Р Е Ш Е Н И Е


№ 61

Гр. София, 26.05.2014 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на седми април две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

при секретаря Албена Рибарска, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. дело № 7685 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. П. Ц., К. П. П., П. П. П. и В. Д. срещу Решение № 1 от 18.06.2013 г. по гр. д. № С-7/2008 г. на СГС, ІІ-Б въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение от 17.07.2007 г. постановено по гр. д. № 6416/2002 г. на СРС, с което са отхвърлени предявените от касаторите против Администрацията на М. с. на РБ, М. на о., Изпълнителна агенция „В.” /с правоприемници, конституирани във втората съдебна инстанция – Изпълнителна агенция „С. на М. о.” и Изпълнителна агенция „В. д.”/, с участието на М. на р. р. на основание чл.19, ал.2 ГПК /отм./ осъдителни искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението върху 41, 485 % ид.ч. от следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], местност „Л.”, [улица], а именно: имот с пл. № 2 в кв. 147 с площ от 5 732 кв. м. и имот с пл. № 1 в кв. 150 с площ от около 20 797 кв. м., попадащи в границите на бивша резиденция „Л.”. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно поради несъобразяването му с приложимия материален закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона. Изложените доводи се поддържат в съдебно заседание и се доразвиват в писмена защита.
Ответниците по касационната жалба Изпълнителна агенция „В. и в.” и Администрация на МС са депозирали отговори по реда на чл.287, ал.1 от ГПК, в които оспорват касационната жалба като неоснователна.
Ответникът М. на о. чрез процесуалния си представител в съдебното заседание пред касациоината инстанция моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно.
Останалите ответници не заявяват становище по касационната жалба.
С Определение № 23/21.01.2014 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение на СГС е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК- с оглед необходимостта от произнасяне по материалноправни въпроси, поставени в основата на изводите на въззивния съд по съществото на спора, чието разрешаване от страна на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК, тези въпроси са, както следва:
1./ Кога държавният имот е предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му по смисъла на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС като основание да притежава качеството на публична държавна собственост.;
2./ Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в акта за държавна собственост относно публичния характер на собствеността в хипотезата, при която след съставяне на акта са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, но същите не са отразени в акта.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

По въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване

Според чл.17, ал.2 от Конституцията, собствеността е частна и публична. Съгласно постановките на Р. № 19 от 21.12.1993 г. по к.д.№ 11/93 г. и Р. № 2 от 06.02.1996 г. по к.д. № 26/95 г., частна е собствеността на гражданите и юридическите лица, докато собствеността на държавата и общините е публична и частна. Публичната собственост на държавата включва посочените в чл.18, ал.1 от основния закон обекти на изключителната държавна собственост, както и обектите, които имат качеството на публична собственост по силата на закон, с оглед на техния вид и предназначение, което най-общо следва да е насочено към задоволяване на обществени интереси, чието удовлетворяване на може да се постигне от собствеността на гражданите и юридическите лица. Освен това, публичната собственост е свързана с притежаваните от държавата властнически правомощия, чието упражняване предполага осигуряване на необходимите за това материални условия, и именно поради това законът изрично регламентира неотчуждаемостта и забраната за оригинерно придобиване от трети лица на обектите на тази собственост /чл.7 ЗДС/. Според изричната разпоредба на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им. Настоящият състав намира, че обезпечаването на функциите на дадено учреждение включва не само и единствено сграден фонд, в който непосредствено се осъществяват служебните задължения, но и изобщо осигуряване на всички дейности в широк смисъл, произтичащи от функционалната компетентност на съответното ведомство. Така например, учебните и творчески бази на ведомствата не обезпечават пряко осъществяването на техните властнически функции, но са свързани с тях, тъй като поддържането и повишаването на професионалната квалификация е предпоставка за точното и законосъобразно изпълнение на служебните задължения. Именно по тази причина Законът за съдебната власт съдържа редица разпоредби, регламентиращи задължението на съдиите, прокурорите и следователите, както и на съдебните служители, за повишаване на тяхната квалификация /чл.259, чл.334, чл.344 ЗСВ/, а също така според чл.6 от Кодекса за етично поведение на българските магистрати, съдиите, прокурорите и следователите са длъжни да се стремят към повишаване на тяхната професионална квалификация, което директно е обвързано с „правилното изпълнение на правомощията” им. Следва да се държи сметка и това, че по силата на Конституцията и законите някои държавни органи притежават специфични представителни функции, произтичащи от техните властнически правомощия, макар и действията по упражняване на тези функции да не представляват упражняване на власт в собствения смисъл на понятието. Така например, председателят на Народното събрание организира международните връзки на Народното събрание /чл.77, ал.1, т.6 КРБ/, президентът представлява Република България в международните отношения /чл.92, ал.1 КРБ/, а М. съвет ръководи и осъществява външната политика на страната, сключва, утвърждава и денонсира международните договори /чл.105, ал.1 и чл.106 КРБ/. Доколкото посочените специфични функции предполагат организиране и провеждане на посещения и официални церемонии, законодателят е преценил за необходимо да регламентира тази дейност в Закона за държавния протокол, който урежда дипломатическия церемониал и дипломатическото протоколно обслужване като държавна дейност, пряко свързана с международните отношения на Републиката и с особените правомощия на президента на Република България, на председателя на Народното събрание, на министър-председателя и на министъра на външните работи за осъществяване на същите. В този смисъл сградите- държавна собственост, обслужващи представителните функции на посочените органи, следва да се смятат за предоставени с оглед изпълнението на функциите им по смисъла на чл.2, ал.2, т.4 ЗЗДС.
По отношение на втория поставен по делото правен въпрос- относно обвързващата доказателствена сила на акта за публична държавна собственост, в хипотезата, при която след актуването на имота като публична държавна собственост са настъпили факти и обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, но същите не са отразени в акта, настоящият състав на ІІ г.о. на ВКС счита, че удостоверяването в акта за държавна собственост няма обвързваща доказателствена сила за публичния характер на собствеността. Актовете за държавна собственост като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на държавата, но не се ползват с конститутивен ефект. Според чл.5 ЗДС актът за държавна собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата, без да я поражда. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. №11 /2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл.179, ал.1 ГПК актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти /включително фактът, че държавният имот е предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му/, а за собствеността на държавата и нейният публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна, респ. за публична държавна собственост, до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна и конкретно за публична държавна собственост. Съдът обаче не е обвързан да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, както и че същият представлява публична държавна собственост, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. В случай, че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата, респ. отричащи публичния характер на собствеността, съдът на общо основание следва да формира извод в противен смисъл, без да е сезиран с възражение на противната страна по спора, тъй като има служебното задължение да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон /чл.5 ГПК/, а уредбата на основанията за придобиване собствеността на държавата и на обособяването й като публична и частна е от императивен порядък. С оглед изложеното, отговорът на конкретния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, е в смисъл, че ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона.

По основателността на касационната жалба

Настоящата касационна инстанция намира обжалваното въззивно решение за правилно като краен извод, макар и да не споделя изложените в него мотиви относно приложимия материален закон, с оглед на които е формиран извод за неоснователност на исковите претенции за собственост. Определянето на собствеността на процесния недвижим имот като публична държавна собственост поначало е функция на принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата. Никой обект не може да представлява публична собственост на държавата, ако не е станал държавна собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ. Да се приеме противното, би означавало, че с предоставяне на частен имот на ведомство за изпълнение на функциите му имотът придобива статут на публична държавна собственост, без да е одържавен или придобит от държавата на друго предвидено в закон основание, т.е. да се признае на това предоставяне значението на самостоятелен придобивен способ, в нарушение на разпоредбата на чл.17, ал.5 КРБ относно реда и основанията за отчуждаване на частна собственост в полза на държавата. Затова по същество въпросът, който се явява решаващ за изхода на делото с оглед релевираното от ищците основание, на което се основават претенциите им, е въпросът, дали одържавеният на основание ЗНЧИМП /отм./ имот е бил възстановен в тяхна полза като правоприемници на съдружниците в [фирма] с влизане в сила на приложимия реституционен закон- ЗВСОНИ /обн.ДВ, бр.15 от 21.02.1992 г./, с оглед преценката за наличие на предпоставките за възстановяване на собствеността по чл.2, ал.1 във връзка с чл.1, ал.1 от същия и конкретно изискването отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Кога имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, следва да се преценява с оглед на всеки отделен случай, като се вземат предвид в тази насока критериите, установени в Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д. № 3/1994 г. на ОСГК. В конкретния правен спор въз основа на допуснатата от въззивния съд допълнителна Съдебно-техническа експертиза от 03.06.2010 г., чието заключение е прието в съдебно заседание на 14.10.2010 г., се установява, че процесните имоти попадат в територията между [улица], [улица], [улица]и [улица], отредена за „Резиденция”, което мероприятие е било реализирано към 1992 г. чрез изграждане на резиденция, вила и стопанска сграда и изпълнено озеленяване /включително върху имотите, предмет на спора/. С оглед изложеното, следва да се приеме за доказано, че процесните имоти не съществуват във вида и обема, в който са били отчуждени /включително в частта относно озеленяването, което функционално е част от осъщественото мероприятие/, и като такива не са възстановени в полза на лицата по чл.3, ал.2, предл.2 ЗВСОНИ, което обуславя извод за неоснователност на исковите претенции за собственост, по които е образувано производството, а оттук- и за правилност като резултат на обжалваното въззивно решение, макар и не по изложените в него мотиви.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците Министерство на отбраната и Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв. за всеки от тях. Останалите ответници нямат право на разноски предвид липсата на заявено искане за присъждане на такива.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1 от 18.06.2013 г. по гр. д. № С-7/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. П. Ц., К. П. П., П. П. П. и В. Д. да заплатят поравно на М. на о. и Изпълнителна агенция „В. и в.” направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, а именно по 300 лв.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: