Р Е Ш Е Н И Е

№ 61

гр.София,11 април 2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Вълкова н.д. № 183/ 2022 г. по описа на Върховния касационен съд и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от адвокат В. В. и адвокат Г. Г., двамата от АК-Варна – защитници на подсъдимия Д. Н. А. срещу решение № 2 от 10.01.2022 г., постановено по ВНОХД № 307/2021 г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна, с което е потвърдена присъда № 5 от 14.07.2021г., постановена по НОХД №179/2021г. по описа на Окръжен съд - Добрич.

С първоинстанционната присъда по НОХД № 179/2021г. Окръжен съд – Добрич е признал подсъдимия Д. Н. А., с ЕГН: [ЕГН], за виновен в това, че на 09.08.2020 година в [населено място], причинил по непредпазливост смъртта на С. Д. С., [дата на раждане] , вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, изразяваща се в тежка коремна травма – разкъсване на черния дроб и последвал вътрекоремен кръвоизлив, обусловили постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл.124, ал.1, пр.1 и чл.58а, ал.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години при първоначален общ режим на изтърпяване на основание чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.

Съдът е приложил разпоредбата на чл.59, ал.1 от НК, като е постановил да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан, съответно времето, в което е бил с мярка за неотклонение „домашен арест“ и е възложил разноските по делото в тежест на подсъдимия.

По въззивна жалба от защитниците на подсъдимия (с искане за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание) е било образувано ВНОХД №307/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, по което е постановено потвърдителното въззивно решение № 2 от 10.01.2022 г., предмет на настоящата касационна проверка.

В касационната жалба на защитниците са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, които се обвързват с аналогични доводи относими, според касаторите, както към претендираното от тях неправилно приложение на материалния закон, така също и към допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наказанието. Твърди се, че съдът не е отчел видимо нетрезвото състояние на пострадалия, изключителната му агресивност и отправените от него псувни и обиди спрямо подсъдимия. Според защитата, не може два средно силни удара в главата и един удар в лицето (след няколко минути, според свидетелски показания на Д. К. В. ), да се повдига обвинение за убийство с най-тежката квалификация по чл.116, ал.1, т.6, вр.чл.115 НК. Изразява се несъгласие с извода на съда, че свидетелят В. безуспешно се опитвал да възпре подсъдимия да удря и рита пострадалия. Това не отговаряло на истината, тъй като видно от обясненията на подсъдимия, същият е искал да вдигне пострадалия от земята, но не е успял и той отново се е свлякъл на земята. Към него момент пострадалият е бил контактен, както и по-късно при идването на медицинските лица, които са му мерили кръвното, разговаряли са с него и преди да го вкарат в линейката той им е посочил подсъдимия като лицето, което го е наранило. Претендира се процесуално нарушение поради неустановяване от страна на прокуратурата и разпит на тези медицински лица, както и неоценяване на събраните по делото доказателства относно отправените псувни от пострадалия по адрес на подсъдимия, неговата майка, която е била тежко болна и е починала няколко месеца след инцидента и спрямо приятелката му, въпреки че прокуратурата е длъжна да събира доказателства не само в ущърб на подсъдимия, но и в негов интерес. Упреква се отново прокуратурата и затова, че не е съобразила данните от дадени свидетелски показания пред съдия за предизвикан от пострадалия С. Д. С. предходен инцидент, при който с обидите, нанесени другиго, е провокирал побой върху себе си, след който претърпял медицинска интервенция – операция. Твърди се, че подсъдимият не е агресивен, нито избухлив. Има добри характеристични данни, постоянна месторабота, грижил се за родителите си и приятелката си, с която му предстои да сключи брак, не е известен на органите за хулигански прояви или посегателство срещу личността (по данни на районния инспектор). Изразява се становище, че правилната квалификация на деянието следва да бъде по предвиждащата по - лека наказуемост разпоредба на чл.118 НК, тъй като инцидентът е предизвикан от пострадалия с тежка обида - псувня към близки на подсъдимия (майка и приятелка), но това не е коментирано от първоинстанционния съд. Алтернативно се иска преквалифициране по чл.124, ал.2 от НК, тъй като деянието е извършено единствено и само заради обидните думи, псувни и жестове на С. Д., което е предизвикало афект у подсъдимия от една страна и от друга съпричиняване, което не е отчетено в достатъчна степен при определяне на наказанието. В тази връзка се изразява несъгласие със заключението на СППЕ за липса на данни за афект, като се твърди причинно-следствена връзка между обидните думи, отправени от С. и инцидента, при който подсъдимият се е стресирал и е изпаднал в психическо състояние да не може да овладее емоциите си и това, че се върнал и е седнал не означава, че е бил спокоен и адекватен. Оспорва се отказът на съда да назначи тройна съдебно-медицинска експертиза и повторна комплексна експертиза, с участието на психолог и психиатър, извън района на [населено място], въпреки наличието на основание за предубеденост на вещото лице д-р С.. Явната несправедливост на наказанието се претендира и поради несъобразяване младата възраст на подсъдимия, неосъждането му по наказателни производства за престъпления против личността и на изразеното от него съжаление. Не е бил отчетен фактът, че към инкриминираната дата майката на подсъдимия е била болна от рак, което допълнително увеличило афекта му от поведението на пострадалия, както не е съобразена и характеристиката за дееца, издадена от кмета на [населено място] и районния инспектор. Неправилно е отказано да се цени като смекчаващо обстоятелство направеното от подсъдимия самопризнание. Не са взети предвид предишните заболявания на пострадалия и заключението на съдебно химическата експертиза за 3.56 промила алкохол в кръвта на пострадалия. Излага се и довод, че след като афектът не е физиологичен следователно е патологичен, което автоматично означавало, че наказателното производство срещу подсъдимия следва да бъде прекратено. Твърди се също, че съдът не е съобразил представената от защитниците конкретна практика на ВКС за подобни случаи, както и че в съдебните прения пред първоинстанционния съд съответният прокурор предложил на подсъдимия да бъде наложено наказание от пет години лишаване от свобода, което да бъде редуцирано с 1/3, което защитата счита за справедливо наказание, тъй като единствено този прокурор бил запознат „на 100% с делото“, но вместо това съдебният състав приел искането на частното обвинение и определил наказанието в силно завишен размер, а именно девет години лишаване от свобода (преди редукцията с една трета), каквото тежко наказание поискал повереникът на частните обвинители - адвокат М. Т.. По този начин силно била преувеличена обществената опасност на деянието, което се свеждало до „един битов скандал“, приключил с летален край, настъпил след 5-6 часа, което не оправдава изключително завишеното наказание съобразно целите в чл.36 от НК. Прави се искане за намаляване на наложеното наказание до установения от закона минимум и алтернативно за преквалифициране на деянието с прилагане на закона за по-леко наказуемо престъпление – по чл.118 или чл.124, ал2 от НК.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му адвокат В. В. се явяват лично и поддържат касационната жалба с изложените в нея съображения и искания. Защитникът – адвокат Г. Г. не се явява пред настоящата инстанция, но в писмено становище дава съгласие за разглеждане на делото в негово отсъствие и също поддържа касационната жалба.

В последната си дума пред ВКС подсъдимият А. моли за намаляване на наложеното му наказание.

Частните обвинители Д. И. и М. Д. не се явяват пред настоящата инстанция, но чрез повереника – адвокат Т. изразяват становище за неоснователност на касационната жалба.

Частният обвинител К. К. не се явява пред ВКС (редовно призована) и не сочи уважителни причини за това. Не се представлява от повереник и не изразява становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.

Прокурорът при ВКП излага подробни съображения за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е в законоустановения преклузивен срок, от процесуално легитимирани страни – двама защитници, срещу съдебен акт, който подлежи на касационна проверка.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна –само относно явната несправедливост на наказанието.

Критиката към доказателствената дейност на съдилищата е несъстоятелна, защото не държи сметка, че производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК („Съкратено съдебно следствие“) по чл.371, т.2 и сл. от НПК при наличие на всички законоустановени предпоставки за провеждане на тази диференцирана процедура, включително направено доброволно признаване на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, заявено изрично от подсъдимия А. в съдебно заседание пред ОС- Добрич на 16.07.2021 г. (вж. л.91 и сл. от НОХД №179/21г. ), който е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Съдът е уведомил подсъдимия, че направеното от него признание и съответните доказателства, събрани в досъдебното производство, ще се ползват при постановяване на присъдата, след като е установил, че признанието му се подкрепя от събраните в досъдебно производство доказателства и същото е направено доброволно и недвусмислено. Процедурата е проведена законосъобразно, като следва да се посочи, че всички тези действия са осъществени в присъствието на адвокатите В. и Г. – упълномощени защитници на подсъдимия, защитаващи интересите му и понастоящем пред касационната инстанция. Поради това доводите за допуснати нарушения при провеждане на съкратеното съдебно следствие поради неиздирване за разпит на медицинските лица, на които пострадалият е заявил, че е бит от подсъдимия и оспорването на факта, че свидетелят В. безуспешно се опитвал да възпре подсъдимия да удря и рита пострадалия, не намират основание по делото. Същите касаят признати от подсъдимия факти, които са били посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и подкрепени от събраните в досъдебното производство доказателствени материали, като данните от обясненията на подсъдимия в ДП, че същият само искал да вдигне пострадалия от земята, но не е успял и той отново се е свлякъл на земята, са в противоречие с останалите гласни доказателства. Това противоречие не опорочава последиците от доказването при проведеното съкратено съдебно следствие, тъй като впоследствие е преодоляно от пълните самопризнания на подсъдимия пред съда, които не могат да бъдат оттеглени, както и от експертните заключения на двете СМЕ, които установяват по категоричен начин механизма и причината за уврежданията на пострадалия по аналогичен с описания в обвинителния акт начин. Освен това разпоредбата на чл.372, ал.4 от НПК не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на ДП доказателства да подкрепят самопризнанието на подсъдимия пред съда. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия (вж. т.4 от Тълкувателно решение №1/2009г. по т.д. №1/2008г , ОСНК на ВКС), както е в случая. Следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че при провеждане на първоинстанционното производство, макар по посочения ред, съдът не се е отклонил от служебното си задължение да изследва обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото, като ги е подложил на обстоен анализ и мотивирано е обосновал изводите си, позовавайки се на данните по делото независимо от направеното от подсъдимия безусловно признание на изложените в обвинителния акт факти. Въззивният съд е достигнал до идентични констатации, но след извършен самостоятелен анализ на доказателствените материали, като изводите му за липса на допуснати процесуални нарушения, довели до постановяване присъдата върху предположения, е правилен. Съкратеното съдебно следствие изключва последващо оспорване на веднъж признатите факти със съображения за непълнота и недопустимост на доказателствения материал. Подобни оплаквания подсъдимият А. и защитниците му биха могли да развият, ако не се бяха отказали от възможностите за разглеждане на делото по общия ред – чрез пълно съдебно следствие. След като подсъдимият доброволно, информирано и с участие на професионални защитници (упълномощени двама адвокати) е предпочел пътя на защита по реда на съкратеното следствие, той вече е длъжен да се съобрази с неговите ограничения, изключващи оспорване на признатите обстоятелства. Следователно отправените към съдилищата критики за установените от тях аналогични фактически положения са неоснователни, тъй като вътрешното убеждение на предходните съдебни инстанции по отношение на фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК в настоящия процес отразява съвпадащата позиция на обвинението и подсъдимия и не може да се ревизира на процесуално основание, какъвто опит бил направен още с въззивната жалба.

Твърдението за предубеденост на вещото лице д-р Т. С. е изцяло неоснователно. Същото е направено и във въззивната жалба и се обосновава с представеното от вещото лице пред въззивната инстанция „уведомление“ от 15.10.2021г., с което поради възникнало съмнение за симулирана от подсъдимия болестна симптоматика „с цел да получи облаги“ д-р С. предложила да се назначи комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. Според касационните жалбоподатели, още преди да е направило втори преглед на подсъдимия, вещото лице е изразило пред въззивната инстанция становище, че има наличие на симулация от подсъдимия, което само по себе си би следвало да бъде основание за отвод на вещото лице и назначаване на експерти извън района на [населено място], което не е сторено в нарушение на правата на подсъдимия. Поради това защитата оспорва заключенията и констатациите на направените с участието на това вещо лице предходни експертни заключения, въз основа на които са били направени част от признатите от подсъдимия А. фактически изводи в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно възприети от съдилищата на основание чл.373, ал.3 от НПК. Така изложените доводи са неоснователни, тъй като във въпросното „уведомление“ д-р С. изрично е посочила, че съмнението й за симулация е възникнало не голословно, а „след извършване на психиатрично изследване на подсъдимия Д. Н. А. за целите на експертизата“ (л.94 от въззивното дело). Видно от аналитичната част на заключението д-р С. се е ограничила да даде специализирана и научно аргументирана оценка за наличие на базисна психична годност на подсъдимия да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си само към момента на изготвяне на това последно заключение, а не по принцип. Освен това въпросната експертиза е назначена в производство по чл.270 от НПК за изменение на взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „домашен арест“ в по-тежка, инициирано от прокурора поради данните за многократни нарушения от подсъдимия на реализираното в тази връзка електронно наблюдение (чрез поставена на подсъдимия ел. гривна). За тези нарушения прокурорът е представил пред въззивния съд обилни писмени доказателства, на база на които е постигнал спрямо подсъдимия да бъде взета от съда по-тежка мярка за процесуална принуда - „задържане под стража“ (вж. протоколно определение от съдебно заседание на 21.10.2021г. –л.136 от въззивното дело). Видно е също от мотивната част на заключението, че вещото лице е направило експертните си изводи не само от непосредственото изследване на подсъдимия, но и на основата на обективните доказателствени материали по делото, релевантни към конкретно поставения на тази експертиза въпрос, отговорът на който е касаел само преценката на съда за законността на мярката за неотклонение, но не и въпроси от предмета на доказване по чл.102 от НПК. Горното изключва предубеденост и пристрастност на вещото лице д-р С., поради което не е налице основание за отпадане на изготвените от същото вещо лице предходни заключения, послужили за обосноваване на обвинението и след това на съдебните актове, както и за назначаване на нови вещи лица извън района на [населено място], както настояват касаторите.

Внимателният прочит на протоколите за разпит на свидетелите от досъдебното производство не дава основание да се приеме за основателен доводът на защитата за наличието на непреодолими противоречия в заявленията им, както и разминаване в броя на ударите, нанесени на пострадалия, които да изключват подкрепеността на направеното от подсъдимия самопризнание по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 2009г. по т.д. №1/2008 г., ОСНК на ВКС. Не е вярно, че въззивният съд е посочил „повече от 6 на брой“ удара, които да са в причинна връзка с вредоносния резултат. Видно от мотивите на оспорения съдебен акт контролираният съд е приел, че в основата на настъпилия летален изход е разкъсването на черния дроб на пострадалия и последвалия вътрекоремен кръвоизлив, причинени от „ритници в дясната телесна половина на пострадалия“, които са били „със значителна сила“. Тези фактически положения, признати от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК, изцяло съответстват на съвпадащите данни от изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт и заключенията на първоначалната и допълнителната СМЕ в ДП относно механизма на увреждането и причината за смъртта на жертвата (вж. л. 96-98 и л.105-112 от ДП).

При извършената касационна проверка не бяха констатирани нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили процесуалните права на подсъдимия, като въпреки безспорно установената в производството по реда на чл. 371, т. 2 от НПК фактическа обстановка, въззивният съд е извършил задълбочен фактически анализ на данните по делото, извършил е цялостна проверка на първоинстанционната присъда и е формирал убеждението си на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства, поради което обжалваното решение не подлежи на отмяна.

Неоснователни са заявените в касационната жалба оплаквания за допуснато нарушение на закона във връзка с квалификацията на деянието.

Безпредметно е да се отговаря на упреците на касаторите към първоначалната квалификация на деянието, дадена от органите на ДП като убийство по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 от НК, тъй като понастоящем такова обвинение срещу подсъдимия няма. Още с обвинителния акт той е предаден на съд с обвинение за по-леко наказуемо престъпление, а именно убийство при т.нар. смесена вина по чл.124, ал.1 от НК, като това обвинение е било предмет и на последното постановление по чл.219 от НПК за привличане на А. в качеството на обвиняем в ДП (вж. л.103, т.2 от ДП), поради което и доколкото прокурорът не е упражнил правомощието си по чл.287 от НПК да поиска изменение на обвинението в по-тежко, ангажирането на отговорност на дееца по чл.116 от НК е а приори изключено.

При установените от предходните инстанции факти, които касационната инстанция в конкретния случай няма правомощие да променя, изводите на съдилищата за съставомерност на извършеното от подсъдимия А. по чл. 124, ал. 1, вр. чл.128, ал.2 от НК са правилни.

Наведените оплаквания срещу квалификацията на деянието с искане за преквалифицирането му по чл.118 от НК са неоснователни, тъй като изречените от пострадалия псувни и обиди спрямо подсъдимия и неговите близки в случая не са от естество обективно до доведат до фактическо настъпване или дори възможност да настъпят тежки последици за подсъдимия и/или неговите близки, което е кумулативна предпоставка за квалифициране на деянието по по-леко наказуемия състав на убийство по чл. 118 НК. Подсъдимият напълно неоправдано е реагирал с физическо нападение, нанасяйки първоначално удари с ръце, а впоследствие (след няколко минути) с ритници върху паднал човек, който е бил във видимо пияно състояние, поради което не е налице основание за прилагане на чл.118 от НК. Възприетата от съдилищата в резултат на проведената диференцирана процедура фактическа конкретика на ситуацията, описана в обвинителния акт, не обуславя създадена от страна на пострадалия реална и непосредствена опасност от увреждане на подсъдимия или неговите близки. В рамките на приетите факти, признати от подсъдимия, съдебните инстанции не са установили състояние на силно раздразнение, нито физиологичен афект по медицински критерии, предизвикан от пострадалия, по изискуемия от закона начин, за да се преквалифицира деянието, както искат касационните жалбоподатели. По аналогични съображения не може да бъде уважено и искането за преквалифициране на деянието по привилегирования състав в чл.124, ал.2 от НК, като за несъстоятелността на този довод въззивният съд е изложил подробни и законосъобразни съображения на л.6-7 от обжалваното решение, които изцяло се споделят от настоящия касационен състав и е безполезно да се повтарят. Правилно въззивният съд е отказал да прекрати наказателното производство срещу подсъдимия на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК поради наличие на „патологичен афект“, каквото искане се прави и в касационната жалба. За да отхвърли този довод на защитата, въззивният съд уместно се е позовал на доктринерните обективни характеристики на т.нар. патологичен афект, който представлява вид болестно състояние, каквото в конкретния случай е изключено по категоричен начин от експертно изследване. Патологичната форма на афекта изобщо изключва възможността на дееца да възприема правилно обстановката, да контролира психическите процеси и следващите от тях действия (вж. Решение №183/1992 г. по н.д. №202/1992г., ВК на ВС). Такова болестно състояние (като предпоставка за изключване на наказателната отговорност) е отречено категорично от заключението на СПЕ. При това положение и като е съобразил цялостната дейност на подсъдимия – преди и по време на извършване на деянието, промеждутъка от време при нанасяне на отделните удари, както и последващото поведение на дееца, въззивният съд правилно е отказал да приеме, че деянието е извършено в състояние на физиологичен или по-тежкия патологичен афект, които да оправдават исканата от касаторите преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление или прекратяване на наказателното производство поради невменяемост на дееца.

При анализиране на субективната страна на деянието и извода, че смъртта е причинена по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда на пострадалия С. съдилищата са съобразили принципните постановки в т. 3 от Постановление № 2 от 16.12.1957 г. на ПВС, че за формата на вината може да се съди от средствата, с които е извършено деянието, насоката и силата на ударите, от разстоянието, от което се посяга на жертвата и от други обстоятелства, както и обективните действия на подсъдимия А., който първоначално нанесъл по-леки удари с ръце по брадичката и в теменната област на пострадалия, а впоследствие ритници в областта на черния дроб, които довели до разкъсването му и вътрекоремният кръвоизлив, довел до смъртта на С.. Интензивността на насилието, характеристиката и мястото на нараняванията обуславят извода на съдилищата за непредпазливо отношение към смъртта на жертвата и пряк умисъл за причиняване на тежка телесна повреда, каквато се явява разкъсването на черния дроб и последвалия от това вътрекоремен кръвоизлив. Наличието на такава смесена вина, кореспондиращо с признатите от подсъдимия факти и подкрепено от доказателствата по делото, обуславя дадената от съдилищата правна квалификация на деянието като престъпление по чл.124, ал.1, вр. чл.128, ал.2 от НК, поради което доводът за неправилно приложение на материалния закон е несъстоятелен и обжалваното решение не подлежи на изменение на това основание.

Оплакването за явна несправедливост на наказанието е основателно.

За извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 124, ал. 1, вр. чл.128, ал.2 от НК е предвидено наказание от три до дванадесет години лишаване от свобода. Окръжният съд определил на подсъдимия наказание значително над предвидения в закона среден размер, а именно девет години лишаване от свобода и след редукцията по чл.58, ал.1 от НК с една трета му наложил наказание шест години лишаване от свобода. Апелативният съд се съгласил с първоинстанционния съд, че е налице превес на отегчаващите обстоятелства, поради което и като преценил, че този обем наказателна принуда е съответен на извършеното престъпление, потвърдил присъдата на ОС – Добрич. Настоящият касационен състав не споделя тази преценка на съдилищата, тъй като иначе правилно и изчерпателно отчетените отегчаващи обстоятелства, не обосновават превес над смекчаващите, а се балансират с тях, което съгласно чл.54, ал.2 от НК изключва определяне на наказанието към горната граница. Въззивният съд е игнорирал някои от смекчаващите обстоятелства, други неоправдано е подценил, а на част от отегчаващите е придал тежест, каквато те в действителност нямат. На плоскостта на индивидуализация на наказанието е следвало по-внимателно да се проследи поводът за възникване на инцидента, а именно обстоятелството, че подсъдимият е откликнал на молбата на свидетеля В. да намери работа на пострадалия, защото бил безработен, поради което логично поискал да разговаря с него, но той безпричинно започнал да го псува и обижда. Предхождащото инцидента поведение на дееца и пострадалия и така заявената готовност на подсъдимия да помогне на последния да си намери работа, характеризират дееца положително, поради което отказът на съдилищата да приемат наличието на каквито и да е положителни характеристични данни за личността му е неоснователен. Подценена е и възрастта на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство със значителна тежест, тъй като същият е [дата на раждане] т.е. към инкриминираната дата не е бил навършил 23 години. По делото има данни, че по времето на инцидента майката на подсъдимия е била тежко болна от онкологично заболяване и няколко месеца по-късно е починала на 09.12.2020г. (вж. обяснения на подсъдимия и показания на свидетеля Н. А.). При срещата си с вещото лице по СПЕ подсъдимият е заявил, че е депресиран от загубата на своята майка, защото тя е била най-близкият му човек и преди да почине, включително към инкриминираната дата, била много болна, но въпреки това с последни сили се грижила за семейството си (л.14, т.2 от ДП). Защитата многократно се е позовавала на тези обективни факти, за да обясни по-особената чувствителност на дееца към безпричинните псувни „на майка“ от пострадалия. Независимо, че влошеното здравословно състояние на майката към датата на инцидента и последвалата й смърт не са отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, доказването им (включително по реда на служебното начало) не е било несъвместимо с проведеното съкратено съдебно следствие по аргумент от мотивите в т.8.1 от ТР №1/2009г. ОСНК на ВКС, съгласно които събирането на доказателства е недопустимо само за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Релевираните със защитните доводи обстоятелства за особената чувствителност на подсъдимия поради това тежко състояние на най-близкия му човек и негова майка, не влизат в никакво противоречие с признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което неправилно са били пренебрегнати като факти от предмета на доказване по чл.102, т.3 от НПК. С други думи, тези доводи за индивидуализация на наказанието неоснователно са били отклонени от съдилищата, въпреки че са съвместими с фактологията по обвинителния акт и не внасят изменения в нейните очертания. Надценена е била и значимостта на предходното осъждане на подсъдимия, тъй като се касае за престъпление по чл.183 от НПК (неплащане на издръжка), което съгласно предвиденото наказание не представлява тежко престъпление по аргумент от чл.93, т.7 от НК. Неправилно въззивният съд е приел за недоказани твърденията на защитата, че подсъдимият е трудово ангажиран (л.10 от въззивното решение), тъй като това обстоятелство е включено в обстоятелствената част на обвинителния акт, като още на стр.1 е посочено, че подсъдимият работи като монтажник в „Я.-66“ и това е признат от подсъдимия факт, което е изключило необходимостта от допълнителни доказателствени усилия на това неправилно отречено от съда смекчаващо обстоятелство.

При тези данни ВКС намира, че е налице баланс между отегчаващите и смекчаващите обстоятелства, а не превес на отегчаващите такива, както са приели предходните инстанции, което прави основателен доводът за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК, обуславящо намаляване на определеното наказание от девет години лишаване от свобода до средния предвиден в закона размер - седем години и шест месеца лишаване от свобода, което съгласно гарантираната на дееца редукция по чл.58, ал.1 от НПК следва да бъде наложено за срок от пет години. Така индивидуализираното наказание в много по-голяма степен съответства на обществената опасност на деянието и дееца и прави постижими целите в чл. 36 от НК.

Няма основание обаче за допълнително намаляване на наказанието под средния размер. Искането съдът да се съобрази с позицията на прокурора от съответната на първоинстанционния съд прокуратура, който пледирал за определяне на наказание за срок от пет години (преди редукцията по чл.58, ал.1 от НПК) е неоснователно, защото противоречи на правилата в чл.54 от НК за определяне на наказанието при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, какъвто е случаят. Освен това становището на прокурора неправилно се счита обвързващо съда, който е длъжен да фиксира съдържанието на наказателната отговорност съобразно законовите правила, а не съобразно предложенията на страните. Признаването на фактите от подсъдимия също не може да оправдае намаляване на наказанието под средния размер, още по-малко до установения от закона минимум, както се иска в касационната жалба, тъй като същото е обусловило провеждане на производството по реда на съкратеното съдебно следствие, респ. намаляване на определеното наказание с една трета и не може да бъде ценено в контекста на смекчаващите обстоятелства, тъй като същото е предпоставило по-благоприятното санкциониране на подсъдимия. Освен това, както правилно е посочила въззивната инстанция, твърдението за съдействие от страна на подсъдимия А. за разкриване на престъплението е несъстоятелно и не кореспондира с данните по делото предвид признатия от него факт от обстоятелствената част на обвинителния акт, че първоначално е отрекъл пред полицаите да е извършил побой над пострадалия. За да се оцени признанието по чл.371,т.2 от НПК като допълнително смекчаващо обстоятелство, то следва да съставлява елемент от цялостното, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител (вж. т.7 от ТР №1/2009г., ОСНК на ВКС). С първоначално отричаната от дееца съпричастност към уврежданията на пострадалия, не може да се приеме, че предпоставките за такова по-благоприятно третиране са налице.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение № 2 от 10.01.2022 г. по ВНОХД № 307/2021 г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна, като намалява наложеното на подсъдимия Д. Н. А. наказание лишаване от свобода от шест години на ПЕТ ГОДИНИ.

Оставя в сила решението в останалата му част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.