Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева наказателно дело № 232/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адвокат Р. П. – защитник на подсъдимия В. П., против решение № 182/11.10.2023г. постановено по в.н.о.х.д.№411/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НК. Твърди се на първо място, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като в съдебния си акт въззивният съд не е отговорил на всички доводи на защитата и в частност на възражението, че съдът не обвързан с правната квалификация по отношение на съучастниците на палежа, дадена от друг съдебен състав в друго наказателно производство. Нарушение на материалния закон според защитата е налице, тъй като запаленото имущество - в случая входната врата на процесното жилище - не е на значителна стойност, с оглед на което не е покрит елемент от обективната страна на престъплението по чл. 330 НК и извършеното представлява престъпление по чл. 216 НК. Твърди се още, че ако съдът приеме, че е налице умишлен палеж, предвид самозагасяването на огъня, е налице довършен опит към престъпление по чл. 330, ал. 1 НК. Оспорва се и заключението на съда относно субективната страна на деянието, както и приетото от него наличие на квалифициращия признак по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НК. Явната несправедливост на наложеното наказание според защитата произтича от неправилното приложение на материалния закон. Отправените искания са няколко алтернативни - за преквалифициране на извършеното в престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, за осъждане за палеж по основния състав, но в условията на опит, както и за намаляване на определеното наказание лишаване от свобода.

В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът адв. Р. П. поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подсъдимият В. П. се присъединява към позицията на своя защитник. В последната си дума твърди, че е бил подведен от друго лице да извърши стореното.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Частните обвинители А. С. и Е. Г. и техните повереници адв. А. П. и адв. И. Б., редовно уведомени, не се явяват.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 28 от 12.07.2023 г. постановена по н.о.х.д. № 668/2023г. Окръжен съд – Пазарджик е признал подс. В. И. П. за виновен в това, че на 27.05.2019 г. в гр. Пазарджик в съучастие - като подбудител и помагач, умишлено е склонил и подпомогнал извършителите А. Х. К. и М. Б. А. да запалят имущество на значителна стойност – недвижим имот в гр. Пазарджик, [улица], ет. 6, представляващ апартамент 16 на стойност 66 630 лева, като пожарът е представлявал опасност за живота на намиращите се в жилището Е. Т. Г., А. Н. С. и Н. Г. П., поради което и на основание чл. 330, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66 НК с изпитателен срок от пет години.

С присъдата на Наблюдателната комисия при Община Велинград е възложена възпитателна работа с подсъдимия В. П..

С присъдата е зачетено предварителното задържане на подсъдимия.

С присъдата разноските по делото са възложени на признатия за виновен деец, като е извършено и произнасяне по веществените доказателства по делото.

Присъдата е проверена по протест на прокурора и повереника адв. И. Б. - атакували приложението на чл. 66 НК, както и по жалба на защитата, съдържаща доводи, които по отношение на твърдяното нарушение на материалния закон, нарушението на процесуалните правила и явната несправедливост на наказанието, се препокриват с тези по депозираната пред ВКС касационната жалба.

С решение №182 от 11.10.2023 г. по в.н.о.х.д. № 411/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив присъдата е изменена, като:

- е отменено възлагането на възпитателна работа с подсъдимия на Наблюдателната комисия при Община Велинград;

- на основание чл. 67, ал. 3 НК е определено в рамките на изпитателния срок по отношение на подсъдимия да се изпълнява пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител.

В останалата част присъдата е потвърдена.

Именно това решение на въззивния съд е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.

При произнасянето си по жалбата, станала повод за образуване на настоящото производство, бе преценено следното:

Касационната жалба на защитника адв. Р. П. е процесуално допустима, но по същество е неоснователна по следните съображения:

1. В пределите на касационна проверка преимуществено разглеждане следва да получат възраженията на защитата за съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност прави безпредметно обсъждането на останалите аргументи – за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието.

Релевираното от защитата съществено процесуално нарушение може да бъде отнесено към касационния повод по чл. 348, ал. 2, т. 2, пр. 1 НПК-липса на мотиви. Защитникът смята, че това касационно основание е налице, тъй като въззивната инстанция не е отговорила на неговия довод, че съдът не е обвързан с правната квалификация на деянието, която е дадена по отношение на преките извършители на палежа в друго наказателно производство, приключило с осъдителен съдебен акт спрямо тях за престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК.

В принципен план мотивите са средството, чрез което страните разбират защо решението на съда е такова, каквото е произнесено. Те са и своеобразната гаранция пред страните, че вътрешното убеждение на съда е основано на доказателствата по делото и закона, който стриктно е приложен. Затова мотивите следва да съдържат отговор на решаващите доводи на страните и убедително да защитят фактическата, доказателствената и правна същност на съдебното произнасяне. В оспореното пред ВКС въззивно решение на АС-Пловдив тези изисквания са покрити. На л. 6-8 от решението е даден отговор на всички релевантни за правилното произнасяне по делото обстоятелства – наличието на признаците от обективна и субективна страна на квалифицирания палеж по чл. 330, ал. 2, т. 1 НК, правната аргументация, поради която случая не покрива хипотезата на чл. 216 НК и причината, поради която извършеното от подсъдимия П. не би могло да бъде квалифицирано като довършен опит към престъпление по чл. 330 НК. Вярно е, че апелативният съд изрично не е отговорил на довода на защитата, че не е обвързан с правната квалификация, дадена по другото наказателно дело, по което преките извършители на палежа са били осъдени именно за престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Отговор на този въпрос обаче имплицитно се съдържа в цялата правна страна на дадената от съда мотивировка, в която той е защитил тезата си, че извършеното от П. представлява умишлен квалифициран палеж, а не повреждане на чужда вещ, както е твърдял защитникът.

Въззивното съдебно решение съдържа аргументиран отговор на всички останали значими за вярното решаване на делото обстоятелства – някои от тях релевирани от страните, а други – служебно обсъдени от съда във връзка с главния факт. Ето защо касационната инстанция счита, че изложената от състава на САС аргументация е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не е лишила подсъдимия от възможността да разбере категорично изразената воля на въззивния съдебен състав. Тя е съответна и на европейският стандарт, според който чл. 6, §1 от КПЧОС задължава в peшeниятa си cъдилищaтa дa пocoчвaт мoтивитe, нa ĸoитo ce ocнoвaвaт, без да изиcĸвa пoдpoбeн oтгoвop нa вceĸи apгyмeнт, а единствено обосноваване на въпросите с решително значение за изхода на производството.

2. В основата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК - нарушение на закона, стои твърдението на защитата, че извършеното от подсъдимия П. представлява повреждане на чужда вещ по чл. 216 НК, а не умишлен палеж по чл. 330 НК. Правната позиция на защитата се основава на разбирането, че предмет на палежа е входната врата на апартамента на св. Е. Г. със стойност на увреждането според оценителната експертиза 510 лева, а не жилището, към което тази врата е част, оценено според друга експертиза на стойност 66 630 лева.

Този довод е бил релевиран и пред предходните съдебни инстанции и на него правно аргументирано е било отговорено в двата съдебни акта. Към вече изложената от съдебните състави аргументация ВКС добавя следното:

Разграничението между палежа и повреждането е изяснено в теорията и в практиката. Една от принципните разлики между двата престъпни състава се основава на обективния признак „значителна стойност“. Когато конкретното запалено имущество е на значителна стойност, е реализиран състава на общоопасното престъпление, а когато тази стойност не е налице и разбира се, съществуват всички останали обективни и субективни признаци от състава на престъплението по чл. 216 НК, е осъществено посегателство против собствеността.

Доводът на защитата, че предмет на палежа е входната врата, която нямала изискуемата за съставомерност значителна стойност, а не апартамента, чиято стойност несъмнено покрива този критерий, не държи сметка за това, че в конкретния случай вратата не е самостоятелна вещ. С оглед начина на монтирането й (прикрепена към жилището трайно) и предназначението й (да опазва дома от външни посегателства) входната врата представлява принадлежност към апартамента. Нейното предназначение е да служи на главната вещ, в случая на жилището, така че да бъде възможно ползотворното използване на последното. Поради това вратата извън жилището, към което е прикрепена трайно в конкретния казус не би могла да бъде разглеждана като самостоятелна вещ. Това означава, че в процесната хипотеза предмет на палежа е не входната врата, както счита защитата, а апартамента, към който тази врата е прикрепена, и който с оглед паричното му остойностяване от 66 630 лева покрива критерия значителна стойност.

Не е налице нарушение на материалния закон и поради квалифициране на извършеното от подсъдимия В. П. като довършено престъпление по чл. 330 НК, а не като опит към същото престъпление. Изпълнителното деяние на палежа се изразява в запалване на предмета на престъплението. Запалването е налице, когато е предизвикана бурна окислителна реакция с предмета на престъплението чрез поднасяне на горящи материали, чрез електрическа искра и пр. Престъплението е на реално увреждане, като престъпният резултат бива осъществен, когато предметът започне да гори със собствен огън. От данните по делото такава фактология се установява несъмнено. Тя следва от показанията на разпитаните като свидетели преки извършители на палежа А. К. и М. А. – т. 2, л. 186, л. 187 от д.п., според които след заливането на площадката пред апартамента и на входната врата на жилището с автомобилен бензин и последващото му възпламеняване посредством използването на открит огнеизточник, бензинът „е гръмнал, запалил се е“ и се е вдигнал „голям пламък, почти до горната част на вратата“ – обстоятелство установимо и от снимка ф.к. 1.47, неразделна част от техническата експертиза по протокол №131/2019. Без значение за довършеността на престъпното деяние е това, че в един момент в резултат от бързото изгаряне на бензина е настъпило самозагасяване на огъня на стълбищната площадка и на част от дървената врата. Това е така, тъй като и според показанията на св. А. С. – т. 2, л. 76 от д.п., и според заключението на тройната пожаро-техническа експертиза – т. 1, л. 161-166 от д.п., е било налично остатъчно пламъчно горене в долната част на вратата, което ако не е било загасено чрез заливането му с вода от св. С., е могло да се разпространи във вътрешността на апартамента.

След като всички елементи от престъпния състав по чл. 330 НК са били осъществени и е настъпил целеният от дейците резултат – запалване на входната врата, неразделна част от апартамента на [улица], са настъпили и предвидените в закона общественоопасни последици на престъплението палеж. Това означава, че не е налице довършен опит, както счита защитата, а довършено престъпление по чл. 330 НК, както са приели редовните съдебни инстанции.

Неоснователно се възразява и срещу изводите на съда за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НПК – пожарът да е представлявал опасност за живота на обитателите на жилището. Съобразно приетото от въззивния съд подсъдимият, чрез разнородни и активни по своя характер действия, описани в обвинителния акт и възприети от съдебните инстанции, е склонил и подпомогнал преките извършители А. К. и М. А. да предизвикат пожара. Запалена е била жилищната площадка и входната врата на недвижим имот- апартамент, разположен на шести жилищен етаж, който е имал само един изход. Запалената врата е била изработена от дървен, респ. лесно запалим материал, а непосредствено след нея – в коридора на жилището е имало дървена подова настилка, мебели и други материали, които също лесно е могло да бъдат възпламенени. Пожарът е предизвикан в делничен ден, в късната част от денонощието, около 23:30-23:50 часа – във време, в което е обичайно обитателите да са в жилището и да спят. Той е направен по поръчка и с цел „сплашване“ – обстоятелство също неспорно по делото. В този смисъл няма как в съзнанието на дейците, сред които е бил и подсъдимият П., да не са били формирани представи за опасността за живота на лицата, които са били в апартамента и които в конкретния случай са били трима – частните обвинители Е. Г. и А. С. и свидетелката Н. П.. Следва да се добави, че опасността за обитателите на жилището не се свързва единствено със засегнатата от пламъците площ на входната врата, а се преценява и на плоскостта на това, че ненамесата на св. С. и развитието на пожара във вътрешността на апартамента, са криели опасност от съпътстващите горенето процеси по отделяне на топлина, дим и отровни вещества. Последните на собствено основание биха застрашили живота на намиращите се в апартамента обитатели, сред които е имало и седемдесет годишна жена.

Несподеляеми са доводите, че деянието е несъставомерно от субективна страна. Апелативният съд вярно е преценил, че последователността от действия на П. - заливането от преките извършители, подбудени и подпомогнати от подсъдимия, на входната врата на апартамента и площадката пред нея с автомобилен бензин и запалването им, обосновават несъмнен и категоричен извод, че деецът е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици.

3. Неоснователно е заявеното в касационната жалба основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание.

Защитата мотивира искането си за намаляване на наказанието с отказа на съдилищата да преквалифицират извършеното в по-леко наказуемо престъпление с правна квалификация по чл. 216 НК, респ. с неналагане на по-ниско по размер наказание лишаване от свобода за такова по вид престъпление. При обсъждане на твърденията за нарушение на материалния закон беше разяснена принципната позиция на касационния съд за неприложение на чл. 216 НК в случая и за правилното субсумиране на извършеното от подсъдимия П. под нормата на чл. 330, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК. На тази плоскост следователно е немислимо да се коментира явна несправедливост на наложеното наказание поради прекомерност.

Това наказание не е прекомерно и в принципен план. При вярно приета от съдилищата правна квалификация на извършеното, наложената на подсъдимия санкция от четири години и шест месеца лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 НК и три години лишаване от свобода след тази редукция не се определя като израз на прекомерна държавна репресия. Въззивният съд е направил изводите си по отношение на наказанието, като вярно се е позовал на наличието на конкретни смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Към първата група основателно са били причислени чистото съдебно минало на подсъдимия, добрата му характеристика, критичността на дееца към стореното, ниската стойност на реално причинената вреда от запалването – 510 лева, която е под минималната работна заплата за страната към момента на деянието, възстановяването на стойността на тази вреда от подсъдимия в хода на досъдебното производство, а също така и трудовата ангажираност на дееца и семейната му обвързаност. В групата на отегчаващите обстоятелства правилно са били включени двете съучастнически качества на П., користната му цел, демонстративността на посегателството, както и създадената опасност за живота на повече от едно, в случая на три лица. След оценка на съответната тежест на двете групи обстоятелства въззивният съд е определил за справедлива наложената санкция, отчитайки близостта й до предвидения специален минимум и нейната пропорционалност на данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца. Настоящата инстанция на свой ред не намира основания за намаляване на финалното наказание от три години лишаване от свобода. За да се приеме явна несправедливост на тази санкция, е нужно да се установи, че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие съществува при видима колизия между размера на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Разглежданата хипотеза очевидно не е такава. Наложеното наказание е израз на адекватна държавна принуда съобразно личността на подсъдимия и степента на обществена опасност на извършеното от него.

Отсъствието на явна несправедливост на наложеното наказание следва да бъде преценено и през призмата на това, че с оглед данните, индивидуализиращи личността на дееца, е било прието, че поправянето му би могло да стане и без ефективното изпълнение на тази санкция, поради което на основание чл. 66 НК е постановено отложеното изтърпяване на наказанието за максималния петгодишен срок. Определената от съдилищата санкция лишаване от свобода и максималният изпитателен срок на нейното изтърпяване ще въздействат справедливо и допълнително върху превъзпитанието на дееца.

Макар в касационната жалба това да не е поставено на обсъждане, касационният съд се занима с въпроса за определената от въззивния съд по отношение на подсъдимия пробационна мярка по чл. 67, ал. 3 НК. Апелативният съд не е следвало да прилага тази мярка, доколкото това не е било поискано нито във въззивния протест на прокурора, нито във въззивната жалба на повереника Така и решение № 194 от 03.11.2017 г. по н.д. №538/2017 г. ІІ н.о на ВКС, които като представители на държавното и частно обвинение са атакували пред втората инстанция единствено приложението на чл. 66 НК. За настоящия състав няма съмнение, че прилагането на пробационния надзор в рамките на изпитателния срок не се съдържа имплицитно в искането за отмяна на чл.66 НК. Приложението на чл. 67, ал. 3 НПК и влошава положението на подсъдимия, защото добавя към вече определеното му наказание допълнително средство за въздействие с цел превъзпитание и дава възможност при виновно неизпълнение на наложената пробационна мярка на основание чл. 43а НК тя да се замени с друга или с лишаване от свобода. Поради това и с оглед принципа reformatiо in pejus, за да бъде приложена допълнителна мярка по чл. 67, ал. 3 НК, е било необходимо в изричен просителен пункт във въззивна жалба и/или протест такова искане да бъде отправено. След като чрез изрично искане в процесуално допустимо средство (жалба или протест) забраната за влошаване положението на подсъдимия не е била преодоляна, по служебен почин въззивният съд не е могъл да приложи чл. 67, ал. 3 НК и да приеме, че в рамките на целия изпитателен срок по отношение на подсъдимия П. трябва да се прилага пробационната мярка периодични срещи с пробационен служител.

При така направената констатация касационният съд следва да прецени има ли възможност да интервенира върху въззивното решение, след като в частта му, касаеща приложението на чл. 67, ал. 3 НК, пред тази инстанция то не е атакувано от нито една от страните. Настоящият състав приема, че разполага с подобна процесуална възможност и тя е изводима, както от касационната жалба на защитника, който иска ревизия на въззивното решение поради допусното при издаването му съществено нарушение на процесуалните правила, т.е. при релевирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, така и от съдебната практика, която приема, че служебната намеса на върховната съдебна инстанция е допустима, когато се констатира наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила или когато се установят закононарушения, съществено накърняващи основните начала на правораздаването или правнозащитените интереси на подсъдимия. В тази насока са Решение № 198 от 21.12.2017 г. по н.д. № 863/2017 г., Н. К., ІІІ н.о. на ВКС, Решение № 76/2004 г. по н. д. № 505/2003 г. на ІІІ н. о., Решение № 346/2004 г. по н. д. № 1054/2003 г. на ІІІ н. о. Настоящият случай попада в последната хипотеза, тъй като с прилагането на чл. 67, ал. 3 НК е допуснато нарушение на принципа reformatio in pejus и сериозно са накърнени интересите на подсъдимия.

По изложените съображения касационният съд счита, че въззивното решение в частта му, в която е бил приложен чл. 67, ал. 3 НК следва да бъде ревизирано. В останалите му части като правилно и законосъобразно издадено решението следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 182/11.10.2023 г. постановено по в.н.о.х.д. №411/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта относно чл. 67, ал. 3 НК, като ОТМЕНЯ приложението в изпитателния срок на пробационната мярка периодични срещи с пробационен служител.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.