Р Е Ш Е Н И Е
№ 417
гр.София, 14 ноември 2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Харалампиев
Севдалин Мавров
при секретар Лилия Гаврилова и с участието
на прокурор от ВКП - Красимира Колова
изслуша докладваното от съдията Вероника Имова
наказателно дело № 1979/2011г.
Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба, подадена от адв. Р. Д. В. – АК Разград, защитник на подсъдимия Д. М. Г., срещу въззивно решение от 08.04.2011г. по ВНОХД № 476/2010г. по описа на Апелативен съд гр.Варна.
В жалбата се изтъкват всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
Твърди се, че не е установено точно кога за пръв път подсъдимият е можел да възприеме насрещно движещия се автомобил в пътното платно за движение на подсъдимия, а не само покрива на колата на пострадалата, и че това е, всъщност, моментът, от който следва да се счита опасността за възникнала. В този момент двата автомобила са се намирали един от друг на разстояние много по-малко от приетите 110 метра и ударът им е бил неизбежен, за което подсъдимият не носи вина. Дори и при управление на процесното МПС от страна на подсъдимия с разрешената скорост от 50 км/ч, след като е установено, че пострадалата не е предприела спасителна маневра, сблъсъкът отново е бил неизбежен. Следователно деянието на подсъдимия е несъставомерно. Твърди се, че в нарушение на правото на защита на подсъдимия съдът не е уважил искането за извършване на допълнителен оглед, на втори следствен експеримент и назначаването на тройна АТЕ. Съдът не е изпълнил изискванията на чл.152, ал.2 НПК и по чл.305, ал.3 НПК. Наложеното наказание е явно несправедливо и не съответства на евентуалния конкретен минимален принос на дееца за настъпването на съставомерните последици.
В съдебно заседание подсъдимият Д. М. Г. и упълномощеният от него защитник - адвокат Р. В., редовно призовани, не се явяват.
Частните обвинители и граждански ищци А. Н., В. Г. - Н. и А. Н., заедно с повереника на всички тях - адвокат В. Н., редовно призовани, не се явяват.
Представителят на ВКП дава заключение за частична основателност на жалбата. Допуснати са процесуални нарушения и е направен погрешен извод от фактическа страна – игнориран е фактът, че пострадалата - водач на л.а.”Пежо” е била разсеяна и въпреки че е навлязла в лентата за насрещно движение на лекия автомобил на подсъдимия, не е задействала спирачната система. Моли решението да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРОВЕРИ ДАННИТЕ ПО ДЕЛОТО, СЪОБРАЗИ ОПЛАКВАНИЯТА В ЖАЛБАТА , ДОВОДИТЕ КЪМ ТЯХ И ПРИЕ СЛЕДНОТО :
Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С присъда № 21/26.11.2010г. по НОХД № 200/20Юг. на Окръжен съд Разград подсъдимият Д. М. Г. е признат за ВИНОВЕН за това, че на 17.03.2007г. в гр.Разград, на кръстовището на околовръстен път от бензиностанция „ШЕЛ" към жк "Орел", в близост до бл. №27, при управлението на лек автомобил „Ауди 80" с ДК№ Т 0271 ТТ, нарушил правилата за движение : чл. 21, ал.1 ЗДвП и чл. 73, ал. 1 ППЗДвП и при условията на независимо съпричиняване с И. А. Н., която при управление л. а. "Пежо 205" с ДК№С 5330 НХ е нарушила правилата на чл. 16, ал.1, т.1 ЗДвП, във вр. с чл. 68 т.1 ППЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на И. А. Н., поради което: и на основание чл.343, ал.1, б."в", вр. чл. 342, ал.2 и чл.54 НК е осъден на ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ЕДНА ГОДИНА, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 НК е отложено с изпитателен срок от три години, а по чл.343г НК го лишил от право да управлява МПС за две години.
С въззивно решение от 08.04.2011г. по ВНОХД № 476/2010г. по описа на Апелативен съд гр.Варна, образувано по жалба от защитата на подсъдимия, е потвърдена присъда № 21/26.11.2010г. по НОХД № 200/2010г. на Окръжен съд гр.Разград.
Фактическата обстановка по делото е изяснена напълно и подробно, в съответствие с всички събрани по делото доказателства. Тя съответства на обстоятелствата на обвинението и е подробно описана в мотивите на присъдата и във въззивното решение, поради което не е необходимо възпроизвеждането й отново. Фактическите констатации на решаващите съдилища относно механизма на ПТП, авторството на деянието и вината на дееца са приети за установени от анализа на правилно събраните, проверени и оценени доказателствени източници.
ВКС намира за законосъобразен положителния отговор на съдилищата на въпроса : налице ли е причинна връзка между поведението на подсъдимия Д. М. Г., който към момента на ПТП е управлявал лекия автомобил „Ауди 80", ДК№ Т 0271 ТТ с превишена скорост от 92 км/ч (при разрешена скорост до 50 км/ч.), в населено място -жк "Орел гр.Разград и настъпилият съставомерен резултат – причиняването смъртта на водача на л.а. "Пежо 205" с ДК№С 5330 НХ И. А. Н., при несъмнено виновното поведение на самата пострадала , която е навлязла с управляваното от нея МПС в насрещната лента за движение.
Обстоятелствата, установяващи вината на подсъдимия, както и причинната връзка между виновното му поведение с инкриминирания резултат са установени по делото.
Неоснователно е възражението в жалбата, според което моментът на появяване на опасността е, в който подсъдимият е можел да възприеме не само покрива на колата, а насрещно движещия се автомобил ведно с платното. ВКС намира за правилни изводите на съдилищата по фактите, които са приели, че водачът е длъжен да внимава за всеки предмет в обсега на движението му, независимо каква част от него възприема визуално. В случая, непосредствено пред ПТП подс.Г. се движел плътно вляво в своята пътна лента, като левият габарит на автомобила му е бил в насрещната лента. Скоростта на автомобила на подсъдимия е достигнала 92 км/ч. непосредствено преди удара с л.а. „Пежо”, който по същото време се е движел по същия път в обратна посока на посоката на движение на автомобила на подсъдимия, със скорост от около 51 км/ч. и е навлязъл в ляв завой, след който плавно е преминал в насрещната пътна лента - тази на подсъдимия и изцяло се е разположил в нея. В доказателствената съвкупност са събрани всички източници, изясняващи първоначалния момент в който опасността е била видима на подсъдимия, скоростта на движение на двете МПС-та , поведението на подсъдимия и пострадалата непосредствено преди удара на двата автомобила. Изяснено е правното положение на подсъдимия при обективните данни, сочещи липса на реакция за спиране на движението на управляваното от пострадалата МПС, в момента в който тя обективно е могла да види л.а. на подсъдимия. Съдилищата са дали вяра на данните от комплексната картина на ПТП изяснена от следствения експеримент, съпроводен с допълнителен оглед на местопроизшествието и с повторно измерване на параметрите на пътното платно, наклона на пътя в отделните му участъци, обобщени от заключението на повторната САТЕ. Въз основа на тези източници е прието за установено, че видимостта между двата автомобила е възникнала, в момента когато л.а. "Ауди 80" се намирал на 60 м., а л.а."Пежо 205" на 50 м. до мястото на удара. Следователно, взаимната видимост е установена на разстояние между двете МПС-та от 110 м. Според констатациите на съдилищата, въз основа на съвкупната оценка на посочените доказателствени източници, двамата водачи не са имали техническа възможност да предотвратят сблъсъка помежду си, тъй като опасната зона за спиране на л.а."Ауди" е била 74 метра, а на л.а. "Пежо" - 29 метра и ударът е бил неизбежен.
Установено е също, че ако водачът на л. а. "Ауди" е управлявал автомобила с максимално допустимата скорост за населено място от 50 км/ч, опасната му зона на спиране би била около 30 м и при предприемане на спиране в момента, в който водачът- подсъдимият, реално е могъл да реагира за спиране, както и е сторил, но при съвършено друга стойност на скоростта, той би спрял на 23 метра преди мястото на удара. Основан на съвкупната оценка на доказателствата е и изводът на съдилищата, че за поде. Г. е съществувала техническа възможност да предотврати произшествието, а водачът на л.а. "Пежо 205" е имал възможност да се върне в своята лента или да спре, само ако подсъдимият Г. беше изпълнил задължението си съгласно чл. 21, ал.1 ЗДвП и чл. 73, ал. 1 ППЗДвП - да управлява МПС в населено място със скорост до 50 км.ч..
Следователно, правилно е изведено от инстанционните съдилища, че конкретната причина за произшествието е незаконосъобразната скорост. В конкретния случай несъмнено е установена причинната връзка между превишената скорост от 92 км/ч и настъпилия резултат. При движение с допустимата скорост от 50 км/ч, видно от категоричното заключение на повторната САТЕ, л.а. „Ауди” би спрял на достатъчно разстояние преди точката на удара и траекториите на двете превозни средства не биха се засекли. С много по-нисък интензитет и с много по-малка кинетична енергия ще е евентуалният удар между двата автомобила, при спрян единия от тях и при скорост 51 км/ч на втория автомобил. Спреният автомобил ще се премести назад, силата на удара ще бъде значително по-малка, няма да има събиране на инерционните моменти. И двамата водачи биха имали време да предприемат допълнителни действия за предотвратяване на удара. Всички тези факти и възможности са останали ненастъпили, именно, поради движението с превишена скорост от страна на подсъдимия.
Неоснователно е и възражението, че дори и при разрешената скорост от 50 км/ч, тъй като пострадалата не е предприела спасителна маневра, сблъсъкът отново бил неизбежен. В този смисъл и изразената теза от прокурора от ВКП е несъстоятелна. В населено място, каквото несъмнено е процесното, максимално допустимата скорост е 50 км/ч. Ограничението, въведено в закона не е случайно. Избраната граница е съобразена с особеностите на населеното място. В него, за разлика от пътя в извън населено място, възможността за ненадейно, неочаквано и непредвидимо за водача възникване на опасност на платното е практически неограничена. Именно затова е наложена забраната за движение с по-висока от 50 км/ч скорост, за да може водачът на МПС, независимо от характера, вида, механизма, произхода и посоката на препятствието, винаги да е в състояние да предотврати сблъсъка. Това е възможно само при ниска скорост. Практиката и теорията в движението по пътищата стоят в основата на човешката мисъл за определяне и фиксиране на точно тази граница. В много страни е използван емпиричният път за достигане до този извод. Законът не изисква от водача, в населено място да предвижда конкретните възможности за възникване на опасност. Това предвиждане е направено вместо него от самата разпоредба, с която водачът е длъжен да се съобрази. И ако не се съобрази, действа виновно, както е в случая.
Няма нарушение и на правото на защита. В съдебно заседание на 06.10.2010 год. първоначално адв. В. е поискал допълнителни оглед, експертиза и следствен експеримент. След изслушването на вещите лица е редуцирал искането си до назначаване на тройна АТЕ. Окръжният съд е направили мотивиран и обоснован отказ да се извършат исканите от защитата допълнителни процесуални действия. Отказът да се извърши определено действие не накърнява непременно правото на защита. По-скоро е пречка да се съберат всички относими доказателства, респ. да се разкрие обективната истина. Когато обективната истина е изяснена, както е в настоящия случай, не се нарушава правото на защита, ако се откаже извършването на /самоцелни/ допълнителни процесуални действия.
Не е нарушен материалният закон. Правната квалификация по чл.343, ал.1, б."в", вр. чл. 342, ал.2 НК на деянието на подсъдимия при установените факти е правилна. Законосъобразно са изведени и квалифицирани нарушенията по чл. 21, ал.1 ЗДвП и чл. 73, ал. 1 ППЗДвП, допуснати от подсъдимия и пряката причинна връзка на извършването им от подсъдимия с инкриминирания резултат. Законосъобразно е изведена субективната страна на състава – непредпазливост под фирмата на самонадеяност.
Съставът на ВКС напълно споделя съображенията относно наложеното наказание. Загинал е млада жена. Несъмнено е нейното виновно поведение, което съдържа грубо нарушение на правилата за движение по чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП. Но това не означава, че всеки друг със същата степен на виновно поведение на пътя трябва да остане ненаказан.
Съдът по съществото е определил наказанието, проявявайки значително снизхождение, именно поради отчитане на виновното поведение на пострадалата. Навлизането в насрещното платно е оценено като главна причина за настъпилия резултат. Този извод е в противоречие със заключението на АТЕ. /по-горе/, според което произшествието не би настъпило, въпреки навлизането на автомобила на пострадалата в платното за насрещно движение. Наложеното наказание по чл.343г, вр. чл.37 т.7 от НК от две години ,като кумулативна санкция, не е завишено, тъй като при определяне на размера му са отчетени всички фактори за неговата съответност с тежестта на извършеното, поради което е справедливо.
Предвид тези мотиви и съгласно чл.354, ал.1,т.1 НПК, ВКС в настоящият съдебен състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 08.04.2011г. по ВНОХД № 476/2010г. по описа на Апелативен съд гр.Варна, с което е потвърдена присъда № 21/26.11.2010г. по НОХД № 200/2010г. на Окръжен съд грРазград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :