10

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА

при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 2293 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [община], представлявана от кмета Д. М., чрез пълномощника си адв. З. Г. от АК-С., против въззивно решение № 8 от 13.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 288 по описа за 2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, с което е отменено решение № 150 от 16.05.2014 г. по гр.д. № 594/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] [населено място] срещу [община] искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 108 ЗС, за прогласяване за нищожен на договор за дарение на недвижим имот от 16.10.2009 г., с който [фирма] е дарило на [община] недвижим имот с кадастрален № 73198.509.96, с площ от 2 137 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], заедно с намиращите се в него сгради, поради накърняване на добрите нрави, както и да се предаде владението на този имот, и тези искове са уважени със законните последици. Поддържа неправилност на въззивното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за неговата отмяна и постановяване на решение от касационната инстанция, с което предявените искове като неоснователни да бъдат отхвърлени. В съдебно заседание адв. Г. поддържа касационната жалба във връзка със заявените касационни основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като подробни съображения излага в писмена защита. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. Т. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна, което становище поддържа и в съдебно заседание като подробни съображения излага в писмена защита. Претендира направените по делото разноски.
С определение № 858 от 06.08.2015 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, свързани с приложението на чл. 155, чл. 266 и чл. 269 ГПК, а именно – относно възможността въззивният съд да приема за установени по делото факти, за чието съществуване ищецът няма твърдения в исковата си молба и в хода на цялото първоинстанционно производство; както и може ли въззивният съд да прави фактически изводи относно обстоятелства, които не са посочени в исковата молба, дори когато твърди, че тези обстоятелства са му служебно известни и в тази връзка допустимо ли е въззивният съд едва в мотивите на решението си да обявява, че определени факти са му служебно известни, след като това не е направено до приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за решаване и по отношение на тези факти не е спазено изискването на чл. 155 ГПК; може ли е въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба, както и да събира доказателства чрез служебно направени от него справки, или обявявайки дадени актове/нотариален, съдебен/ за служебни известни му, когато във въззивната жалба няма направено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до неизяснена фактическа обстановка, както и да се позовава на доказателства, за които твърди, че са му служебно известни от други дела, при положение, че една от страните по делото не е била страна по тези дела.
На поставените правни въпроси от процесуално естество следва да се дадат отговорите, които се съдържат в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 3, както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 222 от 18.07.2012 г. по гр.д. № 1186/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 361 от 20.05.2015 г. по гр.д. № 1692/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 361 от 25.09.2012 г. по гр.д. № 1626/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр.д. № 6459/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна съдебна практика, свързана с приложението на чл. 155 ГПК, чл. 266 ГПК и чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл. 269 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Това се отнася и до въззивната инстанция, която, освен това не може да се произнася по невъведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност, нито по доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. Служебно, и без оплаквания и доводи на страните, въззивният съд проверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, а също и спазени ли са императивните правни норми /в противен случай няма как да приложи точно закона, разрешавайки материалноправния спор - чл. 5 ГПК/. В. съд, също така служебно извършва проверка за правилност на обжалваното пред него решение и в случаите, когато това се следва изрично от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане /напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства, служебно да се самосезира или служебно да следи за интереса на децата/. Служебно известните на съда факти, за да се приеме, че не подлежат на доказване, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива, като съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт, което тълкуване на чл. 155 ГПК съответства точно на правната норма и е съобразено с основни принципи на гражданския процес – за диспозитивното и служебното начало, равенство на страните и установяване на обективната истина. В тази връзка въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доказателства и доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях, да ги постави в процесуална изненада. В обобщение, по поставените правни въпроси от процесуално естество следва че, след като са изчерпани контролните функции на въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото. В. съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и като провери обжалваното въззивно решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба за основателна по следните съображения:
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че договорът за дарение на процесния недвижим имот е нищожен, тъй като накърнява добрите нрави, като се е позовал на служебно известни факти в Търговския регистър във връзка със свикване на ОС на акционерите на ищцовото дружество [фирма], за което с определение от 18.08.2009 г. Ловешкият окръжен съд е овластил [фирма] да свика извънредно общо събрание на акционерите, както и на такива, съдържащи се по в.т.д. № 29/2011 г. по описа на В. и е приел, че въз основа на тях единственият мотив, с който е било извършено дарението на процесния недвижим имот е да се увредят интересите на [фирма] като се намали неговото имущество, поради което сделката се явява нищожна като накърняваща добрите нрави. Приел е също така, че са налице предпоставките на чл. 108 ЗС относно процесния имот и е уважил и ревандикационния иск.
В. решение е неправилно.
В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че договорът за дарение на процесния недвижим имот е нищожен, тъй като накърнява добрите нрави, като се е позовал на служебно известни факти в Търговския регистър във връзка със свикване на ОС на акционерите на ищцовото дружество [фирма], за което с определение от 18.08.2009 г. Ловешкият окръжен съд е овластил [фирма] да свика извънредно общо събрание на акционерите, което в едномесечния срок не е било уважено и събрание не е насрочено в тримесечния срок по чл. 223, ал. 2 ТЗ, от което процесуално поведение е направил извод, че изпълнителният директор на [фирма] е бил уведомен за възстановените права на акционера [фирма]. Позовал се е и на служебно известни факти на съда, съдържащи се по в.т.д. № 29/2011 г. по описа на В. във връзка с прогласяване за нищожни извършени продажби на имоти, собственост на ищцовото дружество на друго търговско дружество, поради накърняване на добрите нрави и въз основа на тях е приел, че единственият мотив, с който е било извършено дарението на процесния недвижим имот е да се увредят интересите на [фирма] като се намали неговото имущество, поради което сделката е нищожна като сключена в противоречие с добрите нрави. Оплакванията във въззивната жалба не са свързани с гореописаните факти, които въззивният съд е приел за служебно известни нему, но в нарушение на чл. 155 ГПК не ги е съобщил на страните, а се е позовал на тях едва в решението си, с което ги е поставил в процесуална изненада, което е процесуално недопустимо. Освен това във въззивната жалба такива оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове, не се съдържат, поради което постановеното въззивно решение е в нарушение и на чл. 269 ГПК, съгласно който текст въззивният съд не може, без съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила и ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти по чл. 266 ал. 2 ГПК, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото.
Видно от изложеното, обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
Предявени са ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, съединен с инцидентен установителен иск за обявяване за нищожен на договор за дарение на процесния недвижим имот от 16.10.2009 г., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, поради липса на форма – чл. 18 ЗЗД и като евентуален - инцидентен установителен иск за обявяване за нищожен на договор за дарение на процесния недвижим имот от 16.10.2009 г. на основание чл. 226, ал. 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По делото е установено, че процесния недвижим имот първоначално е бил държавна собственост като по молба на [община] със заповед на областния управител е бил отписан от книгите за държавна собственост и е бил предоставен на общината, актуван е като частна общинска собственост и е бил предоставен за стопанисване и управление на [фирма] – търговско дружество със 100% общински капитал. Впоследствие [фирма] е било приватизирано по реда на чл. 25, ал. 1, т. 4 и ал. 3 З./отм./ като 51% от капитала е станал собственост на [фирма] и 49% - собственост на [община], т.е. след приватизацията на търговското дружество процесният недвижим имот е станал собственост на [фирма]. На 16.10.2009 г., на основание чл.34, ал.3 ЗОС, чл.18 ЗС и чл.17 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество и решение № 343/17.09.2009 г. на Общински съвет - Т., между [фирма] и [община] е сключен договор за дарение на процесния недвижим имот, вписан по надлежния ред, за който на 26.11.2009 г. [община] е съставила акт № 1104 за частна общинска собственост. Процесният договор за дарение не е нищожен, поради липса на предписаната от закона форма на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, тъй като се касае до придобиването на имот, частна общинска собственост, за което чл. 34, ал. 7 ЗОС, вр. с чл. 18 ЗС предвижда писмена форма, с вписване на договора от съдията по вписванията по местонахождението на недвижимия имот, която в случая с оглед доказателствата по делото, е спазена, поради което предявеният инцидентен установителен иск за обявяване за нищожен на договора за дарение от 16.10.2009 г., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, поради липса на форма като неоснователен следва да бъде отхвърлен, до който извод е стигнал и въззивният съд в обжалваното решение, което в тази част като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК.
При установените и описани по-горе факти, настоящата инстанция приема за неоснователен и недоказан и предявеният като евентуален от [фирма] против [община], инцидентен установителен иск за обявяване нищожността на договора за дарение, на основание чл. 226, ал. 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави. Като основание за противоречие на договора с добрите нрави се сочи безвъзмездното прехвърляне на имота и липсата на основание, с което е увредено имуществото на дружеството и интересите на един от акционерите.

Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Дарението обаче е едностранна сделка и чрез него едно лице се обогатява, т.е. неговото имущество се увеличава, като обогатяването на дарения и обедняването на дарителя настъпват веднага, тъй като основанието на договора за дарение е да се даде нещо безвъзмездно и тази цел е елемент от договора за дарение. Дарението е единственият договор, при който мотивите имат правно значение. Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ЗЗД, ако мотивът, единствено поради който е направено дарението, е противен на закона или добрите нрави, дарението е нищожно. В случая, презумпцията, установена в чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД обръща доказателствената тежест и този, който твърди, че сделката е сключена в нарушение на добрите нрави, трябва да докаже това свое твърдение. Тази норма е в общата уредба на сделките и се отнася и за дарението, доколкото в специалната уредба не е изключено приложението й, респ. не е преуреден въпросът. Основанието е обичайната цел на сделката като при дарение това е да се прехвърли собствеността върху някаква ценност върху някой без насрещна престация като мотивът и в този случай не е елемент от сделката, освен ако не е противоречащ на закона и морала. В този смисъл реализираното намерение за дарение е достатъчно основание на тази сделка, а този, който твърди, че тя е сключена с мотиви, противни на закона и добрите нрави, следва да докаже тези мотиви, т.е. в случая в тежест на ищцовото дружество е да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че дарението на процесния имот в полза на [община] като акт на щедрост е извършено с единствения мотив да бъде увредено имуществото му, поради което то е извършено в противоречие с добрите нрави. В конкретния случай такова твърдение е налице, но то не е подкрепено с доказателства, което е в тежест на ищеца. В случая предвид съдържанието на договора за дарение, не може да се приеме, че същият противоречи на добрите нрави, тъй като чрез дарението [община] е придобила собствеността върху един имот, чийто терен е отреден през 1971 г., преди приватизацията на търговското дружество, „за търговски магазини”, което е в интерес на жителите на [община]. Дарственият акт не е противозаконен, нито укорим като несъвместим с добрите нрави. А намаляването на имуществото на дарителя следва от същността на договора, който е едностранен и дарението се прави, за да се облагодетелства дарения. Тъй като в случая не е доказано, че мотивът за извършване на дарението е единствено с цел да се увредят интересите на ищеца [фирма] [населено място], настоящата инстанция приема, че договорът за дарение не накърнява установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, поради което не е нищожен и искът с правно основание 226, ал. 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за обявяване нищожността на договора за дарение от 16.10.2009 г. като накърняващ добрите нрави, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Предвид приетата неоснователност на предявените от [фирма] срещу [община] установителни искове за нищожност на договор за дарение от 16.10.2009 г., вписан под № 58, том ІХ, рег.№ 2389/2009 г. на Агенция по вписванията [населено място], настоящата инстанция приема, че и ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен, тъй като не са налице предвидените в закона предпоставки, а именно – че ищцовото дружество е собственик на вещта, предмет на иска, че вещта се намира във владение или държане на ответника и че ответникът владее или държи вещта без основание.

С оглед на изложеното по-горе, в случая ищецът не е доказал, че е собственик на имота към момента на предявяване на иска, т.е. не е налице първата от трите кумулативни предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. Не са налице и останалите две предпоставки, тъй като [община] осъществява владение върху имота на правно основание, каквото е договорът за дарение на процесния недвижим имот.

При този изход на спора, на ответника [община] следва да бъдат присъдени направените разноски по делото за всички инстанции на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на 9 571,50 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 8 от 13.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 288 по описа за 2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, в обжалваната му част и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], представлявано от изпълнителния директор М. Д. М. срещу Община [населено място], пл. ”В.” № 1, представлявана от кмета Д. М., иск по чл. 226, ал. 3, вр. с чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, за обявяване за нищожен, поради накърняване на добрите нрави на договор за дарение на недвижим имот от 16.10.2009 г., вписан под № 58, том ІХ, рег.№ 2389/2009 г. на Агенция по вписванията [населено място], с който [фирма] е дарило на [община] недвижим имот с кад. № 73198.509.96, с площ от 2137 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], заедно с намиращите се в него сграда с кад. № 73198.509.96.1, представляваща метален павилион със застроена площ от 162 кв.м. и сграда с кад. № 73198.509.96.2, представляваща метален склад дъгов, със застроена площ от 292 кв.м., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], представлявано от изпълнителния директор М. Д. М. срещу Община [населено място], пл.”В.” № 1, представлявана от кмета Д. М., иск по чл.108 от Закона за собствеността, за признаване за установено по отношение на [община], че [фирма] е собственик по силата на прехвърлително правоприемство и приватизация и за предаване владението на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 73198.509.96, с адрес: [населено място],[жк], [улица], с площ от 2137 кв.метра , заедно с построените в него сгради с ид. № 73198.509.96.1 и 73198.509.96.2., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], представлявано от изпълнителния директор М. Д. М. да заплати на [община], пл. ”В.” № 1, Булстат[ЕИК], представлявана от кмета Д. М., на основание чл. 78 ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 9 571,50/девет хиляди петстотин седемдесет и един лв. и петдесет ст./лв.

Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: