Р Е Ш Е Н И Е № 182 гр. София, 14.06.2012 В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети май две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 268 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.307 във връзка с чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по молба на В. П. П. и И. Ц. П., които молят да се допусне отмяна на влязлото в сила Решение № 1618/22.12.2010 г. по в.гр.д.№ 1677/10 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от молителите срещу К. Г. А. и С. Г. С. отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК/ отм./- за установяване, че ответниците не са собственици на реална част от новообразуван имот пл.№ * в [населено място],[жк], м.”М.”, с площ на претендираната реална част от 524 кв.м. Молбата за отмяна се основава на твърдение за нови писмени доказателства, чието ангажиране в производството пред въззивния съд би формирало различни от възприетите фактически и правни изводи. Според изложеното в молбата, тези доказателства /Списък на заселниците от Б. в [населено място] през 1940 г.; Окръжно до Общински съвет В. № 244 от 17.01.1925 г. от Главна дирекция на Трудови земеделски стопанства; Обявление № 27862 от октомври 1926 г. на В. градско общинско управление; Протокол № 190 от 04.09.1935 г. на Съвета на отделението за поземлена собственост и комасация при Министерство на народното стопанство; титулна страница на изпълнително дело, започнато на 11.09.1935 г. и завършено на 30.10.1945 г./, сочат, че наследодателят на ответниците- Г. С. С., като член на семейството на С. К.- С., не е имал правото да бъде оземлен като бежанец от Б., поради което не е притежавал собствени земи в землището на бившето [населено място], м.”М.”, и следователно неговите наследници нямат качеството на правоимащи за възстановяване правото на собственост върху процесния имот. Представя се също така и Писмо № С-8 от 03.01.2012 г. от Държавна агенция “Архиви”, отдел “Териториален архив”- В., според което сред съхраняваните в архива документи не се установява наличие на опис-декларация, съдържаща данни за размера и границите на недвижимите имоти, внесени в ТКЗС “Ч. з.”- [населено място] от Г. С. С.. Молителите поддържат, че така представените от тях новооткрити доказателства са в състояние да обусловят извода, че ответниците по предявения отрицателен установителен иск не са собственици на процесния имот, с оглед на което документите са “от съществено значение за делото” по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Молят на това основание влязлото в сила въззивно решение на Варненския окръжен съд да бъде отменено и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Ответниците по молбата за отмяна- К. Г. А. и С. Г. С. са депозирали в срока по чл.306, ал.3 ГПК писмен отговор, с който молят за оставянето й без уважение като неоснователна. Поддържат, че представените от молителите писмени доказателства не са “новооткрити” по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, защото са могли да бъдат приобщени към доказателствата по приключилото дело при полагане на необходимата грижа от ищците, а също така, че тези документи не са от значение за материалноправната легитимация на страните по спора. Претендират разноски. Върховният касационен съд, след като прецени представените от молителите писмени доказателства и взе предвид данните по делото, намира молбата за отмяна за НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството пред първоинстанционния Варненски районен съд е било образувано по предявени от К. Г. А. и С. Г. С. срещу К. Г. А. и С. Г. С. отрицателни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./- за установяване, че ответниците не са собственици на недвижим имот в землището на [населено място]- кв.В., върху който ищците от 1970 г. установили собствено владение с намерението да го придобият. Правният интерес от предявяване на исковата претенция срещу ответниците се обосновава с обстоятелството, че с решение на органа по поземлена собственост имотът е възстановен в тяхна полза в качеството им на наследници на Г. С. С.. За да отхвърли така предявените искове, въззивният съд е приел, че ответниците се легитимират като собственици на спорния имот по силата на приключила реституционна процедура по ЗСПЗЗ, а ищците не разполагат с противопоставими им права, тъй като не са ползватели по смисъла на пар.4 ЗСПЗЗ, нямат право на придобиване по пар.4а ЗСПЗЗ и не са могли да придобият имота по давност предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките на чл.303, ал.1, т.1 ГПК за отмяна на така постановеното съдебно решение. По смисъла на посочената разпоредба основание за отмяна е налице, когато се открие ново обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Новооткрито писмено доказателство по смисъла на процесуалния закон е това, което е съществувало преди постановяване на решението, но страната не е могла да го представи въпреки положената от нея дължима грижа за водене на делото. Ако страната е знаела за съществуването на документа, подкрепящ твърдените от нея факти, но се е отнесла небрежно към своите задължения да упражнява добросъвестно предоставените й процесуални права, както я задължава чл.3 ГПК /отм./, и не е положила дължимата грижа да издири и представи документа, представеният след приключване на делото документ в подкрепа на искането за отмяна на решението няма да бъде новооткрит по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК /ТР № 138/01.12.1967 г., гр.дело № 106/67 г., ОСГК/. В конкретния случай молителите не твърдят да са узнали за съществуването на представените документи след приключване на устните състезания пред въззивния съд, респ. да са били лишени обективно от възможността да ги ангажират като доказателство по делото, с оглед на което същите, независимо от съдържанието им, не са “нови писмени доказателства” по смисъла на процесуалния закон. Напротив- видно е от поставения печат върху документите /с изключение на Списъка на заселниците от Б. в [населено място] през 1940 г./, че съшите са издадени от “Териториален архив”- В., т.е. обективно са могли да бъдат установени и представени като писмени доказателства по делото преди приключване на въззивното производство. Независимо от това, тези документи не са в състояние да обусловят основание за отмяна, тъй като не са в състояние да установят релевантни за делото факти, различни от тези, които са били възприети от въззивната инстанция. По съществото си същите са насочени да установят, че ответниците нямат качеството на правоимащи за възстановяване на собствеността върху процесния имот по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като спорният имот не е бил собственост на наследодателя им и не е бил внесен от него в ТКЗС. Константната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК обаче категорично приема /както подробно е обосновано и в Определение № 1122 от 23.11.2011 г. по гр.д.№ 385/11 г. на І г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение/, че правото на собственост, възстановено по реда на ЗСПЗЗ, не може да бъде оспорвано с твърдението, че наследодателят на реституентите не е бил собственик на възстановения имот към момента на обобществяването, ако не се заявяват собствени права на оспорващия към този момент. Доколкото в конкретния случай претенциите за собственост на молителите произтичат от оригинерно правно основание- придобивна давност, започнала да тече след масовизацията, без да се заявяват права върху имота към момента на обобществяването, същите нямат интерес да оспорват легитимацията на ответниците като възстановени собственици по ЗСПЗЗ, и следователно представените в тази връзка писмени доказателства не са “от съществено значение за делото” по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Предвид гореизложеното, молбата за отмяна се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. С оглед изхода на производството и на основание чл.81 ГПК молителите следва да заплатят на ответниците направените разноски, а именно сумата 250 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата с правна квалификация чл.303, ал.1, т.1 ГПК на В. П. П. и И. Ц. П. за отмяна на влязлото в сила Решение № 1618/22.12.2010 г. по в.гр.д.№ 1677/10 г. на Варненския окръжен съд. ОСЪЖДА В. П. П.- ЕГН [ЕГН] и И. Ц. П.- ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес: [населено място], кв.В., [жилищен адрес] на основание чл.81 ГПК да заплатят поравно на К. Г. А.- ЕГН [ЕГН] и С. Г. С.- ЕГН [ЕГН], сумата 250 лв. /двеста и петдесет лева/ разноски. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.