Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при секретар: Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов
изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова
н. дело № 108/2024 година
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби от защитниците на подсъдимите М. М. и В. Б. (променено име В. М.) против решение № 208 от 14.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 240/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив.
В жалбата, подадена от защитника на подсъдимия М., нарушението на материалния закон се поддържа с доводи за отсъствие на категорични доказателства, че предметът на престъплението е с търговско предназначение, поради което и извършеното деяние неправилно е квалифицирано по чл. 242, ал. 1, б. „д“ от НК, вместо по чл. 251 от НК. Счита се, че фактите по делото определят наличие на съучастническа дейност по чл. 20, ал. 2 от НК и в тази връзка съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 279, ал.2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК. Основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се обосновава с довод, че по силата на чл. 242, ал. 7 от НК предметът на престъплението подлежи на отнемане, каквото отнемане в чл. 251 от НК не е предвидено, поради което е допусната явна несправедливост на наложеното наказание. В заключение се отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото или оправдаване на подсъдимия, тъй като фактите по обвинителния акт сочат на престъпление с различна правна квалификация.
В жалбата от защитника на подсъдимия Б. се сочи, че атакуваното решение е постановено при процесуални нарушения, не е приложен правилно материалният закон, а оттам следва и явната несправедливост на наложеното наказание. Изтъква се, че в съдебните актове е посочен закон, неприсъстващ в обвинителния акт, поради което последният не е годен да постави началото на съдебния процес. Сочи се още, че описаните факти не очертават състава на престъплението по чл. 242 от НК, а на друг по-леко наказуем състав, което е довело и до налагане на явно несправедливо наказание, включващо и постановеното отнемане на предмета на престъплението. С тези аргументи се иска от касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354 от НПК.
В съдебното заседание подсъдимите М. М. и В. Б. не се явяват. Представляват се от служебните защитниците, които поддържат подадените жалби по изтъкнатите в тях доводи и направените искания.
Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбите и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Окръжният съд – Хасково с присъда № 11/14.03.2023 г., постановена по НОХД № 571/2021 г., признал :
-подсъдимия М. М. за виновен в това, че на 29.07.2016 г. на ГКПП – „Капитан Андреево“, без знанието и разрешението на митниците, пренесъл през границата на страната от Р Турция в Р България стоки и предмети за търговски цели в големи размери (златни накити, украшения) с общо нетно тегло 3 642 грама и на обща стойност 218 520 лева, поради което и на основание чл. 242, ал.1, б. „д“ във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е било отложено с изпитателен срок от пет години. Предметът на престъплението е отнет в полза на държавата на основание чл. 242, ал.7 от НК;
- подсъдимия В. Б. за виновен в това, че на 29.07.2016 г. на ГКПП – „Капитан Андреево“, без знанието и разрешението на митниците, пренесъл през границата на страната от Р Турция в Р България стоки и предмети за търговски цели в големи размери (златни накити, украшения) с общо нетно тегло 2 538,76 грама и на обща стойност 152 325,60 лева, поради което и на основание чл. 242, ал.1, б. „д“ във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е било отложено с изпитателен срок от пет години. Предметът на престъплението е отнет в полза на държавата на основание чл. 242, ал.7 от НК.
Със същата присъда са осъдени и подсъдимите А. М. (променено име А. Г.) и В. Р. (променено име О. Б.) за извършени от тях престъпления по чл. 242, ал.1, б. „д“ от НК.
Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на защитниците на М. М. и В. Б.. С атакувания сега съдебен акт първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационните жалби са неоснователни. Възраженията, развити в тях, могат да бъдат разгледани едновременно, защото в преимуществената си част съдържат еднакви аргументи.
Акцентът на оспорването, изводимо от съдържанието на сезиращите процесуални документи, е срещу приетия от предходните инстанции елемент от обективната страна на престъплението – предметът да е с търговско предназначение (цел), останал недоказан според касаторите. На тази основа са и предложените аргументи за неправилно приложение на материалния закон с ангажиране на отговорността на подсъдимите по чл. 242 от НК, тъй като фактите сочели на престъпление по чл. 251 от НК. Възраженията и в двете насоки са неоснователни. Тези доводи са били поставяни на вниманието на предходните инстанции и са получили верен отговор. Заключението на съда, че пренасяните от подсъдимите през границата на страната златни накити и предмети са с търговско предназначение е основано на установените факти за вида, асортимента, количеството им над три, съответно над два килограма, и тяхната стойност, като в залепените по тялото на подсъдимите пакети са открити над 1000 броя отделни предмети (златни изделия). Всички тези обстоятелства са обсъдени от апелативния съд и в контекста на чл. 1, пар. 21, б. „б“ от Делегирания регламент № 2446/2015 на ЕК за допълване на Регламент (ЕС) № 952/13 г. за създаване на Митнически кодекс, в който е дадена дефиницията на стоките, които не са за търговски цели – стоките в личен багаж на пътниците, които имат случаен характер, предназначени са за лично ползване или за подаръци или естеството и количеството им е такова, че те не се внасят/изнасят с търговска цел. Ето защо правилно предходните инстанции са приели, че пренасяните от подсъдимите златни накити представляват стоки за търговски цели по смисъла на чл. 242, ал. 1, б. „д“ от НК.
Не подлежат на упрек и съдебните разсъждения, че подсъдимите са били наясно със задължението си да декларират пред митническите органи пренасяните от тях златни накити. В тази насока предходните инстанции са обсъдили комплекс от данни, водещи до еднозначен извод за съзнателно укриване на предмета на престъплението от тяхна страна. Писмените документи по делото показват, че подсъдимите са пътували интензивно до Р Турция, преминавайки през територията на страната, и са запознати с изискванията и митническата практика за реда по пренасяне на стоки, пари и ценности. При разглеждания случай те също са пренасяли през границата и други стоки с търговско предназначение, които са декларирали съобразно митническите правила. Установено е по делото, че свидетелите П. и Я., митнически служители, са поканили и разяснили на подсъдимите необходимостта от деклариране на пренасяните от тях стоки, лични вещи и прочие. Въпреки това М. и Б. не са предприели действия да информират митническите власти за носените от тях златни накити (стоки) с търговско предназначение, попадащи извън обхвата на декларираните от тях други стоки. Тоест, те са пренесени през границата на страната без „знанието и разрешението на митниците“.
Поддържаните пред предходните инстанции защитни възражения, че подсъдимите са осъществили престъпния състав на чл. 251 от НК, а не квалифицирана контрабанда, са обсъдени и отхвърлени, за което в съдебните актове присъстват подробни съображения, които не е необходимо отново да се повтарят. В основата на аргументацията на съда е поставено разбирането на съдебната практика и теорията за различията в непосредствения обект на защита и предмета на престъплението (виж в този смисъл Р-21-21- І н.о., Р444-23- ІІ н.о. и цитираните там становища и съдебна практика)
Спекулативно е поднесен доводът, че коментираните от съда разпоредби на закона не присъстват в обвинителния акт, което го прави негоден да определи рамките на обвинението. В жалбата не е дадено разяснение кой нормативен акт се визира и вероятно касаторът има предвид чл. 4 от Наредба № Н-1/01.02.2012 г. и чл. 1, пар. 21 от посочения по-горе регламент. Цитираните от съда норми от посочените наредба и регламент са били свързани именно с обсъжданите доводи за приложимостта на чл. 251 от НК. На следващо място, в обвинителния документ са описани индивидуалните действия на подсъдимите и фактите, които обуславят съставомерността на извършените от тях деяния. Формулиран по този начин обвинителният акт определя достатъчно ясно претенцията на прокурора и съответно предмета на доказване от гледна точка на инкриминираните престъпления по чл. 242 от НК, което осигурява на подсъдимите знание за съдържанието и естеството на повдигнато обвинение.
В жалбите се поддържа и възражение, че установените по делото факти обуславяли извод за извършено от подсъдимите престъпление в съучастие по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК. С така заявената позиция защитата свързва и съмнението си в правилността на приложението на чл. 279, ал.2 във вр. с ал. 1 , т. 2 от НПК. Първо, следва да се припомни, че единственият орган, който повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер, е прокурорът. Процесуалната дейност на съдебните органи е очертана и ограничена в рамките на обвинителния акт. В тези параметри се е развила и процедурата в настоящето производство по формулирано обвинение за извършени от четиримата подсъдими самостоятелни деяния по чл. 242 от НК, а не за реализирана от тях задружна престъпна дейност в условията на съучастие под формата на съизвършителство. С оспореното приложение на чл. 279 от НПК не се компрометира доказаността на обвинителната теза. Както правилно е заключил и въззивният съд, дори и без присъединените по този ред обяснения на подсъдимите, дадени в досъдебното производство в присъствието на защитник (тоест, и при изключването им от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност), приетата фактология се установява от достатъчни по обем други информационни източници. В тази насока съдът се е позовал на показанията на свидетелите П. и Я., въвели в процеса преки доказателствени факти за откритите у подсъдимите златни накити, за начина на укриването им, тяхното опаковане, количество и непредставянето им пред митническите власти, на писмените документи, приложени по делото, на данните от протокола за оглед на веществени доказателства и заключението по назначената стоково-оценителна експертиза. Изводимите от посочените източници доказателства и експертното мнение, обсъдени в тяхната взаимовръзка, са позволили направата на безспорни фактически изводи.
В рамките на установените фактическите положения апелативният съд правилно е приел, че е налице квалифицирана контрабанда на стоки за търговски цели в големи размери, поради което и с осъждането на подсъдимите за извършено от тях престъпление по чл. 242, ал.1, б. „д“ от НК не е допуснато нарушение на закона.
Касационните жалби са неоснователни и в частта, с която се оспорва справедливостта на наложените на подсъдимите санкции. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е обосновано с твърдението за неправилна квалификация на деянията по чл. 242 от НК, но не се представят конкретни аргументи, относими към посочените в чл. 348, ал. 5 от НПК хипотези, разкриващи съдържанието на това касационно основание. Всички установени по делото обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на обема на наказателната принуда, дължима на подсъдимите за извършените от тях престъпления, са качествено обмислени и оценени справедливо. Отделено е внимание и на продължителността на наказателната процедура. Отказът това обстоятелство да се третира като изключително по смисъла на чл. 55 от НК се основава на съдебната преценка, че забавеното правосъдие се дължи на неправомерното процесуално поведение на М. и Б. и на останалите подсъдими. След повдигането на обвинението срещу тях в досъдебното производство те са се отклонили от задълженията си като обвиняеми/подсъдими, наложило издирването им, включително и с инструментите на международната правна помощ.
Санкциите, определени на подсъдимите М. и Б., отразяват констатирания превес на смекчаващи обстоятелства, като размерът на наказанията лишаване от свобода и глобата са в минималния, предвиден от закона. Приложен е института на условното осъждане. Така определени по размер и начин на изтърпяване наказанията не разкриват явна несправедливост и не налагат намесата на касационната инстанция. Предвиденото в чл. 242, ал. 7 от НК отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението несъмнено е задължителна последица от извършването на престъплението контрабанда, но не представлява наказание, поради което не подлежи на коментар в обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 208/14.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 240/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.