ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ТОНЕВА

при секретар ..……………...….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор ………………...........….....ВЕЛИНОВА.............……………………… разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 625/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба на адв.Г. С. – защитник на подсъдимия Г. Х. Т. срещу решение № 173 от 08.12.2014 година по ВНОХД № 277/2014 г. по описа на Варненски апелативен съд.
В касационната жалба на защитника на подсъдимия Т. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за допуснато нарушение на материалния закон, за наличие на съществени процесуални нарушения при постановяване както на въззивното решение, така и на потвърдената с него първоинстанционна присъда на Варненски окръжен съд по НОХД № 602/2014 г., както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Според жалбоподателя в диспозитива на присъдата подсъдимият е признат за виновен в това, че на 08.11.2012 г., на главен път в посока от [населено място] към к.к.““, при управление на МПС нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на В. А. М., но не е отразено които точно правила за движение по ЗДвП е нарушил, макар в мотивите към присъдата да са обсъждани различни текстове от Закона за движение по пътищата, включително и такива, които не са били включени в повдигнатото му обвинение с обвинителния акт на прокуратурата. Формулирайки така осъдителния диспозитив, според адв.С. окръжният съд е дал непълна правна квалификация на деянието, тъй като разпоредбата на чл.343 от НК е бланкетна и за конкретизиране на престъплението е необходимо запълването й с конкретни нарушения на правилата по специалния закон, който в случая е Закона за движение по пътищата. Липсата на точната квалификация на инкриминираното деяние представлява съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до ограничаване процесуалните права на подсъдимия, защото е пречка да разбере за какво престъпление е осъден. Същият порок е пренесен и в решението на АС Варна от 08.12.2014 г. С оглед на това си оплакване, защитникът на подсъдимия моли атакуваното решение на ВАС да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, тъй като нарушенията са отстраними, или алтернативно да се отмени както въззивното решение, така и първоинстанционната присъда, а подсъдимият Т. да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
В допълнителното писмено изложение към касационната жалба, защитникът на подсъдимия Т. развива и оплакване за нарушение на материалния закон. Позовава се на възприетата от инстанциите по същество теза, че при навлизането си на пътното платно, пострадалият пешеходец М. е попаднал в опасната зона за спиране на подсъдимия, поради което дори и да бе изпълнил задължението си по чл.20 от ЗДвП, вместо да се опитва да заобиколи пострадалия, Т. не би могъл да предотврати удара. При тези констатации от инстанциите по същество, адв.С. намира, че спрямо подсъдимия следва да се приложи разпоредбата на чл.15 от НК, да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343а от НК.
Алтернативно, в случай че не се приемат за основателни оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон, защитникът на подсъдимия и жалбоподател моли наложеното наказание на подсъдимия Т. да бъде намалено, като същото бъде определено при условията на чл.55 от НК.
В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Г. Т., не се явява, редовно призован и не излага допълнителни доводи в подкрепа на жалбата. Неговият защитник адв.С. поддържа исканията си по изложените в жалбата и допълнителното писмено изложение към нея съображения и моли да бъдат уважени.
Частните обвинители Л. М. и А. Н., редовно призовани, не се явяват лично и не изпращат процесуален представител. От повереника им адв.Ч. е постъпило писмено становище, в което се излагат доводи за законосъобразност, правилност и справедливост на присъдата на първоинстанционния съд и решението на въззивния съд, поради което се моли същите да бъдат оставени в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна, да бъде оставена без уважение.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Счита, че незапълването на бланкетната норма на чл.343 от НК с конкретни нарушения на специалния закон /в случая ЗДвП/ е процесуално нарушение, но не съществено, тъй като в мотивите към присъдата на ОС Варна и решението на АС Варна същите са подробно обсъдени и следователно този пропуск не следва да доведе до отмяна на съдебните актове.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 74 от 12.08.2014 г., постановена по НОХД № 602/2014 г., Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Х. Т. за виновен в това, че на 08.11.2012 г. на главен път I – 9 в посока [населено място], к.к.““, в района на спирка „“, при управление на МПС – л.а.““, с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на В. А. М., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, което на основание чл.66 ал.1 от НК отложил за срок от 4 години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание ч.343г от НК съдът наложил на подсъдимия Т. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.
В тежест на подсъдимия били възложени и направените по делото разноски.
По жалба на подсъдимия Т. чрез защитника му срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 277/2014 г. по описа на АС Варна, НО, като с решение № 173 от 08.12.2014 г. на основание чл.338 от НПК въззивният съд потвърдил изцяло присъдата на окръжния съд.
Решението на АС Врна е било съобщено по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на подсъдимия Т. на 22.12.2014 г., а на неговият защитник адв.С. – на 09.12.2014 г. Видно от щемпела на ВАС, касационната жалба е подадена от адв.С. на 16.12.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок.
Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Г. Т. – адв.С., е основателна.
Първото от възраженията, отправени срещу въззивното решение касае допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, засягащо правото на защита на подсъдимия поради неяснотата за какво точно е осъден. До този резултат се е стигнало след като с решението си АС Варна е възпроизвел съдържанието на диспозитива на присъдата на окръжния съд без да констатира пропуска, в него решаващият съд да даде отговор на всички въпроси по чл.301 относно престъплението – предмет на делото. Поради това оплакването на касатора е насочено не само срещу решението на въззивния съд, но и срещу проверената чрез него присъда на първата инстанция.
Касационната инстанция извърши внимателна проверка на атакуваните съдебни актове, при която констатира следното:
Срещу подсъдимия Г. Х. Т. било повдигнато обвинение пред съд от ОП Варна с обвинителен акт, за това че на 08.11.2012 г. на главен път посока [населено място] – к.к.““, в района на спирка „“, при управление на МПС – л.а.““ с ДК [рег.номер на МПС] , нараушил правилата за движение по пътищата – чл.5 ал.1 т.1, чл.20 ал.2 и чл.116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. А. М., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ от НК.
Видно от така формулирания диспозитив на обвинителния акт, бланкетната норма на чл.343 от НК е запълнена с конкретни разпоредби от специалния закон, в случая ЗДвП, нарушенията на които според прокурора се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – ПТП от което е последвала смъртта на пешеходеца М.. Независимо от така възприетите съставомерни нарушения на Закона за движение по пътищата, в обстоятелствената част на обвинителния акт обстойно е обсъдено и нарушението, допуснато от подсъдимия Т. на задълженията му, произтичащи от наличието на пътни знаци А 18 и Д 17, от които първият предупреждава за приближаване към пешеходна пътека, а вторият от тях обозначава местонахождението на пешеходната пътека. Тези пътни знаци изискват от водачите на МПС специално поведение, изрично регламентирано в чл.196 от ППЗДвП, включително намаляване на скоростта на движение до такава, позволяваща спиране на превозното средство при възникнала опасност на пътя и избягване на ПТП. Независимо, че прокурорът от ОП В. е цитирал в обвинителния акт обширна практика на ВС и ВКС, сред която е и ТР 28/28.11.1984 г., не е съобразил съдържанието на т.4 от същото. Цитираното Тълкувателно решение категорично изключва едновременното приложение на чл.20 ал.2 от ЗДвП, който регламентира най-обобщено изискванията към водачите на ППС досежно режима на скоростта, които се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение и конкретните разпоредби от ППЗДвП, регулиращи само някои от съдържащите се в основното правило за движение типични пътни обстановки, представляващи конкретен израз на условие за движение – преминаване покрай спирка, спрял или току-що потеглящ от спирка автобус или тролейбус, движение нощно време, преминаване край деца, през пешеходна пътека и др. В този смисъл минаването през пешеходна пътека, уредено в разпоредбата на чл.196 от ППЗДвП, за което правило фактически се отнася обсъжданото нарушение на дължимото поведение от страна на подсъдимия при наличието на пътни знаци А 18 и Д 17, е нарушение на конкретна типична пътна обстановка, което изключва приложението на общата разпоредба на чл.20 ал.2 от ЗДвП. Като не е конкретизирал становището си за това кое от двете нарушения счита за намиращо се в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, още прокурорът е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничаващо възможността на обвиняемия да разбере в какво точно е обвинен.
Тази неяснота в обвинителната теза не е убегнала от вниманието на съдията-докладчик от първоинстанционния съд, който с Разпореждане № 1338 от 30.04.2014 г. върнал делото на прокурора за отстраняване допуснатото двусмисилие в обвинението, съставляващо съществено процесуално нарушение, ограничаващо процесуалните права на обвиняемия Т. да разбере в какво точно е обвинен.
Това разпореждане било атакувано с частен протест пред АС Варна. Образувано било ВНЧД № 157/14 г., в рамките на което въззивният съд с Определение № 104/26.05.2014 г. отменил разпореждането на съдията-докладчик от ОС Варна и върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване разглеждане на делото, като изрично подчертал, че за отстраняване констатираните нарушения, прокурорът разполага, при необходимост, с възможността да измени обвинението на основание чл.287 НПК и че не е работа на съда да повдига обвинения или да преценява дали са налице едни или други такива, нефигуриращи в обвинителния акт.
След връщане на делото на окръжния съд, неговото разглеждане продължило по същия обвинителен акт, съдържащ описаните по-горе противоречия и неясноти в повдигнатото обвинение. Вместо допуснатото процесуално нарушение да бъде отстранено в рамките на производството пред първата инстанция, то било задълбочено при постановяване на нейния окончателен съдебен акт.
На първо място, видно от диспозитива на присъдата на окръжния съд, при изписване на фактическия състав на престъплението, за извършване на което подсъдимият Т. е признат за виновен, не са посочени правилата за движение, които той е нарушил и които се намират в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пешеходеца М.. Пропускът е съществен, защото нормата на чл.343 от НК е бланкетна и този неин характер изисква съдържанието й да бъде попълнено с конкретни норми на специалното законодателство, които съдът намира, че са били нарушени и тези нарушения се намират в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Когато съставът на престъплението в особената част на НК е формулиран чрез бланкетна норма, по всяко конкретно дело следва да се установи кое точно правило или норма са нарушени и дали тези нарушения се намират в причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. В противен слуачай няма да е налице престъпление по тези престъпни състави /ППВС №2/79 г/.
На второ място, непосочването на конкретно нарушените правила за движение от ЗДвП или ППЗДвП, намиращи се в причинна връзка с настъпилите вредни последици в диспозитива на присъдата, в настоящия случай допълнително задълбочава нарушението на правото на подсъдимия да разбере за какво престъпление е осъден, поради обсъжданите в мотивите към присъдата нарушения на правилата за движение, за които не му е било повдигнато обвинение както в рамките на досъдебното производство, така и с обвинителния акт пред съда. Преди всичко съществено място в мотивите към присъдата е отделено на нарушението, което Т. е допуснал на правилата за преминаване през пешеходна пътека, въведени с пътни знаци А 18 и Д 17 и конкретно регулирани в чл.196 от ППЗДвП. Тъй като обвинение за такова нарушение никога не е било повдигано от органите на досъдебното производство, съдът се е опитал да го използва за обосноваване нарушението на чл.20 ал.2 от ЗДвП. В същото време обаче, както вече бе отбелязано по-горе в настоящото решение, ТР 28/28.11.1984 г., изключва едновременното приложение на чл.20 ал.2 от ЗДвП, който регламентира най-обобщено изискванията към водачите на ППС досежно режима на скоростта, които се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение и конкретните разпоредби от ППЗДвП, регулиращи само някои типични пътни обстановки, каквато е минаването през пешеходна пътека, уредено в разпоредбата на чл.196 от ЗДвП, тъй като се намират в съотношение обща към специална норма – т.е. подсъдимият е могъл да наруши или чл.20 ал.2 ЗДвП или чл.196 ППЗДвП, но не и двете едновременно. За това обсъждайки двете нарушения в мотивите към присъдата, решаващия съд е въвел обвинение, което не е било повдигнато на Т. нито на досъдебното производство, нито в рамките на първоинстанционното разглеждане на делото по реда на чл.287 НПК. А след като в диспозитива на присъдата не е изяснено кое от нарушенията съдът приема за извършено и то да е в причинна връзка с вредоносния резултат, безспорно подсъдимия не би могъл да разбере за какво точно е осъден.
По-нататък, отново единствено в мотивите към присъдата решаващият съд е приел, че за настъпване на съставомерните последици непосредствена причина е предприетата маневра „изпреварване“ от подсъдимия на автомобила „“, движещ се пред него, която последният нарекъл „спасителна маневра“. Няма спор, че съгласно ТР № 106/31.10.1983 г. „спасителната маневра“ не е правно регламентирана, както всички останали маневри по ЗДвП и ППЗДвП. В същото време, съгласно това тълкувателно решение тя е правомерна единствено в случаите, когато водачът се намира в състояние на крайна необходимост по чл.13 ал.1 от НК, но той не може да се позове на крайна необходимост, когато уврежда здравето и живота на хора. Спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. Съобразно мотивите към присъдата подсъдимият Т. е извършил инкриминираното престъпление именно защото е предприел „изпреварване“ на движещото се пред него превозно средство, считайки че извършва „спасителна маневра“, каквато в случая е била неправомерна съгласно ТР 106/1983 г. В този смисъл отново е налице инкриминиране на нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка със съставомерния резултат, за което няма повдигнато обвинение. А това, отнесено към липсата на конкретизирани нарушения на ЗДвП и ППЗДвП в диспозитива на присъдата, намиращи се в причинна връзка с инкриминираното ПТП допринася за неяснотата на подсъдимия за какво точно е осъден.
Съобразно изложеното до тук, при постановяване на присъдата си ОС Варна е допуснал на първо място нарушение на процесуалния закон, като е осъдил подсъдимия Т. за деяние, което не съставлява престъпление, защото при повдигнато обвинение за престъпление, регламентирано с бланкетна норма, не е посочил конкретни нарушения на специалния закон, които да са в причинна връзка с настъпилия съставомерен рерзултат / ППВС №2/79 г./. На следващо място, като е въвел в мотивите към присъдата си нарушения на правилата за движение, които счита, че са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, но за които нито на досъдебното производство, нито в съдебната фаза по реда на чл.287 от НПК му е повдигнато обвинение, е довел от една страна до осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение, а от друга – нарушил е правото му да знае за какво престъпление е осъден. Последните две нарушения са съществени по смисъла на НПК.
Тези нарушения на окръжния съд не са били отстранени от втората инстанция, в чието решение по ВНОХД № 277/14 г. първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Предвид изхода на делото пред въззивния съд, порокът на първоинстанционния съдебен акт остава неотстранен. Ефектът на този порок се изразява в неяснота за волята на съдебните инстанции по отношение на действителния състав на престъпление, за което подсъдимият следва да се счита осъден. Няма спор нито в доктрината, нито в практиката на съдилищата, че съдебните актове трябва недвусмислено, конкретно и без вътрешни противоречия да уточняват и индивидуализират престъплението, за което деецът подлежи на наказателна отговорност, включително и по отношение на конкретните нарушения на правила от специалния закон, които са в причинна връзка със съставомерния резултат, когато престъплението е регламентирано с бланкетна норма. Постигането на това изискване е възможно само като се съблюдава единството между отделните части на присъдата като вид съдебен акт, очертани в разпоредбата на чл.305 от НПК.
Констатираното от касационния съд процесуално нарушение при изготвяне и постановяване на първоинстанционната присъда, неотстранено при въззивното производство, а пренесено и във въззивния съдебен акт, е от категорията на съществените и представлява касационно основание по чл.348 ал.3, т.1 вр.ал.1 т.2 от НПК, като по необходимост предпоставя отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. По естеството си допуснатото процесуално нарушение може да бъде отстранено чрез провеждане на ново първоинстанционно производство, защото процесуалното нарушение, изразяващо се в неяснота за какво точно подсъдимият Т. е осъден, е допуснато при постановяване на първоинстанционната присъда.
С оглед установеното основание за отмяна на решението на АС Варна и присъдата на ОС Варна, липсва необходимост от обсъждане на останалите релевирани в касационната жалба и допънението към нея доводи по отношение на останалите въведени касационни основания – за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Доколкото в конкретния случай е констатирана неяснота досежно приетата правна квалификация, свързана с бланкетната норма от НК, отразена в диспозитива на присъдата и въведените различни нарушения на специалния закон при конкретизирането й в мотивите към съдебния акт, касационната инстанция не би могла да даде еднозначни задължителни указания по приложение на материалния закон, поради суверенното право на съдебните инстанции по същество да формират вътрешното си убеждение на базата на установените от тях фактически положения, нито да коментира дейността по индивидуализация на наложеното по отношение на подсъдимия наказание.

По изложените дотук съображения и на основание чл.354 ал.3 т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,



Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 173 от 08.12.2014 г., постановено по ВНОХД № 277/2014 г. по описа на Варненски апелативен съд, НО и присъда № 74 от 12.08.2014 г. по НОХД № 602/2014 г. по описа на Варненски окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд от стадия на съдебното заседание.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.






ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.