ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
с участието на прокурор
при секретаря Лилия Златкова
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1214 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
ГПК „Ела-2001“ чрез адв. М. М. обжалва решение № 11 от 13.02.2020 г. по гр.д. 614/19 г. ПАС като твърди, че решението е неправилно и иска да бъде отменено.
Сочи основание за отмяна на решението на въззивния съд - допуснати съществени процесуални нарушения, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, като въззивният съд не бил съобразил задължението на въззивния съд да приложи императивна правна норма. Съдът не бил се произнесъл по отношение на нищожността на клаузите на II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. поради накърняване на добрите нрави. Излага подробни съображения за наличие на накърняване на добрите нрави със сключване на процесния договор.
Излага съображения, че измененията на договора, сключен в нотариална форма, не могат да се отразят по друг начин, освен с нотариален акт за изменение на първоначално сключения договор. Излага подробни съображения за заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Въззивният съд неправилно не бил приел наличието на нищожност, която произтича от закона и от всички данни по делото.
Счита, че въззивният съд неправилно е обезсилил решението по иска с правно основание чл. 108 от ЗС, приемайки, че е недопустимо разглеждането му от първоинстанционния съд. Излага подробни съображения относно предявяване на иска и приемането му за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд. Съдът следвало да изпълни задължението си да отдели иска с правно основание чл. 108 от ЗС в отделно производство, по което да има произнасяне.
Излага съображения за необоснованост на съдебното решение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Твърди, че според нотариалните актове, с които се учредява, а впоследствие прехвърля правото на строеж се учредява за срок от 7/10 години, считано от датата на сключване на договора 08.02.2005 г. След изтичане на срока, правото на собственост върху изградената сграда преминава безвъзмедно върху учредителя – собственик, ГПК „Ела 2001“ [населено място]. С оглед изводите въз основа на клаузите на т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. касаторът твърди, че въззивният съд бил приел, че договорът уреждал последиците от изтичане на правото на ползване на сградата, като въззивният съд не бил определил действителното съдържание на тези клаузи. Последиците от настъпване на прекратителния 10 годишен срок за погасяване на правото на строеж, изрично били уредени в нотариалните актове, независимо че първоначалният поемател бил прехвърлил правото строеж на ответника. В качеството си на правоприемник ответникът бил приел както правото и задължението да построи сградата, съответно правото да я ползва до изтичане на срока на правото на строеж, така и условията, че с изтичане на срока, правото на собственост преминавало безвъзмездно върху кооперацията и се прекратявало правото за ползване на сградата. Посочването на това обстоятелство в нотариалния акт, освен, че било съществено, било и публично оповестено с оглед защитата на правото на собственост. Изменението на това съществено условие на нотариалните актове било извършено от К. С., в качеството на представляващ кооперацията и председател на дружеството – ответник, тайно, без знание на членовете на кооперацията. Целта била да се получи или сградата, или огромна сума пари.
Договорът от 20.03.2008 г. бил сключен с цел получаване правото на собственост върху сградата безвъзмездно. Докато предприетите с договора за съвместна дейност промени, съответно за изменение на срочното право на строеж безсрочно било известно преди сключване на договора за учредяване на право на строеж, поради неизгодността му, договорът нямало да бъде сключен. Промяната на съществените условия на договор, сключен във формата на нотариален акт, можели да се отразят само при промяна в същата форма.
Счита, че е налице нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, конкретно счита, че е неправилно тълкуването на чл. 9 от ЗЗД във връзка с основанието за нищожност, съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, законът не предвиждал забрана собственик да се разпорежда с правата си. Въпреки това свободата на договаряне не била безгранична, тя била ограничена до нормите на закона и неписаните правила на добрите нрави. В случая имало неправомерна цел – неоснователно поето от кооперацията чрез С. задължение - кооперацията да заплати без основание на дружеството парична стойност или да се откаже от правото на собственост върху сградата и от ползването на имота чрез промяна на срочното право на строеж в безсрочно при невъзможност за плащане, което безспорно би облагодетелствало дружеството, чийто капитал е на С. и субективен елемент – двете страни в лицето на С. били съзнавали, че поемат парични задължения, които кооперацията не може да изпълни и се нанасят щети на кооперацията, като се облагодетелства дружеството- ответник.
Използването на служебно положение било за лично облагодетелстване, било непозволен резултат. Съдът неправилно бил тълкувал чл. 65 от ЗС. Противоречието на клаузите от договора с императивната досежно безвъзмездното преминаване на собствеността норма на чл. 65 от ЗС не обосновавала тяхната нищожност поради заобикаляне на закона, тъй като те били в пряко нарушение на закона. Моли да се отмени решението.
Ответникът „Хран Родопи“ ООД оспорва касационната жалба. Излага съображения за липсата на основания за отмяна на касационно обжалване. Счита, че с оглед спорния договор от 20.03.2008 г. , конкретно клаузите на т. 13 и т. 15 , уреждат последиците от настъпване на прекратителното условие от 10 годишния срок, уговорен при учредяване и прехвърляне на правото на строеж, но не засягат съществените и несъществените условия за изпълнение съдържанието на суперфицията на относно присъщите й права и задължения. Договорът от 20.03.2008 г. не бил за изменение на договорите от 08.02.2005 г. , 22.02.2005 г. и 06.07.2006 г., поради което не било налице нормативно изискване той да бъде сключен във формата на нотариален акт като такова за действителността му по чл. 18 от ЗЗД и чл. 293, ал. 6 от ТЗ,неспазването на каквато да води до нищожност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД. Иска да се остави в сила решението на въззивния съд и да му се присъдят разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по поставения правен въпрос: „Задължен ли е въззивният съд да отдели искова молба и да я изпрати за образуване в отделно производство, когато първоинстанционният съд е приел, че е налице последващо обективно съединяване на искове и се е произнесъл по иск, който е бил недопустимо последващо съединен?“



С оглед трайната практика на ВКС, изразена в решение № 8 от 01.02.2-12 г. по гр.д. 1011/11 г., IV ГО на ВКС, обективно съединяване на искове е допустимо и при условията на чл. 213 от ГПК. В такъв случай, независимо от родовата подсъдност, окръжният съд е компетентен да се произнесе по предявения иск, който е от компетентност на районния съд, ако връзката между исковете е такава, че е недопустимо отделното им разглеждане. Разпоредбата на чл. 213 ГПК допуска възможността за служебно съединяване на искове в едно общо производство и издаване на общо решение по тях при висящност на няколко дела с едни и същи страни, или при връзка между делата.
Настоящият съдебен състав намира, че посочената съдебна практика е правилна и поддържа същата. Поради това в случая, следва да се приеме, че при предявен иск след депозиране на исковата молба, с допълнителна молба в рамките на вече образувано дело, съдът е длъжен да отдели материалите и да ги изпрати за образуване на дело от председателя на съда. По новообразуваното дело следва да има произнасяне на съда. В случай, че материалите по делото, не бъдат отделени, съдът дължи произнасяне по новопредявения иск относно неговата допустимост. Само поради предявяването му в по-късен момент, ако е налице редовна искова молба, съдът не може да откаже произнасяне по този иск. Установявайки, че е допустим предявеният иск, следва да се приеме, че е налице служебно съединяване на дела, на основание чл. 213 от ГПК и съдът дължи произнасяне, като прецени редовността на исковата молба и ако установи наличие на нередовностите, ги съобщи на ищеца и след отстраняването им се произнесе по съществото на спора между страните.
С оглед посочения отговор на правен въпрос, в настоящия случай следва да се приеме следното.
С решението си въззивният съд е обезсилил решение № 361 от 28.08.2019 г. по гр.д. 13/15 г. по описа на ОС – Смолян в частта, с която „Хран Родопи“ ООД [населено място] лъка е осъдено да върне на основание чл. 34 вр. чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД на ГПК“ Ела 2001“ [населено място] сумата от 64 431,83 лв, платена по фактура 176 от 17.02.2010 г. въз основа на нищожна, поради накърняване на добрите нрави клауза на т. 3/2/ от договор за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г., сключен между ГПК „Ела 2001“ [населено място] и „Хран Родопи“ ООД, [населено място] лъка, ведно със законната лихва, както и в частта, с която иска за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв е отхвърлен като неоснователен и недоказан, както и в частта с която е оставено без уважение възражението за прихващане на „Хран Родопи“ ООД между сумата от 64 431,83 лв и сумата от 308 883,25 лв без ДДС по приложение 1 и е обезсилено решението в частта, с която е признато за установено, че са нищожни клаузите на р. II т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. поради накърняване на добрите нрави, както и е обезсилено решението в частта, с която „Хран Родопи“ ООД е осъдено да предаде на ГПК „Ела 2001“, на основание чл. 108 от ЗС, владението на недвижим имот, подробно описан и е прекратено производството по тези претенции.
Решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която e прогласена нищожността на клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. поради заобикаляне на закона и липса на предписаната от закона форма и в частта, с която „Хран Родопи“ ООД, [населено място] лъка е осъдено да заплати на „ГПК Ела 2001“ разноски, както и е отхвърлен предявения иск за признаване за нищожни поради липса на предписаната от закона форма и поради заобикаляне на закона на клаузите на т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г.
По отношение на отхвърляне на иска за заплащане на сумата от 218 000 лв поради нищожност на клаузата на чл. 3.2 на договора от 20.03.2008 г. поради противоречие на закона, чл. 26, ал.1 пр. 1 и липса на основание чл. 26, ал.2, пр. 4 от ЗЗД, както и по отношение на отхвърляне на иска за заплащане на сумата от 218 000 лв на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД и отхвърляне на иска за нищожност на клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 поради противоречие на закона и липса на основание, решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила.
Въззивният съд е отразил в мотивите по иска с правно основание чл. 108 от ЗС относно предаване владението на недвижим имот, че с оглед наличието на нередовност на исковата молба, констатирана от първоинстанционния съд, е подадена молба от ищеца вх. № 3358/07.08.2015 г. С нея било заявено, че е налице нищожност на т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. и се иска да бъде осъден ответникът да предаде на кооперацията цеха за обработка на дървесина, построен в собствения й поземлен имот, който ответникът владее и ползва въз основа на нищожни клаузи. Посочено е, че с определение № 965 от 15.09.2015 г. окръжният съд е допуснал изменение на иска със съединяване на иск по чл. 108 от ЗС по молбата вх. № 3358/07.08.2015 г., което е приел за допустимо като последващо обективно кумулативно съединяване на искове, предявено до първото по делото заседание и при положение, че този иск е между същите страни, подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, подсъден е на същия съд и е внесена държавна такса по редовна искова молба. Ответникът бил посочил, че е налице недопустимо изменение на иска, като било заявено изрично възражение за право на задържане.
Въззивният съд, обсъждайки процесуалните действия на ищеца и съда, както и формираните възражения от ответника, е приел, че обективно съединение на искове е допустимо, когато са предявени искове с една искова молба, на основание чл. 210 от ГПК. Също така когато е предявен инцидентен установителен иск, както и при разширяване предмета на делото, посредством изменението му съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК, като прибавеният нов петитум следва да произтича от същото основание.
В хода на производството, след като ответникът бил подал отговор на исковата молба, ищецът бил подал посочената молба от 07.08.2015 г. и е заявил иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Имотът не бил предаден въз основа на атакуваните като нищожни клаузи от договора, за да се приеме, че връщането му се иска на основание чл. 34 от ЗЗД и да би било допустимо последващо обективно съединяване на искове. Въззивният съд е квалифицирал предявения иск като изцяло нов, чието основание и петитум са различни от първоначално наведените. Основанието на ревандикационния иск биха били обстоятелства, произтичащи от правото на собственост, макар и такива в случая да не били наведени надлежно и в пълнота, доколкото не било посочено на какво основание кооперацията била собственик на мястото, върху което е построен цеха, правото на строеж, за който било учредено като срочно, за да се обоснове действия на презумпцията за приращение на основание чл. 92 ЗС и чл. 65 ЗС, а петитумът бил същия за признаване на това право и осъждане на ответника да предаде владението върху имота. Не била налице процесуална пречка този иск да се предяви с първоначална искова молба или чрез нейното уточнение, но до изпращане на препис на същата за отговор на ответника. Недопустимо било предявяването в хода на производство по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК и при изрично противопоставяне на ответника. Освен това въззивният съд е приел, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът, предявяващ иск с правно основание чл. 108 от ЗС би следвало да посочи основанието, на което твърди, че е собственик, което не бил сторил. Това довело до нередовност на исковата молба и от тази нередовност произтичала недопустимостта на предявения иск. Това е обусловило извод за недопустимост на постановеното решение.
С оглед отговора на поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд процесното решение е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение, което обуславя неговата неправилност. В случая въззивният съд не е отчел, че първоинстанционният съд е постановил определение, на основание чл. 213 от ГПК и е приел за съвместно разглеждане иска на ищеца срещу ответника с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на недвижимия имот, изграден в резултат на отстъпено право на строеж, срочно и е изложено твърдение, че сградата става собственост на собственика на мястото. Първоинстанционният съд е преценил, че е налице връзка между делата и е оправдано разглеждането им в общо производство. Изводът на въззивния съд, че е недопустимо това съединение на искове е в противоречие с нормата на чл. 213 от ГПК. Действително не може да се приеме, че е налице възможност за изменение на първоначално предявените искове. Но са налице основания за приемане за съвместно разглеждане на иска, поради твърдение на общи факти по исковете, предявени от ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че изводите на въззивния съд досежно предявяването с молбата вх. № 3358 от 07.08.2015 г. на нов иск, който се основава на твърдението за право на собственост на ищеца, са обосновани. Но крайният извод за недопустимост на решението по така предявения иск, са постановени в нарушение на чл. 213 от ГПК. С определение от 15.09.2015 г., в първоинстанционното производство ОС – Смолян, е допуснал изменение на иска със съединяване на иск по ч. 108 от ЗС по молб авх. № 3358/07.08.2015 г. на ОС – Смолян. Действително не е допустимо да има въвеждане на нов иск, със самостоятелни обстоятелствена част и петитум, по който да е допустимо изменение на вече заведен иск. Въпреки това следва да се посочи, че кооперацията е изложила обстоятелства за това, че е настъпило прекратително условие на учреденото безвъзмездно право на строеж, договорът за съвместна дейност като нищожен не бил провел правно действие и поради това е собственик на недвижимия имот и иска да му се върне владението. Така подадената молба не представлява изменение на сика, представлява предявяване на самостоятелен иск, между същите страни, които са във връзка с посочените в исковата молба факти и обстоятелства, обстоятелство, което е отразено в доклада по делото и е прието, че е постигнато до последващо съединяване на исковете. Действително по така подадената искова молба не е образувано самостоятелно дело.
Въпреки това, така констатирания процесуален пропуск на съда, да се докладва молбата за образуване в ново дело, не може да представлява решителен мотив да не бъде разгледан самостоятелния иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен по-късно в производството от първоначалната искова молба. Съгласно чл. 2 от ГПК съдилищата са длъжни да разгледат всяка подадена до тях молба за съдействие за защита на имуществени и лични права. При така формулирания с молбата е предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Съдът на основание чл. 213 от ГПК може да съедини служебно за общо разглеждане делата, а следователно и молбите, по които следва да се образуват дела и да се произнесе с общо решение когато е налице общност на страните или които имат връзка между тях. Така използваният термин от законодателя „може“, е свързан с преценка на съда да се произнесе с общо решение. При така предявеният иск, с който не може да се допусне изменение на предявените вече искове, поради липса на предпоставките, предвидени в чл. 214 от ГПК и приет за разглеждане от първоинстанционния съд иск, с което е приел, че са налице предпоставките, предвидени в чл. 213 от ГПК, въззивният съд е следвало да прецени наличието на предвидената в закона възможност, съдът да постанови общо решение, по предявени между същите страни искове, които имат връзка помежду си и при които е налице връзка между делата. В случая е налице връзка между делата, страните са едни и същи и са бил и налице предпоставките за служебно съединяване на делата, при което се постига последващо обективно съединение на искове между едни и същи страни. Сезирането на съда изисква произнасянето му и не може да се приеме, че са налице основания, не съществува право на иск или е ненадлежно упражнено. Липсва основание да се приеме, че ревандикационният иск е недопустим, само поради обстоятелството, че е предявен в хода на друго производство и съдът не е отделил исковата молба за образуване в самостоятелно дело. Това не е основание за прекратяване на производството по делото.
С оглед вписаната искова молба, по ревандикационен иск, настоящият съдебен състав достига до извода, че въззивният съд неправилно и в нарушение на чл. 213 от ГПК, обезсилил съдебното решение. Изложените съображения от въззивния съд относно нередовността на исковата молба и липсата на посочено основание на правото на собственост на ищеца, са съответни на закона. Действително ищецът е следвало да посочи основанието, от което произтича собствеността му върху мястото, върху което е било учредено право на строеж, за да може силата на приращението, на основание чл. 65 от ЗС и чл. 92 от ЗС, да послужи за основание за придобиване на собствеността върху сградата. Но въззивният съд не е отчел, че като инстанция по съществото на спора е бил длъжен да даде указания на ищеца и при нередовност на исковата молба, да му даде възможност да отстрани нередовностите на исковата молба, като конкретно ги съобщи, така както следва от същността на въззивното производство, така както е разяснено в т. 19 от Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС и т. 5 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Само в случай, че указанията не бъдат изпълнени в срок, тогава въззивният съд може да обезсили решението и да прекрати производтвото по делото. В случая не са дадени точни указания на ищеца, поради което не е настъпило предвиденото в закона условие за връщане на исковата молба, прекратяване на производство и обезсилване на решението. Ето защо следва да се отмени решението в посочената част и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
По отношение на касационната жалба срещу решението на въззивния съд в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд за осъждане на ответника да заплати сумата от 64 431,83 лв и отхвърляне на иска за разликата до 218 000 лв и в частта, с която е оставено без уважение възражението за прихващане със сумата 308 883,25 лв без ДДС по приложение 1 към договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г.
Въззивният съд е посочил, че с оглед подадените молби-уточнения и оттегляне на искови претенции, ищецът в нито един момент не бил сезирал съдът с иск за връщане на сумата от 218 000 лв, като платена въз основа на нищожна клауза поради накърняване на добрите нрави клауза на т. 3.2 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. Дори и обстоятелства за наличие на такова основание за нищожност да са били наведени с исковата молба, както бил приел първоинстанционният съд в проведеното на 20.09.2018 г. открито съдебно заседание, същото не било релевирано като част от предмета на спора с изричен петитум, поради което недопустимо съдът, допълвайки доклада по делото бил посочил основание съгласно чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД (накърняване на добрите нрави). Като на практика съдът бил приел тези искове за служебно разглеждане. Това основание не било от значение за правилното решаване на спора, което бил преюдициален въпрос и подлежало на обсъждане единствено в мотивите, за да се приеме евентуално, че за него съдът следял служебно, а за основание за нищожност като правопораждащ юридически факт, от който пряко произтича търсената чрез иск защита на претендираното право, самостоятелно и отделно от предявените на останалите основания за нищожност искове. Произнасянето в тази част било недопустимо, тъй като въпреки изложените обстоятелства, липсвал изричен петитум. В тази връзка е прието, че следва да се обезсили решението на първоинстанционния съд за присъждане на сумата от 64 431,83 лв, платена по фактура № 176/17.02.2010 г. въз основа на нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза на т.3 /2/ от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г ведно със законната лихва и отхвърлянето на възражението на ответника за прихващане със сумата от 30 8 883,25 лв.
Прието е, че липсва основание въззивният съд да се произнесе по иск за нищожност на клаузата на т. 3 /2 от договора от 20.03.2008 г. поради заобикаляне на закона, което представлявало основание за формулиране на искане за допълване на решението.
На практика, при първоначално предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че се иска връщане на даденото въз основа на договора за съвместна дейност в размер на 218 000 лв без ДДС, като дадено без основание поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави като е отхвърлил иска за връщане на сумата от 218 000 лв поради противоречие на клаузата на т. 3/2/ поради противоречие на закона и липса на основание. В тази част липсва въззивна жалба и решението е влязло в законна сила.
Наред с посочените основания е прието, че се иска връщане на сумата поради противоречие на клаузата на т. 3/2/ с добрите нрави, като този иск частично е уважен до размер от 64 431,84 лв и е отхвърлен за разликата над тази сума до напълно предявения размер от 218 000 лв.
С оглед основанията за нищожност и условията за тяхното съединяване, съдът следва да ги разгледа в поредност, с оглед естеството на правоотношението. Съгласно трайната практика на ВКС, изразена в решение № 392/18.01.2012 г. по гр.д.№ 1487/10 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 97 от 08.02.2013 г. по т.д. 196/11 г., ВКС, I ТО, основанието съгласно чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД изключва основанието съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, основанието съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД изключва основанието съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. В случай, че се установи липса на форма, то ще се изключи основанието съгласно чл. 26, ал.1 пр. 1 от ЗЗД. Съгласно разясненията в последното посочено решение „Разпоредбата на чл.26 ЗЗД определя основания за нищожност на сделките, като съществуването на някой от пороците изключва или поглъща останалите. Следва да се има предвид и, че излагането на едни и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от ищеца с различни основания нищожност, като в този случай, подвеждането на конкретните факти под някое от основанията по чл.26 ЗЗД е въпрос на правната квалификация на иска. Така например: В решение № 392/18.01.2012г. по гр.д.№ 1487/10г. на ІV гр.о. е прието, че основанието по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – противоречие със закона е общото основание за нищожност, което изключва основанието по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, предвид и на въведени твърдения за едно и също нарушение – на нормата на чл.152 ЗЗД; В ТР №4/09г. от 07.07.2010г. на ОСГК е посочено, че основанието по чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД – невъзможен предмет, изключва общото основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, с оглед на установена законова забрана за разпореждане, обусловена от характера на вещта. В този смисъл, основанията за нищожност по чл. 26 ЗЗД могат да бъдат поддържани едновременно, но общото основание за нищожност по чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по принцип, изключва приложението на останалите. Ако нарушението на императивна правна норма попада в друго, специално предвидено основание по чл. 26 ЗЗД /например, относно формата/, то специалното основание изключва общото. Тази преценка за съотношението между въведените основания следва да се извърши от съда за всеки конкретен случай.“
Въззивният съд е разгледал в нужната поредност основанията за нищожност по отношение на клаузите на т. 3/2 , следва да се приеме, че е отречено наличието на противоречие със закона, така както е отхвърлен от първата инстанция и необжалван и поради това е допустимо разглеждането основанието накърняване на добрите нрави, какъвто иск въззивният съд е приел, че липсва предявен. Изводът на въззивния съд, че липсва предявен иск за нищожност на клаузата поради противоречие на добрите нрави е необоснован. С оглед изложените обстоятелства в исковата молба и молбите-уточнения, въззивният съд е следвало да съобрази, че ищецът е изложил редица обстоятелства за действие на представител на ответника в противоречие с интересите на представлявания, при нарушение на неписани правила, както и при липса на еквивалентност на престациите, както и да обсъди твърденията за наличие на влязла в сила присъда спрямо представителя, като точно посочи нейното значение, съдът следва да посочи точно твърденията и да определи правната им квалификация, независимо, че ищецът не е дал точното й правно наименование. Следва да квалифицира посочените основания и да отговори дали те представляват твърдение за накърнение на добрите нрави, налице ли е такова и следствие на това съдът дължи произнасяне по съществото на спора.
Изрично в молба уточнение е посочено, че липсва еквивалентност на престациите между страните и ищецът не получава нищо срещу задължението да заплати посочената правна сума. Следователно след правилна преценка на всички твърдения, съдът следва сам да определи правната квалификация на твърдените факти. Въпреки че липсва самостоятелен иск за прогласяване нищожност на договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г., сочените обстоятелства дават основание да се приеме, че е налице твърдение за нищожност и липса на провеждане на правно действие на сключения договор, съответно иск за връщане на сумата от 218 000 лв. Несъобразявайки задължението си, че основна функция на съда е да осигури прилагането на закона, въззивният съд е постановил решението си в отклонение от посочените правила. Страната може да посочи само фактите, които са се осъществили между страните, съдът следва да определи приложимата спрямо тях правна норма. Съответно да определи, че връщането на сумата от 218 000 лв се иска, при начална липса на основание поради неговата нищожнос ткакто поради липса на форма, заобикаляне на закона, така и поради противоречие на добрите нрави.
Въззивният съд дължи разрешаване на спора относно дължимостта на извършеното плащане по фактура 176/17.02.2010 г, за която са изложени съображения ,че е плащане с текст „ДМА – сушилня по договор за съвм. дейност от 20.03.2008 г. и приемо-предавателен протокол от 28.12.2009 г. – 218 000 лв.“ Следователно за ново разглеждане следва да се върне въззивната жалба в частта, с която въззивемия „Хран Родопи“ е осъден да заплати сумата от 64 431,84 лв. и е отхвърлен за разликата до 218 000 лв. В тази част решението на въззивния съд следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд.
При новото разглеждане въззивният съд следва да съобрази в каква част, по отношение на кои твърдени основания за нищожност, решението на първоинстанционния съд влязло в законна сила.
По отношение решението на въззивния съд в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция, поради липса на основание противоречие на добрите нрави на клаузата на р. II т. 13 и т. 15 , следва да се посочи, че по отношение на клаузите на раздел II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са разгледани искове с правно основание чл. 26, ал. 1 , пр. 1 и пр. 2 , чл. 26, ал. 4 , чл. 26, ал. 1, пр. 3и чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД. В частта, с която е са отхвърлени исковете с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 и чл. 26, ал.2 пр. 4 от ГПК решението на първонинстанционния съд е влязло в законна сила. Въззивният съд е обезсилил решението в частта относно наличието на основание накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД и по отношение на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г.
При така предявените основания, следва да се приеме, че на първо място следва да се прецени изискването за спазване на форма, респ. разглеждане на предявеното основание съгласно чл. 26, ал. 2 , пр.3 от ЗЗД, доколкото е специална спрямо основанието на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като ако липсва форма, няма да е налице възможност за проверка за наличие на основание съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
В случая въззивният съд необосновано и в нарушение на материалния закон не е възприел точно клаузите, които се атакуват. Въззивният съд правилно е възприел, че договорът не представлява такъв за съвместна дейност, по същество представлява ненаименован договор, с който страните са целели да уредят възникнали правни последици по повод учредено право на строеж за определен срок. Видно от договора за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г, с клаузата на чл. 13 страните са уговорили, че „ С изтичане на 10-годишния срок за ползване на имота и преминаване правото на собственост върху построеното в полза на учредителя, страните се задължават да извършат пазарна оценка на сградния фонд, с изключение на помещението по т. 4 като учредителят се задължава да заплати на изпълнителя 50 % от стойността на сградата в 3 месечен срок от 08.05.2015 г. като учредителят се задължава да заплати на изпълнителя 50 % от стойността на сградата в 3-месечен срок то 08.05.2015 г.
Съгласно чл. 15 от договора, в случай, че учредителят не изпълни задължението по т. 13 същият се задължава да прехвърли на изпълнителя правото на собственост върху сградата по т. 1 или да промени срокът на правото на строеж, описан в нотариалния акт за учредяване право на строеж от 2005 г – на безсрочно право на ползване/строеж.
С оглед установеното по делото, че е налице учредено право на строеж от 08.02.2005 г. и договор от 22.02.2005 г., с което е учредено от кооперация „Ела 2001“, [населено място] на „С. лес“ ООД – Смолян право на строеж върху описания недвижим имот за срок от 10 години, както и че „Хран родопи“ ООД е придобил правото на строеж, прехвърлено му от „С. лес“ ООД, следва да се приеме, че е учредено срочно право на строеж. С оглед нормата на чл. 65 от ЗС след изтичане срока на учредяване на правото на строеж, по силата на приращението, собственикът на недвижимия имот – учредител на правото на строеж, става собственик на сградата, безвъзмездно. Придобиването на сградата безвъзмездно става по силата на закона. Следователно в основанието на учредяването на правото на строеж се включва безвъзмездното придобиване на сградата. С договора за съвместна дейност, който договор, въззивният съд правилно е определил, че същият не представлява договор за дейност, обща на кооперацията и дружеството-правоприемник на правото на строеж, а урежда правата и задълженията на страните по повод учреденото право на строеж и изтичането на предвидения 10 годишен срок на правото на строеж, страните са предвидили изменение на основанието на учреденото право на строеж. Учредяването на правото на строеж от ГПК „Ела-2001“ на „С. лес“ ООД е със срок. Като частен правоприемник на „С. лес“ ООД, ответникът в настоящия процес „Хран родопи“ ООД е обвързан от учреденото право на строеж. Законът свързва срочното право на строеж, с прекратяване на съществуването му с изтичане на срока. Настъпването на прекратяването, предвид изричната норма на чл. 65 от ЗД, се свързва с придобиване на построеното от собственика на земята, на основание чл. 92 от ЗЗД, безвъзмездно. Предвиденото в чл. 13 от договора то 20.03.2008 г. засяга основанието на предвиденото в закона придобивно основание, съответно основанието за учредяване правото на строеж. УЧреденото право на строеж като срочно по силата на закона съдържа прекратително условие. Учредяването на право на строеж за определен срок се свързва с безвъзмездно придобиване на построената сграда , по силата на закона. Приетото от страните в договора от 20.03.2008 г. променя изцяло основанието на учредяване на правото на строеж, като поражда задължение за учредителя да заплати стойността на сградата. По този начин се цели изменение на основанието на договора за учредяване право на строеж, придобиване на сградата от собственика на мястото. Това изменение на уговорките между страните, представлява изменение на основанието. По силата на срочното учредяване основанието за придобиването на сградата от собственика на земята е безвъзмездно, докато с постигнатото в по-късния момент страните са уговорили възмездно придобиване. Това изменение би било допустимо, ако сградата не е изградена към момента на сключване на договора и съществува съгласие между страните. Така постигнатото съгласие следва да се изрази в договор. За действителността на този договор при учредяване на правото на строеж върху недвижим имот, на основание чл. 18 от ЗС е необходима нотариална форма. В случая не е спазена и това води до недействителност на клаузата на т. 13 от договора от 20.03.2008 г. Не може да се приеме, че с допълнителното споразумение от 20.03.2008 г., страните уреждат отношенията си по повод прекратяване на правото на строеж, доколкото споразумението е сключено на 20.03.2008 г. Няма данни към този момент сградата да е изградена и не е изтекъл срокът на правото на строеж, предвиден в чл. 65 от ЗС. В случай, че страните биха искали да преуредят отношенията си, като учредят безсрочно право на строеж, това следва да стане в изискуемата от закона форма, чл. 18 ЗЗД, в случай, че сградата не е изградена. Налице би била промяна на основанието на придобиване на право на строеж с цел придобиване на собственост върху сградата, което е различно от придобиване на сградата от собственика на земята, след изтичане на срока, за който е учредено правото на строеж.
В настоящия случай следва да се отбележи, че страните са обвързани от основанието на действащия между тях, сключен в изискуемата от закона форма, нотариален акт и породил правни последици, договор за учредяване на право на строеж за определен срок. Този договор съдържа прекратително условие, по силата на закона. Със сключването на договор за отстъпване на право на строеж за определен срок, законът в чл. 65 от ЗС свързва настъпване на прекратително условие. Самото основание съдържа условие. По начало вещното право на строеж когато не е уговорено със срок е безсрочно. Това позволява на приемателя на правото на строеж, суперфициар да стане собственик на построеното, на основание чл. 63, ал. 1 от ЗС, съответно собственикът на мястото да търпи сградата завинаги. При погиването на сградата, суперфициарът има право пак да я изгради. Когато страните уговорят срочно право на строеж имплицитно в основанието по силата на закона се включва прекратителното условие, предвидено в чл. 65, ал. 1 от ЗС. Това означава, че след изтичане на срока, собственикът на земята придобива собствеността върху сградата, по силата на приращението на основание чл. 92 от ЗС. Именно учредяването за определен срок на правото на строеж, е основанието, което страните са уговорили със сключване на договора в определената от закона форма. Промяната на отношенията между носителя на правото на строеж и учредителя-собственик на мястото са уредени екс леге с изтичане на предвидения срок.
В хода на реализиране на правото на строеж или след неговата реализация, с договора от 20.03.2008 г., страните са целели да изменят соченото основание на срочно учредено право на строеж, свързано с придобиване на сградата от собственика на мястото, след изтичане на срока, за който е учредено правото на строеж. Тази промяна води до промяна на основанието, като замяната на едно основание за учредяване на право на строеж с друго или след реализацията на правото на строеж с уреждане на правото да се държи сградата в чужд имот, респ. да се учреди вещно право на ползване върху сградата, следва да е сключено в изискуемата от чл. 18 от ЗЗД форма, нотариална.
В случая страните с клаузите на т. 13 и т. 15 от договора от 20.03.20018 г. са целели да изменят основанието на съществуващия между тях договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот за определен срок, в изискуемата форма на нотариален акт. С изразената воля страните са посочили, че отношенията им ще се регулират, след реализация на правото на строеж и с оглед на уговорките и след изтичане на срока на учреденото право на строеж. На практика, страните са целели да променят основанието на сключения договор и от учредено срочно право на строеж да го трансформират в право на собственост върху сградата, алтернативно в право на ползване върху сградата. В конкретния случай, следва да се приеме, че с оглед изразеното намерение в договора, представлява замяна на съществуващото основание, след изтичане на срока на правото на строеж и за да породи правни последици, следва да е сключено в изискуемата от чл. 18 от ЗЗД, нотариална форма. Същото не може да породи и последици на предварителен договор, доколкото поради липса на постигнато съгласие в изискуемата форма, не може да се породят правни последици за учредяване на вещно право. При липса на основание в изискуемата форма не може надлежно да възникне условието, предвидено в чл. 15 от договора. Още една пречка за пораждане на права и задължения по договора е и последицата от срочно учреденото право на строеж, като съгласно чл. 65 от ЗС собственикът на земята придобива правото на собственост върху сградата безвъзмездно. Носителят на срочното право на строеж няма право на направените разноски за строителството на сградата. Следователно не може да възникне надлежно условие за пораждане на задължение за учредяване на безсрочно право на ползване или за прехвърляне на право на собственост. Като по отношение на предвидената алтернатива да се учреди право на строеж, следва да се приеме, че след изграждане на сградата такова не може да се учреди, по силата на чл. 63 от ЗС, такава клауза противоречи на посочената норма. Съгласно теорията при учредено срочно право на строеж, суперфициарът няма право на собственост върху сградата. Правото на строеж е прекратено с изтичане на срока. Според теорията (Л.В.) и съдебната практика носителят на правото на строеж след изтичане на срока, за който е учредено, не придобива правото на собственост върху сградата и няма право на разноски за извършването й, по силата на нормата на чл. 65 ЗС. Поради липса на правно действие на уговорката в т. 13 от договора, следва да се посочи, че е недействителна и уговорката, предвидена в чл. 15 от договора. Обвързаността на клаузите на т. 13 и т. 15, като основание за възникване на правата е условието, предвидено в т. 13, налагат извод, че не може да породи правни последици и клаузата в т. 15, поради невъзникване на надлежно задължение. Смяната на основанието може да стане само в изискуемата форма, доколкото засяга учредено вещно право следва да е в същата форма. Нищожността поради липса на форма не може да доведе до наличие на проста писмена форма относно уговорките между страните и да се счетат за наличие на предварителен договор, доколкото не е възникнало основание за приобритателя на правото на срочното право на строеж върху имуществено благо.
Въззивният съд е обезсилил решението в частта, с която е признато за установено, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради накърняване на добрите нрави. В тази част следва да се потвърди решението, доколкото съдът достига до извода, че е налице основанието, противоречие на изискуемата от закона форма, съгласно чл. 26, ал. 2, пр.3 от ЗЗД, което е специално спрямо останалите основания противоречие на закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, по съображения, че не се пристъпва към разглеждане на соченото основание.
По отношение на направените разноски, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК, следва да се произнесе въззивния съд при новото разглеждане. Не могат да се присъдят разноски само по разгледания от настоящата инстанция иск, доколкото не са определени самостоятелно от страните.
Така мотивиран Върховният касационен съд

ОТМЕНЯ решение № 11 от 13.02.2020 г. по в. гр.д. 614/ 19 г., Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав, в частта, с която е обезсилено решение № 361 от 28.08.2019 г. по гр.д. 13/15 г. по описа на ОС – Смолян, в частта, с която „Хран Родопи“ ООД, [населено място] лъка е осъдено да предаде на ГПК „Ела 2001“, [населено място], владението на цех за обработка на дървесина, подробно описан в решението И ВРЪЩА делото на друг състав на Апелативен съд – Пловдив за произнасяне по така предявения иск.
ОТМЕНЯ решение № 11 от 13.02.2020 г. по в. гр.д. 614/19 г., Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав, в частта, с която е обезсилено решение в частта, с която след отмяна на решение № 361 от 28.08.2019 г. по гр.д. 13/2015 г., по описа на ОС-Смолян, относно иска с правно основание чл. 34 от ЗЗД във връзка с основаниeто нищожност поради накърняване на добрите нрави.
ОТМЕНЯ решение № 11 от 13.02.2020 г. по в. гр.д. 614/19 г., Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав, в частта, с която е отменено решение в частта, с която след отмяна на решение № 361 от 28.08.2019 г. по гр.д. 13/2015 г., по описа на ОС-Смолян, в частта, с която е признато за установено по иск на ГПК“ Ела 2001“, [населено място], по отношение на „Хран Родопи“ ООД [населено място] лъка, че клаузите на р. II т. 13 и т. 15 от договор за съвестна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради заобикаляне на закона и липса на предписаната от закона форма и вместо това са отхвърлени тези искове И ВМЕСТО ТОВА
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузите на р. II т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. за нищожни, на основание чл. 26, ал. 2 , пр. 3 от ЗЗД поради липса на форма, като ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ иска за прогласяване нищожност на клаузите на р. II т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. за нищожни, поради заобикаляне на закона.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11 от 13.02.2020 г. по в. гр.д. 614/ 19 г., Апелативен съд – Пловдив, Втори граждански състав, в частта, с която е обезсилено решение № 361 от 28.08.2019 г. по гр.д. 13/2015 г., с което е признато за установено, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради накърняване на добрите нрави.
Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: