Интерес от установяване наличието на порок на волеизявлението върху ценната книга има страната, която черпи права от оспорването и има интерес да опровергае възможността менителничния документ да обвърже издадателя, като доказателствената тежест за установяване на абсолютното възражение за отсъствие на представителна власт към датата на издаване на ценната книга, носи именно длъжникът- издател на ценната книга. Тези му мотиви изцяло кореспондират с посочената по-горе от касатора каузална практика, като и със служебно известната на съда такава, обективирана в решение № 100/06.12.20г. по т.д. № 2133/20г. на ВКС, ТК. С оглед правната същност на записът на заповед и споразумението за изплащане, неотносими към спора са цитираните в изложението решение № 261/14г. по гр.д. № 2354/13г., решение № 376/2004г. по гр.д. № 1659/03г. и решение № 5713г. по гр.д. № 354/12г., в които са изложени съображения свързани с доказателствената сила на частните свидетелстващи документи. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „При оспорване от юридическо лице на датата на подписан от негово име на частен документ, необходимо ли е откриване на производство по оспорване на истиността на документа по чл.193 от ГПК и прилагат ли се в такъв случай правилата за разпределение на доказатествената тежест по чл.193, ал. ГПК? Има би доказателствена стойност извършено от страна по делото признание на изгоден за нея факт?.“ Въпросите са теоретични и непокриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не са обусловили и правата воля на съда, обективирана в решението му. Въззивният съд не е обсъждал твърдяно извършено от страна по делото признание на неизгоден за нея факт, като с оглед същността на оспорените документи не е открил и производство по оспорване верността на записа на заповед, споразумението за изплащане и приемо- предавателния протокол, а на осн. чл.154, ал.1 ГПК /а не на осн. чл.193, ал.3 ГПК/ е указал на ответника, че тежестта за установяване на абсолютното възражение за отсъствие на представителна власт- издаване на документа от органен представител с прекратени правомощия за надлежно представителство на юридическото лице- издател на менителничния ефект, се носи от него. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да направи свой фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните?“. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Доводът за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, поради което и настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал.1, предл.1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си?. Въпросът не следва да бъде допускан до касация, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е изложил мотиви за неприложимост на разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си, а че преценката дали записът на заповед е изцяло в интерес на представляваното дружество, което може да реализира правата си както извънсъдебно, така и чрез иск или възражение по предявен срещу него иск, основан на това правоотношение, което възражение то е направило, но извън преклузивния срок- едва в съдебните прения пред въззивния съд. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може ли да приложи служебно императивна материалноправна норма на чл.38, ал.1 пр.1 ЗЗД?, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. №1/13г., съгл. което въззивният съд следва да осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Решаването на този въпрос е от значение за изхода на делото, като отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него обаче не е осъществено заявеното от касатора основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй не е налице твърдяното противоречие с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/13г. Установеното с разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД правило не е от императивен характер и не в защита на публичен интерес. Нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД е установена в защита единствено на представлявания при отчитане възможността от конфликт на интереси между представителя и представлявания при сключването на сделката от представителя сам със себе си. Забраната за договаряне сам със себе си не е абсолютна. Преценката дали сключения договор е в полза на представлявания е изцяло негова, като той може да изрази предварително съгласие, изрично упълномощавайки представителя да договаря сам със себе си или да потвърди впоследствие сключената сделка. Следователно нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД е диспозитивна, поради което и сключената в отклонения на нея сделка не е нищожна, а в състояние на висяща недействителност, като представляваният може да я потвърди или да откаже потвърждаването й, като до ефекта на потвърждаване ще се стигне и ако мнимо представляваният пропусне да направи това правоизключващо възражение в преклузивния срок по чл. 133, вр. чл. 131 ГПК- в този смисъл е и ТР № 5/14г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 349/11.06.21г. на САС, ТО, 3 състав, постановено по в.т.д.№ 2362/20г. По делото липсва направено от ответника по касацията Г. П. искане за присъждане на разноски, поради което и такива не му се дължат. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 349/11.06.21г. на САС, ТО, 3 състав, постановено по в.т.д.№ 2362/20г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/.