Р Е Ш Е Н И Е

№ 84

гр. София, 17.08.2015 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 809 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по три касационни жалби на ищеца Л. Ю. М. чрез процесуален представител адв. П. В. с вх. № 12014/04.10.2013г., № 12015/04.10.2013г. и вх. № 16028/28.12.2013г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, съответно срещу решение № 356/ 15.08.2013г., решение № 357/15.08.2013г. и решение № 443/15.11.2013г., всички постановени по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора.
С обжалваното с касационна жалба вх. № 12014/04.10.2013г. решение № 356/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора е отменено частично решение № 181/21.12.2012г. по гр. дело № 664/2011г. на Радневски районен съд и вместо това са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. Ю. М. против [фирма] иск с правно основание чл. 193, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер 16 988 лв. – обезщетение, представляващо разходите за отстраняване на нанесените вреди от некачествени СМР, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2011г. до окончателното изплащане на сумата, и иск за сумата от 4 000 лв., представляваща разходите за полагане на допълнителна хидроизолация, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 000 лв. съразмерно на отхвърлената част от иска и сумата 4 518 лв. – разноски за въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на посоченото въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, евентуално исковете да бъдат уважени и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства.
Ответникът Т. В. Т., действащ като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. И. Г. оспорва касационната жалба на ищеца срещу решение № 356/15.08.2013г. и поддържа становище за неговата правилност, поради което моли същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
С касационна жалба № 12015/04.10.2013г. е обжалвано решение № 357/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е отменено решение № 128/06.03.2013г. по гр. дело № 664/2011г. на Радневски районен съд, с което е отхвърлена молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от ответника, и вместо това Л. Ю. М. е осъден да заплати на [фирма] сумата 11 148 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете и сумата 15 лв. – разноски за въззивното производство. Касаторът релевира доводи за неправилност на посоченото въззивно решение поради нарушение на материалния закон – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, чл. 3 и чл. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено, първоинстанционното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски за трите съдебни производства.
Ответникът оспорва касационната жалба като релевира възражения за правилност на въззивното решение и неотносимост на разпоредбите на чл. 3 и чл. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения към настоящия казус. Моли решението на въззивната инстанция да бъде потвърдено и претендира присъждане направените в касационното производство разноски.
С касационна жалба вх. № 16028/28.12.2013г. е обжалвано решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е оставена без уважение молба вх. № 12016/04.10.2013г. на Л. Ю. М. за допълване на решение № 356/ 15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд не е взел предвид, че ищецът не е имал правен интерес да обжалва първоинстанционното решение, тъй като претенцията му е уважена на едно от предявените основания. Моли решението да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, евентуално исковете да бъдет уважени и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства.
Ответникът оспорва касационната жалба и релевира доводи за правилност на въззивното решение. Моли същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

С определение № 72 от 12.02.2015г. по настоящото т. дело № 809/2014г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 356/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за извършване на проверка за неговата допустимост, предвид съществуващата вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, а именно по въпроса за несъответствие между заявеното с исковата молба право, правото, на което е дадена защита с първоинстанционното решение и правото, разрешено с въззивното решение, обуславящо евентуалната недопустимост на съдебния акт.
Със същото определение на ВКС е допуснато касационно обжалване на решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд след като е отменил първоинстанционното решение, с което е уважен един от евентуалните искове, и го е отхвърлил, да разгледа останалите евентуално съединени искове, ако не е подадена въззивна жалба от ищеца? - противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 214/04.09.2012г. по т. дело № 864/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 696/20.07.2011г. по гр. дело № 511/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. и др.
С горепосоченото определение на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на решение № 357/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора по следните правни въпроси: 1/ Дали следва да се присъждат разноски от страните, когато не е представено доказателство относно реалното им заплащане?; 2/ Кога следва да се направи възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение? - решени в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, приема следното:

По касационна жалба вх. № 12014/04.10.2013г. срещу решение № 356/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора:
С решение № 356/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма и неправилно е квалифицирал спорното материално право, приемайки, че е налице безвиновна гаранционно-обезпечителна отговорност за чужди противоправни действия с правно основание чл. 49 ЗЗД. Въззивната инстанция е определила правното основание на предявения иск по чл. 193, ал. 1 ЗЗД.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че с два договора за покупко-продажба, обективирани в два нотариални акта, ищецът Л. Ю. М. е купил от ответника [фирма] описаните в нотариалните актове апартамент и ателие. Въз основа на показанията на разпитаните свидетели е установил, че процесните недвижими имоти са предадени на ищеца с мокри стени, влага, мухъл и течове по таваните, поради което се е наложило да се направи ремонт на двата апартамента за отстраняване на недостатъците като ищецът е купувал материали и се е разплащал със строителните бригади. С нотариална покана от 24.06.2010г. ищецът заедно със собствениците на останалите апартаменти уведомили ответника за появилите се скрити недостатъци, които направили невъзможно обитаването на жилищата, и го поканили да ги поправи в 14-дневен срок, като поканата е връчена на ответника на 30.06.2010г.
За да отхвърли иска за заплащане на сумата 16 988 лв. – обезщетение, представляващо разходи за отстраняване на нанесените вреди от некачествени СМР, и сумата 4 000 лв., представляваща разходи за полагане на допълнителна хидроизолация, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже факта на узнаване на скритите недостатъци, но от представените доказателства не може да се установи по безспорен начин моментът на откриване на недостатъците. Съдебният състав не е възприел заключението на разширената в троен състав съдебнотехническа експертиза поради това, че е изготвено въз основа на два експертни доклада, представляващи частни свидетелстващи документи, които удостоверяват изгодни за ищеца факти, поради което въззивната инстанция е приела, че не се ползват с доказателствена сила. Неоснователността на иска от правна страна е аргументирана с разпоредбите на чл. 194, ал. 1 ЗЗД и чл. 197, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е съпоставил датите на нотариалните актове и нотариалните покани и е направил извод, че срокът по чл. 197, ал. 1 ЗЗД е пропуснат.
Разпоредбата на чл. 2 ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., решение № 140/07.10.2009г. по т. дело № 342/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011г. по т. дело № 742/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Когато са предявени в евентуално съединение искове и първоинстанционният съд е разгледал главния иск като е формирал извод, че същият трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, поради което е разгледал и уважил евентуалния иск, но не е постановил диспозитив по отношение на главния, е налице явна фактическа грешка, и въззивният съд следва да върне делото на първоинстанционния съд за нейното отстраняване по реда на чл. 247 ГПК.
Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК при констатирана нередовност на исковата молба от въззивния съд недостатъците на исковата молба следва да бъдат отстранени във въззивното производство. В този случай въззивната инстанция следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба /например да уточни обстоятелствата на исковата молба или да приведе петитума на исковата молба в съответствие с обстоятелствената част/. След отстраняване в дадения срок на нередовността на исковата молба въззивният съд трябва да определи правното основание на предявения иск и въз основа на това да извърши преценка дали решението на първоинстанционния съд е недопустимо или неправилно.
Решението на Старозагорски окръжен съд е недопустимо – постановено е при нередовна искова молба.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения за сключени два договора за покупко – продажба на два недвижими имота /ателие № 2, находящо се в югозападната жилищна сграда „Б“ в дворно място цялото с площ 1 030 кв. м. в [населено място], [улица]“, съставляващо УПИ V-5059 в кв. 233, и апартамент № 2, находящ се в североизточната сграда „А“ в същото дворно място/ с два нотариални акта, появили се скрити дефекти в ателието и апартамента, посочени поотделно, предприети действия за отстраняване на недостатъците, разграничени за двата недвижими имота поотделно труд и материали /за ателие № 2 за първи ремонт труд общо 4 000 лв. и материали 3 000 лв. и за втори ремонт труд общо 917 лв. и материали 1 000 лв. или за двата ремонта общо труд и материали 8 917 лв.; за апартамент № 2 за първи ремонт труд общо 4 550 лв. и материали 4 000 лв. и за втори ремонт труд общо 2 400 лв. и материали 1 183 лв. или за двата ремонта общо труд и материали 12 133 лв./, причинени имуществени вреди поради прекратяване на сключения договор за наем в размер 3 000 евро – двоен размер на задатъка и 4 500 евро - пропуснати ползи, изразяващи се в неполучен наем за апартамента. В същото време в обстоятелствената част от исковата молба ищецът е посочил, че направените разходи по отстраняване на недостатъците в обектите са общо 17 150 лв. /при твърдения за стойност на материалите и труда за двата ремонта на двата имота общо в размер 21 050 лв. – 8 917 лв. за ателие № 2 и 12 133 лв. за апартамент № 2/.
В диспозитива на исковата молба претендираното обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на появилите се скрити дефекти за двата недвижими имота са посочени общо, без да са разграничени за всеки обект поотделно. В петитума на исковата молба са предявени искове в обективно евентуално съединение: 1/ главният иск е с правно основание чл. 195, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за заплащане на сумата 17 150 лв., представляваща стойността на направените/необходимите разходи по отстраняване недостатъците на недвижимите имоти – предмет на двата договора за покупко-продажба; 2/ първият евентуален иск е за заплащане на същата сума като обезщетение по гаранционната отговорност на ответника, произтичаща според ищеца от разпоредбите на Наредба № 3 /вероятно ищецът е имал предвид Наредба № 2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнение на СМР, съоръжения и строителни обекти/; 3/ вторият евентуален иск е с правно основание чл. 265 ЗЗД за заплащане на сумата 17 150 лв. - обезщетение за вреди от некачествена изработка на процесните обекти, изразяващи се в направени разходи по отстраняване на появили се недостатъци, като с този иск е предявен и иск за заплащане на сумата 4 000 лв. – разходи, необходими за полагане на хидроизолация. При условията на обективно кумулативно съединяване с всеки един от предявените в евентуалност искове се претендира и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите от датата на поканата до ответника /17.05.2010г./ до датата на исковата молба, както и законната лихва от исковата молба до окончателното плащане. В депозираната в първоинстанционното производство на 24.08.2011г. молба отново са уточнени в обстоятелствената част необходимите строителни работи за отстраняване на недостатъците – материали, труд и размери за всеки имот поотделно, като в петитума не са разграничени отделно по имоти, и е посочен размера на претендираното обезщетение за забава – 2 120,16 лв. Впоследствие с молба от 16.01.2012г. ищецът е уточнил, че претендираните суми за обезщетение за отстраняване на недостатъците на недвижимите имоти са предявени по следния начин: ½ от сумата е на основание чл. 195 ЗЗД, а другата ½ част – на основание чл. 59 ЗЗД, тъй като ищецът е извършил ремонта за отстраняване на недостатъците на недвижимите имоти, който продавачът - ответник е следвало да направи по отношение на другия собственик на имотите.
С исковата молба са предявени в кумулативно съединение и искове за заплащане на следните суми: 3 000 евро с левова равностойност 5 867,49 лв. – претърпени вреди от прекратяване на договора за наем, причинени на ищеца пряко и непосредствено от некачественото изпълнение на ответника на задълженията му по двата договора, представляващи двойния размер на внесения задатък по договора за наем; сумата 4 500 евро с левова равностойност 8 801,23 лв. – пропусната полза, изразяваща се в неосъществено увеличение на имуществото на ищеца поради разваляне на договора за наем. С първоинстанционното решение тези искове са отхвърлени като недопустими. В посочената част първоинстанционният съдебен акт има характер на определение за прекратяване на производството по отношение на посочените искове поради тяхната недопустимост и тъй като в тази част решението на Районен съд Раднево не е обжалвано, същото е влязло в сила.
Въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила, без да отстрани нередовностите на исковата молба относно различните искове, предвид факта, че се касае до два договора за покупко-продажба и два недвижими имота, е разгледал един иск с правно основание чл. 195 ЗЗД. Въззивната инстанция е следвало да предостави възможност на ищеца да конкретизира поотделно за всеки от недвижимите имоти и договорите в рамките на общата претендирана сума 17 150 лв. дали претендира пълния размер обезщетение за ателие № 2 – 8 917 лв. и част от обезщетението за апартамент № 2 общо 12 133 лв. или претендира за всеки обект съответна част, или претенцията за обезщетението за ателие № 2 е част от заявените труд и материали общо в размер 8 917 лв. и пълния размер на обезщетението за апартамент № 2. Във въззивното решение не е отчетено и обстоятелството, че ищецът не е конкретизирал никакви обстоятелства в исковата молба относно гаранционната отговорност. Гаранционната отговорност възниква по силата на договорни съглашения или съответни законови и подзаконови нормативни актове. В настоящия случай ищецът не е уточнил нито дали между страните има уговорена по силата на договор гаранционна отговорност, нито е конкретизирал коя Наредба № 3 има предвид. Ако ищецът е имал предвид Наредба № 2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнение на СМР, съоръжения и строителни обекти, то е следвало да посочи дали претенцията е въз основа на договор за строителство като конкретизира кога е сключен и между кои страни.
Решаващият съдебен състав не е съобразил и уточнението, направено с молба от 16.01.2012г., предвид обстоятелството, че купувачи на процесните недвижими имоти са ищецът и трето неучастващо в правния спор лице, а именно, че ½ от претендираната сума е на основание чл. 195 ЗЗД, т. е. в качеството на купувач на имота, а другата ½ част – на основание чл. 59 ЗЗД поради извършен от ищеца ремонт за отстраняване на недостатъците на недвижимите имоти, които продавачът ответник е следвало да направи по отношение на другия собственик на имотите.
Въззивният съд не е отчел и обстоятелството, че първоинстанционният съд е разгледал исковете по чл. 195 и чл. 265 ЗЗД, формирал е извод, че същите трябва да бъдат отхвърлени като неоснователни, но не е постановил диспозитив по отношение на тях. Когато са предявени в евентуално съединение искове и първоинстанционният съд е разгледал главния иск като е формирал извод, че същият трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, поради което е разгледал и уважил евентуалния иск, но не е постановил диспозитив по отношение на главния, е налице явна фактическа грешка, и въззивният съд следва да върне делото на първоинстанционния съд за нейното отстраняване по реда на чл. 247 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че решение № 356 от 15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора следва да бъде обезсилено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да отстрани недостатъците на исковата молба, като преди това явната фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение бъде отстранена от Радневски районен съд.

По касационна жалба вх. № 16028/28.12.2013г. срещу решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора:
С решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора въззивният съд е оставил без уважение молба вх. № 12016/04.10.2013г. на Л. Ю. М. за допълване на решение № 356/ 15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора. Изложил е съображения, че първоинстанционният съд като е уважил главния иск не е следвало да се произнася по евентуално предявените искове. Поради необжалване на първоинстанционното решение от ищеца в частта, с която евентуално предявените искове по чл. 195, ал. 1 ЗЗД и чл. 265, ал. 1 ЗЗД били отхвърлени като неоснователни, се е формирала сила на пресъдено нещо, в резултат на което за въззивния съд не съществува възможност да преразгледа спора по тях.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 214/04.09.2012г. по т. дело № 864/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 696/20.07.2011г. по гр. дело № 511/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. и др., въззивният съд след като отмени първоинстанционното решение, с което е уважен един от евентуалните искове, и го отхвърли, е длъжен да разгледа останалите евентуално съединени искове, независимо, че не е подадена въззивна жалба от ищеца. Отмяната на решението на първоинстанционния съд и отхвърлянето на единия евентуален иск възстановява висящността по отношение на останалите евентуални искове. В случай, че въззивният съд отхвърли главния иск, се възстановява висящността по отношение на евентуалните искове. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието от което зависи разглеждането му. При несбъдване на това условие липсва интерес от обжалване, защото ищецът по него е постигнал целения резултат с произнасянето по главния иск. Когато по жалба на насрещната страна въззивният съд отмени решението по главния иск, като инстанция по същество следва да разгледа и да се произнесе по евентуалния, както ако условието за това би се реализирало още пред първата инстанция.
В настоящия случай въззивният съд, след като е отхвърлил главния иск, е бил длъжен да се произнесе и по останалите евентуално съединени искове. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Поради обстоятелството, че първото решение по отношение на главния иск е обезсилено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав, то същият състав следва да отстрани нередовността на исковата молба и по отношение на евентуалните искове и в зависимост от изхода на спора по главните искове, ако същите бъдат отхвърлени, ще следва да разгледа и евентуалните искове.

По касационна жалба № 12015/04.10.2013г. срещу решение № 357/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора:
За да отмени решение № 128/06.03.2013г. по гр. дело № 664/2011г. на Радневски районен съд, с което е отхвърлена молбата на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК, и вместо това да осъди ищеца Л. Ю. М. да заплати на ответника [фирма] сумата 11 148 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете и сумата 15 лв. – разноски за въззивното производство, въззивният съд е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че следва да бъдат представени доказателства за реално платена сума по договора. Позовал се е на определени съдебни актове на ВКС, постановени преди Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, в които е прието, че е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите страни относно размера на договореното възнаграждение, без да е необходимо същото действително да е внесено. Съдебният състав се е аргументирал с разпоредбите на чл. 36, ал. 4 и чл. 37 ЗА и на представената във въззивното производство фактура № 199/03.10.2011г., въз основа на която е направил извод, че адвокатското възнаграждение в уговорения размер е действително платено. Посочените от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са формирали правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
В т. 1 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението – ако е уговорено плащане на възнаграждението по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако плащането е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В съобразителната част на т. 11 е изразено разбирането, че страната, която претендира присъждане на разноски, следва да представи доказателства за направените разноски най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Дейността на страните и съда по събиране на доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на определението, с което съдът обявява съдебното дирене за приключено и дава ход на устните състезания. Следователно във фазата на устните състезания заявяването на нови искания, твърдения и събирането на доказателства вече е приключило. След постановяване на решението страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили, каквито са действията по представяне на доказателства, включително за направени разноски за съответното производство. Предвидената в разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗАдв възможност за отлагане на плащането на договореното адвокатско възнаграждение като обвързано с изхода на делото не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК в смисъл, че следва да се присъди на страната незаплатеното, но дължимо по договора между страната и нейния процесуален представител адвокатско възнаграждение. Извършеното след постановяване на решението плащане на възнаграждението не обосновава извод за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, тъй като процедурата по посочения законов текст представлява средство за отстраняване на грешки и пропуски на съда при произнасянето му в частта за разноските, но не и средство за коригиране на пропуски на страната. Като е приел, че е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите страни относно размера на договореното възнаграждение, без да е необходимо същото действително да е внесено, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС и с разпоредбата на чл. 78 ГПК. Неправилно съдебният състав се е аргументирал с фактура № 199/03.10.2011г., тъй като същата не удостоверява извършено плащане, а само размера на договореното адвокатско възнаграждение.
С оглед извода за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК поради недоказване на плащане на адвокатското възнаграждение, вторият правен въпрос „кога следва да се направи възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение“ е без значение. Обжалваното решение № 357/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора следва да бъде отменено и молбата по чл. 248 ГПК – оставена без уважение.
С оглед изхода на делото настоящият съдебен състав счита, че не трябва да се произнася по исканията за разноски, а същите следва да бъдат съобразени от въззивната инстанция при решаването на спора.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 356/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора.
ОТМЕНЯ решение № 357/15.08.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора и вместо това постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Т. В. Т. като [фирма] за допълване на решение № 181/21.12.2012г. по гр. дело № 664/2011г. на Радневски районен съд по чл. 248 ГПК – за осъждане на Л. Ю. М. да заплати на Т. В. Т. като [фирма] сумата 11 148 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
ОТМЕНЯ решение № 443/15.11.2013г. по в. т. дело № 1225/2013г. на Окръжен съд Стара Загора.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд Стара Загора за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.