1

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари 2015 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
БЛАГА ИВАНОВА

при секретаря ............А. КАРАДЖОВА ........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........И. СИМОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1861/2015 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. М. А. срещу въззивно решение № 205 от 17.10.2014 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 202/2014 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционната присъда № 28/23.05.2014 г., постановена по НОХД № 336/2014 г. по описа на Русенския окръжен съд, подс. А. e бил признат за виновен по чл. 343 ал.3 пр.1 б. Б вр. ал.1 вр.чл. 342 ал.1 от НК, като му е било наложено наказание шест години лишаване от свобода, за изпълнението на което е бил определен първоначален „общ” режим, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от девет години.
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК. В обхвата на това по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на процеса на изграждане на вътрешното убеждение на въззивния състав поради липса на внимателен анализ на обясненията на подсъдимия, на възраженията на защитата, тенденциозно акцентиране върху експертните заключения само в полза на обвинението, неправилно кредитиране на показанията на св. Зарябов, неотчитане на здравословното и психическо състояние на подсъдимия непосредствено след деянието, както и редица обстоятелства, като: местонахождението на дясната маратонка на пострадалия и наличие на кръв от подсъдимия по задната седалка на лекия автомобил. Сочи се, че е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като в решението на въззивния съд липсва отговор на редица възражения на защитата му, които би следвало да доведат до различен правен извод. Като резултат от опорочената доказателствена дейност се твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК се сочи явна несправедливост на наложените наказания поради обстоятелството, че не са отчети всички налични за А. смекчаващи обстоятелства. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или постановяване на решение, с което да бъде отменено въззивното такова и подсъдимият бъде оправдан.
Пред касационната инстанция защитникът – адв. Д. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените искания. Защитникът – адв. Г., представя писмена защита, в която изразява несъгласие със заключенията на експертизите по делото, като счита, че те не съдържат отговори на важни въпроси, които биха имали значение за изясняване на основния спорен въпрос от предмета на доказване – кой е управлявал автомобила при настъпване на произшествието. Прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно – за намаляване на наказанията.
Подсъдимият А. изразява съжаление за извършеното и моли за намаляване на наказанията.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като счита, че фактите са били правилно установени, а наложените наказания – справедливи.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:

Жалбата е частично основателна.

По същество се твърди от защитата, че същественото процесуално нарушение е налице с оглед потвърждаване на осъдителната присъда по съображения на въззивния съд, които не се базират на цялостен и задълбочен анализ на доказателствата по делото, а на едностранчив такъв, като са изключени от доказателствената съвкупност оправдателните за подсъдимия доказателства. Извършвайки проверка на процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствата по делото, ВКС не констатира с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 от НПК този процес да е бил опорочен. Поради това липсват обосновани данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона, като от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено в какво се състои несъгласието му с аргументите на защитата /л. 11-13 от въззивния съдебен акт/. Съдът в никакъв случай не е направил изводи относно авторството и механизма на ПТП въз основа на предположения, а на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред, които е подложил на изключително прецизен и задълбочен анализ. По основния спорен въпрос от предмета на доказване в настоящето дело, а именно – кой е управлявал автомобила към момента на ПТП – подсъдимият или пострадалия, са събирани много и различни по своята характеристика доказателства. Подробно са анализирани показанията на свидетелите, както и обясненията на подсъдимия, като са посочени съображенията на съда защо дава вяра на първите. Сред тях относими към авторството на деянието косвено са показанията на св. А. В., бивша съпруга на пострадалия В., която на записа, извършен от видеокамера, находяща се на кметството в [населено място], откъдето автомобилът е започнал своето движение, ясно е различила, че пострадалият сяда на мястото до водача. Останалите показания нямат отношение към въпроса за авторството на деянието, т.е. управлението на автомобила към момента на настъпване на ПТП, а само към местонахождението на тялото на вече починалия пострадал В. в лекия автомобил /показания на св. А., Ш., В., Ф., А./. Аргументирано с доказателствената съвкупност и в частност с неоспорените писмени доказателства по делото /протоколи за оглед на произшествие и на лекия автомобил/, както и със заключенията на приетите по делото експертни заключения – по автотехническата, съдебно-медицинските и химическите експертизи, както и тази за ДНК-анализ, въззивният съд е отказал да кредитира обясненията на подс. А., с които е твърдял, че пострадалият В. е управлявал лекия автомобил. В този смисъл изцяло непочиващ на материализираната по делото доказателствена дейност на инстанциите по фактите е доводът на защита, че липсва анализ на противоречивите гласни доказателствени източници, както и е налице едностранчив анализ на доказателствата, които са в полза на обвинението. Упрекът на защитата за нарушение на процесуалните правила от въззивния съд при изготвянето на съдебния акт би бил основателен, само ако в него липсва отговор на доводите, които тази страна в процеса е правила пред този съд. Въззивният съдебен акт обаче не страда от никакъв недостатък, който да накърнява правото на защита на подсъдимия и в частност да разбере волята на въззивния съд, потвърждаващ първоинстанционната присъда. Всеки довод на защитника и на подсъдимия е анализиран с оглед доказателствената съвкупност и е получил надлежен отговор. Несъгласието на защитата с него не може да обоснове неоправдания упрек към доказателствената дейност на въззивния съд. Направеният обстоен анализ на всички гласни доказателствени източници в съвкупност и поотделно, както и подкрепящите ги или противопоставящите се на изводимите от тях доказателства други такива, изходящи от останалите свидетели и писмени доказателства, отговаря напълно на изискванията на чл. 13,14 и чл. 107 от НПК. В решението е обективирана волята на решаващия съд да кредитира тази група доказателства, които сочат именно подсъдимия като автор на престъплението, като ясно е посочено защо не са възприети предложените от защитата фактически и правни доводи, за които тя намира опора в обясненията на подс. А..
В мотивите на решението въззивният съд е дал изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на защита относно наличието на съмнения, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил. Всъщност аргументите на защитата както пред въззивната инстанция, така и пред настоящата, се основават изключително върху изразено несъгласие с доказателствата, от които се извежда авторството на престъплението, като се сочи наличие на несъществуващи противоречия, без обаче защитата да се позовава на конкретни доказателства. От съдържанието на въззивното решение не личи изобщо съдът да е отдал каквото и да е предпочитание и доказателствена тежест на показанията на св. Зарябов, за да се налага отговор на доводите за това дали той би могъл да знае за евентуална смяна на шофьорите след потеглянето на лекия автомобил. Не влияе по никакъв начин на въпроса за авторството и състоянието на подсъдимия А., описаното в показанията на свидетелите, пристигнали на мястото на произшествието, като „комоцио и безсъзнание”. Всъщност въззивният съд е дал изчерпателен отговор на това възражение, позовавайки се на писмените доказателства по делото, установяващи многобройни разговори, проведени от подсъдимия от неговия телефон за кратък интервал от време непосредствено след деянието. Доводът на защитата, изразяваща несъгласие с мотивите на въззивния съд в тази им част, не е основателен предвид съдържанието на тези разговори, установено чрез приетите по делото заключения на техническите експертизи /депозирани на л. 20 и л. 26 от досъд. произв., том ІІ/, очевидно сочещо на адекватно състояние на подсъдимия. Всички доводи в касационната жалба, касаещи наличие на кръв от пострадалия по задна седалка, местонахождение на дясна маратонка на пострадалия, липса на травми по дясното му стъпало, имал ли е или не поставен предпазен колан пострадалия, са получили отговор от въззивния съд и то съответен на доказателствата по делото. Всъщност от вниманието на защитника, подал касационната жалба, е убягнало обстоятелството, че основните изводи на съдебните инстанции относно авторството на престъплението, са обосновани със заключенията на многобройните експертизи по делото. Изводите на инстанциите по фактите да кредитират именно експертните заключения, за да обосноват фактическите си и правни изводи по делото, се споделят и от настоящия съд. На първо място следва да се посочи на жалбоподателя, че експертизата по своята характеристика е особен способ за събиране на доказателства – тя не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Чрез нея, използвайки специалните знания на експерти от определена област на науката и техниката, се правят изводи от едни известни по делото факти за други, които не са известни и за които именно са били назначени изключително голям брой експертни заключения, които са били приети по делото, поради което и изводите на експертите са дали основание на съдебните състави да направят своите фактически изводи относно спорния въпрос за авторството на престъплението. Въззивният съд не може да бъде упрекнат за наличие на формално отношение по повод оценката на тези заключения. Изводите на експертните заключения са обсъдени в логическа последователност и взаимна връзка, което е позволило и направата на несъмнен извод относно авторството на престъплението. Установеният механизъм на настъпване на ПТП, независимо от това кой е управлявал автомобила, съпоставен с травмите, получени при ПТП от пострадалия В. и подсъдимия, както и с констатираните следи от кръв от двамата по лекия автомобил и неговите пособия, вкл. и по двата еърбега, /отдифиренцирана чрез ДНК – анализ независимо от еднаквата им кръвногрупова принадлежност/, както и начина на отлагането й върху тях, безспорно сочат на това, че именно подсъдимият А. е бил на шофьорското място при настъпване на ПТП. При това положение решението на първоинстанционния съд да постави именно заключенията в основата на своите фактически изводи не може да търпи процесуален упрек. Такъв не може да бъде отправен и към въззивния съд, който изключително прецизно се е занимал с доводите на защитата срещу тях, като е посочил защо не следва да ги уважава.
Само по себе си заключението на експертите не въвежда доказателства в процеса, но дава на съда експертни изводи. Когато съдът намери потвърждение на същите в останалата доказателствена съвкупност, както е било в настоящия случай, е в правото си да възприеме именно тези експертни изводи и въз основа на тях да изгради фактическите си констатации и да направи заключение относно липсата или наличие на нарушение на конкретно правило за движение по пътищата. Въззивният съд не е пренебрегнал тези си задължения, независимо че към момента на изготвяне на решението не биха могли да му бъдат известни допълнителните аргументи на защитата, изложени в писмената защита пред касационната инстанция. Повечето от тях касаят упрек за несъбиране и неизследване на доказателства в хода на досъдебното производство, които вече две години след деянието не биха могли да бъдат събрани. Това недоволство би могло да касае дейността на органите на досъдебното производство, които извършват процесуално-следствени действия и събират доказателства непосредствено след деянието, но не и съдебните инстанции /по отношение на изследване по метода на ДНК-анализ на кръв, констатирана на места, различни от изследваните, както и извършването на одорологична експертиза/. Възражението срещу използвания метод „Видмарк” за установяване на алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия и пострадалия касае несъгласие с метода по принцип, но не и недостатъци на използването му в конкретното дело. Не намират опора в съдържанието на комплексната САТЕ /л. 54-л.68 ДП- т. ІІ/ твърдения за опороченост на изводите на същата в частта й относно изчисляване на скоростта на автомобила, доколкото от отговора на въпрос 3.1. е видно, че не само коефициентите на здравината на конструкцията на автомобила са използвани за извода, а и други параметри като дълбочина на деформациите и дължина на следите върху платното за движение. Не е основателен и аргументът, че изводите на същата експертиза почиват на показанията, дадени като свидетел на подс. А.. Това обективно е така, видно от л.7 от експертното заключение, но обстоятелствата по делото са установени, видно от текста на същото, и от много други доказателствени източници. Очевидно е , че след привличането на А. като обвиняем по делото, дадените от него показания нямат никаква доказателствена стойност, но следва да се има предвид, че обясненията му в съдебната фаза като подсъдим /л. 88/ изцяло се покриват с тези обстоятелства, които експертите са ползвали от неговите свидетелски показания.
Значителна част от несъгласията на един от защитниците на подс. А. – адв. Г., изложени едва в писмената защита по делото пред настоящата инстанция, се изразяват в това, че не е изследван въпросът как точно е станало преместването на тялото на пострадалия от дясната седалка на шофьорското място в автомобила и дали изобщо е било възможно това при констатираните деформации по него. ВКС намира за необходимо да посочи, че това обстоятелство не е част от непосредствения предмет на доказване по делото, извън въпроса за авторството на деянието, както и че пропускът да бъдат извършени тези действия на досъдебното производство, вече е неотстраним. Това, което има значение за изводите от доказателствения процес, е дали по делото са събрани доказателства, които по несъмнен и категоричен начин да водят до единствения възможен извод за това, че именно подс. А. е управлявал МПС при настъпване на ПТП. Изложеното по-горе в решението мотивира ВКС да приеме, че е налице еднопосочна и непротиворечива доказателствена съвкупност, която правилно е била оценена от въззивния съд като обезпечаваща според изискванията на чл. 303 ал.2 от НПК стандарта за доказаност по несъмнен начин на обвинението срещу подс. А..
Въпреки липсата на изрично изложени аргументи в касационната жалба, очевидно релевираното оплакване за нарушение на материалния закон е посочено с оглед искането за оправдаване на подсъдимия, която би могла да се основе на касационно основание за неправилно приложение на материалния закон вследствие на допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата от въззивната инстанция. След като ВКС не констатира такива от категорията на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, намери, че като цяло при съблюдаване на съдържанието на материалноправната разпоредба на чл. 343 ал.3 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 342 ал.1 от НК двете предходни инстанции са заключили, че неправомерното поведение на подс. А. се субсумира от престъпния състав, в който е бил обвинен и признат за виновен. Нарушението на правилото за движение по чл. 21 ал.1 от ЗДвП е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат – смъртта на Д. В.. Материалният закон е приложен правилно, поради което липсват основания за оправдаване на дееца. Единствената непрецизност във връзка с приложението на материалния закон касае обстоятелството, че съдебните инстанции са признали подс. А. за виновен в извършването и на нарушение на правилото за движение по чл. 5 ал.3 т. 1 от ЗДвП, забраняващ на водачите на ППС да управляват същите под въздействие на алкохол. Обвинението срещу подсъдимия е за квалифициран състав на престъпление по чл. 343 от НК, касаещ извършването на престъпление по транспорта „в пияно състояние”. При това положение, след като самият законодател е въздигнал едно от нарушенията на правилата за движение в квалифициращо обстоятелство на престъплението, не е допустимо на подсъдимия да се вменява във вина отделно нарушение на същото това правило за движение. В случая е допуснато нарушение на материалния закон, но то може да бъде отстранено от касационната инстанция по реда на чл. 354 ал.1 т.2 от НПК чрез оправдаването на подсъдимия за извършване на нарушение на чл.5 ал.3 т.1 от ЗДвП.
При преценката на обстоятелствата по чл. 348 ал.5 от НПК с оглед твърдението за явна несправедливост на наказанията, наложени на подс. А., касационният съд намери, че оценката на взетите предвид обстоятелства действително сочи на тяхната непрецизна оценка, но не поради причините изложени от защитата пред касационната инстанция. ВКС не намира, че безупречното процесуално поведение на подсъдимия трябва да се отчита като смекчаващо обстоятелство, доколкото то е резултат от изпълняваната спрямо него към настоящия момент мярка за неотклонение „домашен арест”. Не се констатират действително установени доказателства по делото подсъдимият да е направил опит да помогне на пострадалия. Премерването на пулс на лице, което е починало към този момент, не би могло обективно да допринесе за оказването на каквато и да е помощ. В същото време настоящият състав намери, че първоинстанционният съд е отчел като отегчаващо обстоятелство за подсъдимия „предприетите фактически действия за укриване на авторството на деянието”. По мнение на настоящия състав те не биха могли да водят до влошаване на наказателноправното положение на дееца, доколкото са резултат от предприета от него линия на поведение, с която да се защити, осъзнавайки последиците от деянието си. Ето защо това обстоятелство не би могло да се отчита като отегчаващо и то следва да бъде изключено от кръга на отчетените такива. Трябва да се отчете и обстоятелството, че с настоящето решение съдът оправдава подс. А. за нарушение на едното от правилата за движение по пътищата, като в случая съставомерния резултат се явява настъпил вследствие на допуснато само едно нарушение на правилата за движение /това по чл. 21 ал.1 от ЗДвП/. С останалите обстоятелства, оценени с оглед критериите на чл. 53 и целите на чл. 36 от НК, касационната инстанция напълно се съгласява. С оглед на това наказанието лишаване от свобода на подс. А. следва да бъде намалено на пет години, а наказанието лишаване от право да управлява МПС – на осем години.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за друга намеса в постановения въззивен съдебен акт, поради което в останалата му част той следва да бъде оставен в сила.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр. ал.2 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение


ИЗМЕНЯ въззивно решение № 205/17.10.2014 г.на Великотърновски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 202/2014 г., като ОПРАВДАВА подс. Д. М. А. по обвинението да е нарушил чл. 5 ал.3 т.1 от ЗДвП и НАМАЛЯВА наложените му наказания, както следва: наказанието лишаване от свобода – на пет години, а наказанието лишаване от право да управлява МПС – на осем години.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.