ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети ноември 2010 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев
ЧЛЕНОВЕ: Кети Маркова
Павлина Панова

при секретаря ............Ив. Илиева......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Я.Гебов................., като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 548/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е образувано по жалба на повереника на частните обвинители С. Н. Н. и М. К. Н. срещу въззивно решение № 166 от 16.07.2010 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 83/2010 г. , с което е била потвърдена първоинстанционна присъда № 6 от 05.02.2010 г., постановена по НОХД № 605/2009 г. от Пазарджишки окръжен съд.
С първоинстанционната присъда подс. Н. Г. Т. e бил признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 343 ал.3 пр.3 б. Б пр.1 вр. ал.1 б.В от НК, за това на 01.11.2008 г. на главен път ІІ -84- В.- гр. К. при управление на МПС – л.а. „ВМV” с ДК № РА 2863 АС да е нарушил правилата за движение по чл. 42 ал.3 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на повече от едно лице – И. С. Г. и И. С. Н.. Касационната жалба, подадена от името на частния обвинител, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закони, без обаче да съдържа каквито и да е доводи в тяхна подкрепа. Твърди се, че въззивният съд е разгледал едностранчиво и повърхностно доводите на частните обвинители. С жалбата не се правят конкретни искания.
Пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители поддържа жалбата и моли за нейното уважаване по съображения, изложени в представените в съдебното заседание писмени бележки. В тях се твърди, че въззивният съд е приложил превратно материалния закон, тъй като необосновано приемал, че нарушението по чл. 21 ал.1 от ЗДвП не е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Във връзка с това съдът е допуснал и съществено процесуално нарушение, като е отказал да върне делото на прокурора, за да се отстрани допуснато от него нарушение – пропуск да се вмени с обвинителния акт нарушение на подсъдимия и по чл. 21 ал.1 от ЗДвП. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и присъдата и връщане делото на прокурора за изготвяне на нов обвинителен акт или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за правилното приложение на материалния закон.
Защитата на подсъдимия пледира за оставяне жалбата без уважение, тъй като и присъдата, и въззивното решение не страдат от сочените недостатъци. Опровергана е тезата на обвинението, че е било налице изпреварване, на което е било попречено, тъй като е установено, че всички действия са се развили само в дясната пътна лента.
Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че в кръга на установените обстоятелства въззивният съд е приложил правилно материалния закон.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:

Жалбата на частните обвинители е неоснователна.

Върховната съдебна инстанция не констатира наличие на твърдяното в касационната жалба съществено процесуално нарушение:
Не се констатира нарушение на процесуалния закон, а вследствие на него и на материалния такъв, поради това, че фактите по делото по мнение на жалбоподателя сочели на допуснато нарушение на друго правило за движение - по чл. 21 ал.1 от ЗДвП, което неоснователно не е било вменено във вина на подсъдимия. Следва да се посочи на жалбоподателя, че внесеният за разглеждане в съда обвинителен акт касае единствено обвинение за допуснато нарушение на правилото по чл.42 ал.3 от ЗДвП. Обвинение за каквито и да е други нарушения на правилата за движение от страна на подс. Т. не са били нито внасяни с обвинителния акт, нито повдигани по реда на чл. 287 от НПК в хода на първоинстанционното производство. При това положение нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд биха могли да излязат извън рамките на обвинението и да обсъждат твърдяното от частния обвинител противоправно поведение на подсъдимия на пътното платно. Повдигането на обвинение за престъпление от общ характер е функция, възложена съгласно чл. 46 ал.1 от НПК изключително и само на прокурора, като носител на държавното обвинение. Частният обвинител съгласно чл. 78 ал.1 от НПК има възможност само да поддържа обвинението наред с прокурора, но той няма правомощието нито да повдига ново обвинение, нито да изменя съществуващото /внесено с обвинителен акт от прокурора/. Частните обвинители биха могли да претендират в конкретния случай единствено осъждане на подс. Т. за престъплението, в което е бил обвинен, не само като правна квалификация по НК, но включително и по отношение на нарушението на конкретното правило за движение по пътищата, вменено му в отговорност с обвинителния акт. Те не биха могли да претендират каквито и да е други нарушения на правилата за движение от страна на подсъдимия, които да са в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Прокурорът, изготвил обвинителния акт, с диспозитива на същия е повдигнал обвинение само за нарушение на правилото за движение по чл. 42 ал.3 от ЗДвП, независимо, че в обстоятелствената част на същия /стр.3/ е посочил наличие на нарушения и по чл. 21 ал.1 и чл. 20 ал.2 от ЗДвП. В правната доктрина е безспорно, че не всички нарушения на правилата за движение могат да се намират в причинна връзка с настъпилия конкретен общественоопасен резултат, както и че обвинението се повдига с диспозитива на обвинителния акт. След като прокурорът не е вменил в обвинението си нарушение на други правила за движение, очевидно е счел, че те не се намират в причинна връзка с резултата. Недопустимо е обвинението /държавно или частно/ да иска прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора, за да се отстранят нарушения, които биха били в полза на обвинението. Прокурорът упражнява функцията по ръководство и решаване на досъдебната фаза на наказателния процес, която приключва с изготвянето и внасянето на обвинителния акт в съда. С него той определя фактическите и правни рамки на обвинението, което ще поддържа в съдебната фаза, поради което може да се откаже от част от обвиненията, които е поддържал в хода на разследването. /в .см. ТР №2/2002 г. на ОСНК на ВКС/. Като резултат от това никоя съдебна инстанция не би могла в случай, че констатира бездействие на представителя на държавното обвинение по чл. 287 от НПК, да връща делото на прокурора за повдигане на ново обвинение за допуснати други нарушения на правилата за движение, защото би се стигнало до недопустимо смесване на функциите в съдебната фаза на наказателния процес. Ето защо в тази насока инстанциите по фактите не са допуснали нарушението, което се твърди в касационната жалба, и което да се е отразило върху неправилното приложение на материалния закон.
Вярно е, че двете съдебни инстанции по фактите са разполагали с изключителен дефицит на доказателства, но те са изпълнили задълженията си по чл. 13 и 14 от НПК да разкрият обективната истина по делото. И двете инстанции са направили подробен анализ на показанията на свидетелите – очевидци Л. и Т., както и на обясненията на подсъдимия Т.. Съпоставяйки ги с обективните находки, отразени в протоколите за оглед, както и със заключенията по трасологичната и комплексните медико-автотехнически експертизи, те са отдали предпочитание на обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетеля, возещ се в неговия автомобил, относно механизма на настъпване на ПТП и причината за него. Обстоятелството, за което показанията на свидетеля Л., пътувал в автомобила на пострадалите, се оказват решаващи за обвинителната теза, тъй като са единственото доказателствено средство в нейна подкрепа, е проверено и чрез заключенията на автотехническите експертизи, поради което въззивният съд не може да бъде упрекнат, че произволно не е приел за установен определен факт, без да изследва изцяло всички доказателства по делото. По искане на частните обвинители е била допусната и изслушана в хода на проведеното въззивно съдебно следствие нова комплексна автотехническа експертиза, от заключенията на която се установява, че ако фактите са се осъществили по начин, по който този свидетел твърди, то механизмът на ПТП би бил съществено различен. По този начин апелативният съд не е нарушил правото на частните обвинители да сочат доказателства, тъй като е използвал доказателствата както от първоинстанционното производство, така и тези които сам е събрал и проверил, като с това не е навредил на процесуалната позиция на тази страна в процеса, а напротив – максимално е охранил нейните права.

Въз основа на прецизния анализ на доказателствата напълно законосъобразно въззивният съд е приел, че подсъдимият Т. не е нарушил правилото за движение по чл. 42 ал.3 от ЗДвП, поради което е потвърдил оправдателната присъда.
Подс. Т. и водачът на л.а. ВМV с ДК № РА 50 22 АМ, пострадалият Г., не са се намирали в нормална ситуация на изпреварване по смисъла на чл. 41 – чл. 43 от ЗДвП. Установените факти сочат по несъмнен начин, че Г. не е целял нормално извършване на маневра „изпреварване”, а саморазправа с водача на другия автомобил – подс. Т.. Това намерение е било демонстрирано още на територията на гр. В. – чрез преследване и засичане на автомобила на подсъдимия, впоследствие и извън него – чрез развиване на изключително висока скорост, движение в застрашителна близост зад автомобила на Т., а след това и в целенасочени удари ляво странично по автомобила му. Заключенията на комплексните автотехнически експертизи са категорични, че най-вероятното място на контакта между двата автомобила е в дясната пътна лента / по която се е движел подсъдимия/ на разстояние от 0 до 1,2 метра от осовата разделителна линия. Това обстоятелство аргументира извод, че при желание да предприеме и завърши маневра „изпреварване” водачът Г. е имал възможността да направи това безопасно било като навлезе в насрещната лента, която е била напълно свободна, било като частично остане в своята лента, но остави достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното превозна средство / чл. 42 ал.2 от ЗДвП/. Пострадалият Г. не само, че не е сторил това, но и целенасочено е завъртял волана на управляваното от него превозно средство надясно на не по-малко от 51,5 градуса , с което предното дясно колело е било завъртяно на 3,4 градуса надясно и с него са оставени черните дъговидни следи по предна лява врата на управлявания от подсъдимия автомобил. По този начин управлението на пострадалия Г. не покрива критериите на извършване на маневра „изпреварване”, а демонстрира намерение за принудително спиране на управлявания от подсъдимия автомобил или неговото изтласкване от пътното платно. Последващото отклонение наляво на автомобила, в който са били пострадалите, удара в мантинелата и преобръщането му вляво от пътното платно е резултат не на неправомерни действия на подс. Т., а на такива от страна на водача и пострадал Г., който след навиване на волана на управлявания от него автомобил и удара в колата на подсъдимия поради субективни негови действия – навиване волана на ляво, за да изправи движението на автомобила, и неконтролирано управление поради високата скорост и шофиране в пияно състояние, е предизвикал удара в мантинелата вляво от пътя. При създалата се пътна ситуация настъпилият общественоопасен резултат е в причинна връзка с поведението на водача Г., а не на подсъдимия, поради което той не е нарушил нормата на чл. 42 ал.3 от ЗДвП. С оглед на това материалният закон е приложен правилно.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като не се констатират твърдените в касационната жалба нарушения по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 166/16.07.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 83/2010 г.
Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.