Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
МАЯ ЦОНЕВА

С участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Долапчиев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 4/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подс. И. К. К. против решение № 393/13. 11. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 679/2014 год. на Софийски апелативен съд.
В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, като са изложени съображения за неправилност на въззивния съдебен акт и несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимият изразява несъгласието си с доказателствения анализ в мотивите на обжалваното решение, както и с извода на апелативния съд, че е участвал в инкриминираното деяние. Възразява срещу констатацииите на въззивната инстанция, че следва да бъдат кредитирани обясненията му от досъдебното производство. Счита, че са игнорирани показанията на свидетелите, установяващи, че пластмасовата маска е била носена от друго лице, както и че по време на извършване на деянието И. К. се намирал в безпомощно състояние в лекия автомобил, с който групата пристигнала в [населено място]. Намира, че деянието му е несъставомерно, тъй като престъплението по чл. 142 от НК може да се извърши само с действие и при пряк умисъл, а предвид факта, че е останал в превозното средство К. не е съзнавал, че пострадалата е отвлечена. Акцентира и върху обстоятелството, че подсъдимият не познавал подбудителя и двама от извършителите на деянието. Жалбоподателят излага доводи, че наложеното наказание е явно несправедливо и поддържа искане да бъде отменено решението на въззивната инстанция и той да бъде оправдан.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и моли да бъде уважена по изложените в нея съображения. Сочи, че въззивният съдебен акт е неправилен и не е съобразен с доказателствата по делото. Счита, че апелативният съд недопустимо е основал изводите си за авторството на деянието върху обясненията на подс. К., дадени на досъдебното производство, които не са приобщени към доказателствения материал по смисъла на закона.
Подс. И. К. поддържа жалбата и моли касационната инстанция да го оправдае.
Прокурорът дава заключение, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице сочените в нея касационни основания за отмяна на въззивното решение. Изразява несъгласие с доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събиране и проверка на доказателствата. Изтъква, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства и е изследвал всички обстоятелства по делото, след което е направил положителни изводи за съпричастност на подсъдимия към инкриминираното деяние и е приложил правилно закона, признавайки го за виновен по повдигнатото му обвинение. Намира, че размерът на наложеното наказание е справедлив, тъй като същото е определено при условията на чл. 55 от НК. Пледира решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
Касационната жалба е неоснователна.
С присъда от 28. 05. 2014г. по н. о. х. д. № 77/2014 год. Врачанският окръжен съд, НК е признал подс. И. К. К. за виновен в това, че на 07. 02. 2013г., в [населено място], в съучастие като извършител със С. И., И. Б., М. М., И. С. и Б. И., последният като подбудител и помагач, отвлякъл И. К., като деянието е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК така наложеното наказание е кумулирано с наказанието по н. о. х. д. № 3/2014 на PC Луковит, като е наложено едно общо най - тежко такова, а именно седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл. 69, ал. 2 от НК подсъдимият е освободен от изтърпяване на наказанието една година лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 108/2011 год. на ОС Ловеч.
Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски.
С решение № 393/13. 11. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 679/2014 год. Софийски апелативен съд, НО, 4 състав е изменил присъдата в санкционната и част, като е намалил наказанието от седем години на една година и шест месеца лишаване от свобода, както и определеното по реда на чл. 25 вр. чл. 23 от НК общо най-тежко наказание от седем години на една година и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е била потвърдена.
Преди всичко следва да се подчертае, че в касационното производство фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Касационният съд е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от предходната инстанция като проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното и убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Ето защо доводите на защитата във връзка с доказателствената съвкупност и с приетата от САС фактическа обстановка следва да бъдат обсъдени от гледна точка на наличието или липсата на съществено нарушение на процесуалните правила.
Основните спорни въпроси по делото – за упражнена принуда спрямо пострадалата при отвеждането и от дома на свидетелите И. и О. К. и за участието на подс. К. в тези действия са намерили своя верен отговор в проверявания съдебен акт. Установените данни от доказателствените средства, правилно оценени от въззивния съд, при спазване на процесуалните изисквания на чл. 13, 14 и 107 от НПК, законосъобразно са мотивирали САС (а преди него – и окръжния съд) да приеме, че И. К. е съпричастен към престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 вр. ал. 1 от НК.
Въззивната инстанция е подложила на задълбочен анализ както обясненията на подсъдимия в хода на първоинстанционното съдебно следствие и на досъдебното производство, така и показанията на двете групи свидетели, съпоставила ги е помежду им, откроила е несъответствията между тях и е изложила убедителни съображения защо заслужават доверие твърденията на И. К., О. К., И. К., И. К. и М. К., а не посоченото от И. Б., М. М., И. С. и С. И.. Същевременно са били коригирани част от фактическите констатации на първостепенния съд, основани на доказателствени източници, които не са били приобщени към доказателствената съвкупност по съответния процесуален ред.
За да приеме, че пострадалата не е имала намерение да се завърне при свид. Б. И., апелативният съд се е позовал преди всичко на заявеното от самата И. К. за упражняван физически и психически тормоз от Б. И., който я е принудил да напусне семейното жилище и да заживее на съпружески начала със свид. И. К.. Същевременно контролираната инстанция е потърсила и е открила потвърждение на този факт в показанията на свид. Б. И., които с основание са били оценени като непредубедени и незаинтересовани предвид родствената връзка на Б. И. с Б. И. и пострадалата – обстоятелство, което е дало възможност на свидетелката да получи пряко и непосредствено впечатление от взаимоотношенията на родителите и. Нежеланието на К. да се прибере в [населено място] инстанциите по фактите са извели и от показанията на свид. Н. И. – син на пострадалата и свид. Б. И..
Констатациите, че извеждането на И. К. от дома на свидетелите К. и пътуването до [населено място] са осъществени против волята на пострадалата, съдът е свързал с начина, по който подсъдимият и свидетелите С. И., М. М., И. С. и И. Б. са влезли в жилището; с ударите, нанесени на И. и О. К. от нападателите; с опита на свид. К. да задържи пострадалата; с издърпването на последната от стаята и влаченето и през двора; с вкарването на К. в автомобила, където ръцете и били завързани, а на главата и била поставена една от плетените шапки така че да се изключат зрителните и възприятия; със събличането на пострадалата по време на пътуването и с отправените към нея заплахи. Всички тези обстоятелства не са приети произволно, а са изведени след внимателен анализ на показанията на свидетелите К., И. К. и О. К., които са били проверени посредством заявеното от И. К. и М. К. и чрез заключенията на съдебномедицинските експертизи относно причинените увреждания на пострадалата и на И. К..
Възраженията в касационната жалба, че съдът неправилно е основал изводите си върху обясненията на подсъдимия от досъдебната фаза, като е игнорирал заявеното от И. К. в хода на първоинстанционното съдебно следствие и показанията на свидетелите И. Б., М. М., И. С. и С. И., съгласно които подсъдимият останал да спи в автомобила, докато останалите отвеждали пострадалата, също са неоснователни. Преди всичко не съществува процесуална забрана да бъдат ползвани при изграждане на съответните фактически констатации обясненията на обвиняемия пред водещия разследването, стига, разбира се, те да са приобщени по съответния процесуален ред – чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК и да не са единственото доказателствено средство, установяващо авторството на деянието. Тези императивни изисквания на процесуалния закон са били спазени от инстанциите по фактите. Разказаното от подс. К. пред водещия разследването в присъствието на защитник, а именно: че е носел пластмасова маска, че е напуснал автомобила и е отишъл до къщата, оставайки до вратата на жилището, за да наблюдава дали не идва някой при извеждането на И. К., а след това се е оттеглил в автомобила заедно с останалите съучастници и с издърпаната насила пострадала, е било инкорпорирано към доказателствената съвкупност по съответния процесуален ред още от първата инстанция. Наред с това както окръжният съд, така и САС са съобразили еднопосочните твърдения на О. К., И. К. и на пострадалата за влизането на повече от четири лица в дома им (и по-точно за нахлуване на шестима мъже), подложили са ги на проверка посредством съпоставянето им с показанията на свидетелите И. К. и М. К. относно обясненото им от очевидците за броя на влезлите в къщата нападатели и са отчели, че както в обясненията на подсъдимия в съдебната фаза и на досъдебното производство, така и в показанията на С. И., И. Б., И. С. и М. М. отсъстват данни наред с тях петимата до [населено място] да са пътували и други лица, които да са взели участие в инкриминираното деяние. Изрично е било обърнато внимание и на съвпадението между обясненията на подс. К. от досъдебното производство и показанията на свидетелите О. и И. К. за местонахождението и действията на лицето, носещо карнавалната пластмасова маска.
Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че са игнорирани обясненията на подсъдимия пред окръжния съд и показанията на останалите четирима участници в отвличането, дадени в хода на съдебното следствие, проведено от двете инстанции по фактите. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия – противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че обясненията на подсъдимия поначало имат двойнствена природа – освен доказателствено средство те са и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд и той е подложил на обсъждане както последващите обяснения на подс. К., така и показанията на Б., М., С. и С. И. пред двете съдебни инстанции. Специално внимание е било отделено на непоследователността и противоречивостта на заявеното от четиримата свидетели относно носени от тях предмети (тояги и бухалки) и употребата им за преодоляване съпротивата на пострадалата и нейните близки, както и на несъответствията касателно местонахождението им и собствените им действия и действията на останалите извършители. Отчетено е било, че независимо от вече постановените осъдителни присъди спрямо М. М., С. И., И. Б. и И. С., всеки от четиримата е демонстрирал при разпита си заинтересованост да омаловажи както сериозността на инцидента въобще, така и собственото си участие в него, с което са обясними и непълнотите в показанията им. Съобразено е било, че за разлика от техните твърдения и независимо от претърпения стрес от неочакваното нападение разказаното от И. К., О. К. и И. К. се отличава с последователност, изчерпателност и вътрешна съгласуваност, с оглед на което въззивният съд с основание е приел, че не може да се довери на заявеното от четирима от извършителите на инкриминираното деяние за неучастие на подс. К. в него.
При съобразяване на всички тези обстоятелства решаващите съдилища са достигнали до логически верния извод, че подс. К. е един от извършителите на деянието. Вътрешното им убеждение не се основава на произволно възприети фактически положения, а на сериозен и задълбочен анализ на събраните доказателства, поради което не може да се приеме, че е допуснато претендираното от защитата съществено нарушение на процесуалните правила.
Не намират опора в материалите по делото и доводите в касационната жалба за нарушение на материалния закон. Твърденията за материална незаконосъобразност на въззивното решение и претенцията за оправдаване на подсъдимия са свързани с предложената от защитника интерпретация на доказателствата и с направен от него извод за неучастие на подсъдимия в инкриминираното деяние. Както вече беше посочено, касационната проверка се осъществява в рамките на фактическите положения, приети от долустоящите инстанции, с оглед на което оправдаването на подсъдимия е възможно само ако описаните в проверявания съдебен акт обстоятелства очертават несъставомерно поведение. Разглежданият понастоящем казус не е такъв. По естеството си отвличането представлява лишаване на пострадалия от възможността сам да определя местоположението си в пространството посредством принудителната промяна на същото това местоположение от страна на извършителя/извършителите. Установените от инстанциите факти, отнасящи се до нежеланието на пострадалата да се завърне при свид. Б. И., а след това и до нахлуване на подсъдимия и свидетелите С. И., М., Б. и С. в дома на свидетелите К., издърпване и извличане на пострадалата от жилището, съпроводено включително и с упражняване на физическа принуда и нанасяне на удари и на О. и И. К., преминаването през двора на къщата, насилственото вкарване в лекия автомобил на К. против волята и, завързването на ръцете и поставянето на шапка на главата и, както и превозването и от [населено място] до [населено място] предпоставят законосъобразност на извода, че е осъществено изпълнителното деяние на посоченото престъпление както от подс. К., така и от посочените по-горе свидетели, за които наказателното производство е приключило с одобряване на споразумение. С оглед обстоятелството, че освен подсъдимия в изпълнителното деяние са участвали още четири лица, съдилищата правилно са преценили, че е налице квалифициращото обстоятелство по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 от НК, а логическата последователност в поведението на подсъдимия и разпределението на ролите и съгласуваността на действията на извършителите при безспорно установената възможност всеки от тях да възприеме поведението на останалите обосновава констатация за извършване на деянието от страна на подс. К. при пряк умисъл и при общност на умисъла с останалите извършители.
Обстоятелството, че подс. К. не познавал двама от извършителите – С. И. и И. Б., както и подбудителя Б. И., няма онова правно значение, което му придава защитата. Този довод е изтъкван и пред въззивния съд и той е извършил законосъобразна преценка за несъстоятелността му. За съставомерността на деянието и за наказателната отговорност е без значение дали съучастниците се познават или не; ирелевантно е и какви са отношенията между тях. Правно значимите факти, които следва да бъдат доказани, за да се приеме, че е налице съучастие, се отнасят до участието на лицата в инкриминираното деяние, до установяване на конкретните им действия и дали те са свързани с осъществяване на изпълнителното деяние (в който случай съучастието ще е под формата на съизвършителство) или предхождат изпълнителното деяние (в каквато хипотеза би могло да се касае за подбудителство и/или помагачество), или го съпътстват без да се включват в него (помагачество). Установените от съдилищата факти, очертаващи поведението на подсъдимия на инкриминираната дата, го определят като съучастник в отвличането на пострадалата И. К..
Несъстоятелни са и твърденията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като следва да се отбележи, че оплакването в жалбата е декларативно и не е подкрепено с каквито и да било аргументи. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт в санкционната му част води до извод, че наложеното наказание е съответно на тежестта на извършеното престъпление и на степента на обществена опасност на дееца и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Контролираната инстанция е съобразила, че участието на подс. К. и приносът му за постигане на престъпния резултат са със значително по-нисък интензитет в сравнение с тези на останалите извършители на отвличането – свидетелите И. Б., М. М., И. С. и С. И., с оглед на което правилно е намалила размера на наложената санкция лишаване от свобода от седем години на една година и шест месеца, прилагайки разпоредбата на чл. 55 от НК. Този размер е съобразен със степента на обществена опасност на подсъдимия, която предвид предходните му осъждания за кражба, грабеж, придружен със средна телесна повреда и престъпление по чл. 354 А от НК следва да бъде преценена като значителна. Предварителната подготовка на деянието, свързана с проучване на обстановката в деня преди инкриминираното деяние и със снабдяване с маски и с въоръжаване с бухалки и тояги, както и действията на съизвършителите към пострадалата по време на пътуването към [населено място] – завързване на ръцете и, закриването на очите и с плетена шапка, събличането и по бельо, обосновават високата степен на обществена опасност и на конкретното деяние. Всички тези обстоятелства убедително показват, че за постигане целите по чл. 36 от НК е необходимо И. К. да бъде изолиран от обществото за определения от въззивния съд период от време. При наличието на тези отегчаващи отговорността обстоятелства претендираното от защитата намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия. Този извод не се променя от приетите от предходните съдебни инстанции смекчаващи обстоятелства – оказано съдействие за разкриване на обективната истина в хода на досъдебното производство и младостта на подсъдимия, който към момента на деянието е бил деветнадесетгодишен.
В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.
С оглед всички тези съображения настоящият състав на ВКС прие, че атакуваното решение на Софийски апелативен съд е законосъобразно и при формиране на вътрешното си убеждение въззивната инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е справедливо, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение


Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 393/13. 11. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 679/2014 год. на Софийски апелативен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.