5
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на пети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
при секретаря Ан. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1172 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 290 и сл. ГПК.
И. Г. И. обжалва решение от 26.04.2010 г. по гр. д. № 22/10 г. на Окръжен съд [населено място] в частта, в която е осъден да заплати стойността на подобрения и е постановено право на задържане до заплащането им. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
А. П. Ц., действуващ като [фирма] [населено място] е подал насрещна касационна жалба в частта, в която искът за собственост е уважен, както и в частта, в която е осъден да заплати обезщетение по чл. 59 ЗЗД.
ВКС, след като взема предвид доводите на страните както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 16.09.2008 г. по гр. д. № 1125/07 г. на Районен съд [населено място]. Постановил е ново решение, с което е осъдил А. Ц., действуващ като [фирма] да предаде на И. И. владението на 107.30 кв. м. от поземлен имот № 48489.13.211 по КК на [населено място] с площ 274 кв. м. върху които е изградена постройка с прилежащ терен, като е отхвърлил иска за собственост в останалата му част за 166.70 кв. м. Осъдил е А. Ц., действуващ като [фирма] да заплати на И. И. 1 464 лв. обезщетение по чл. 59 ЗЗД, като е отхвърлил иска до предявения размер от 2 100 лв. Осъдил е И. И. да заплати на А. Ц., действуващ като [фирма] подобрения в размер на 27 991.81 лв. заедно със законната лихва и е постановил право на задържане до заплащане стойността на подобренията.
С определение № 354 от 14.04.2011 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпросите поставени от И. И. дали разпоредбата на §4в ПЗР на ЗСПЗЗ се отнася и за лица, които не са ползватели на имот въз основа на актовете посочени в §4 ПЗР на ЗСПЗЗ и дължи ли се обезщетение по чл. 72 ЗС на лице, което е изградило временна постройка по чл. 120 ал. 4 З. /отм./. Допуснато е касационно обжалване и по въпроса поставен в насрещната касационна жалба на А. Ц., действуващ като [фирма] допустим ли е косвен съдебен контрол за законосъобразност на решение на ОСЗ от трето лице, страна в иск за собственост, което не е участвувало в производството пред ОСЗ.
По формулираните въпроси настоящият състав приема следното:
В § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ законодателят е уредил взаимоотношенията между възстановени собственици на земеделски земи и ползватели, на които въз основа на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет или Министерския съвет е предоставена за ползуване земя принадлежала на бившите собственици. Според § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ лицата, извършили подобрения в имота който подлежи на възстановяване, имат правата на добросъвестни владелци по смисъла на чл. 72 ЗС, но само ако са направени до 01.03.1991 г. Разпоредбата не се отнася за лица, които не са ползватели на имот въз основа на някой от актовете посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. В този смисъл е решение № 56 от 1997 г. на ВКС ІV ГО, както и решение № 1454 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 317/08 г. на ВКС V ГО, според които кръгът на лицата които се ползуват от разпоредбата е изрично очертан в § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и тя не може да се тълкува разширително.
На въпроса дължи ли се обезщетение по чл. 72 ЗС на лице, което е изградило временна постройка по чл. 120 ал. 4 З. /отм./, следва да се отговори отрицателно. Както е прието и в решение № 1233 от 20.01.2009 г. по гр. д. № 4340/07 г. на ВКС ІІІ ГО, на добросъвестния владелец се признават правата по чл. 72 ЗС, защото той държи имота на основание годно да го направи собственик. Когато едно лице е имало разрешение за изграждане на временни постройки върху имота по чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, то е било държател на имота и в това му качество не може да се ползва от правата по чл. 72 ЗС. Въпросът за стойността на подобренията следва да се разреши по реда на чл. 59 ЗЗД.
В своята константна практика ВКС приема, че решението на ОСЗ е достатъчно за да легитимира ищеца като собственик на възстановения имот по отношение на всяко трето лице, което е външно за земеделската реституция. При спор за собственост към настоящия момент ответникът може да се позовава на нищожност или унищожаемост на административния акт, в който случай съдът извършва косвен съдебен контрол на акта. Така в решение № 61 от 08.07.2011 г. по гр. д. № 669/10 г. на ВКС II ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че е допустим така наречения косвен съдебен контрол на административни актове, пораждащи гражданско-правни поледици за страната, която ги представя в рамките на висящия исков процес относно тяхната валидност. Нищожността на административния акт може да бъде заявена в рамките на един гражданскоправен спор и съответно констатирана от гражданския съд в рамките на задължението му за преценка на фактите, доколкото конкретен административен акт има значение за конкретния материално-правен спор. Третото лице обаче не може да възразява, че възстановения имот не е точно индивидуализиран, че не е бил собственост на наследодателя или че не съвпада по местоположение с притежавания от наследодателя имот.
По същество на спора настоящият състав приема следното:
Видно е от данните по делото, че ищецът е наследник на И. С., починал през 1961 г. С решение № 26РГ от 28.03.2008 г. ОСЗ признала на наследниците на И. С. право на собственост върху нива с площ 9.462 дка в строителните граници на [населено място], м. „Р. слог”, бивш имот № 6253 от помощния план на[жк], като възстановила на наследниците нива от 3.093 дка в реални граници. Според удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ издадено от [община] на 27.03.2008 г., по действащия ПУП, части от бившия имот попадат в различни УПИ, вкл. и в УПИ VІІІ и ІХ в кв. 5, застроени с постройка при условията на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ след 01.03.1991 г., без отстъпено право на строеж. Според удостоверението, от целия бивш имот с площ 9 462 кв. м. могат да бъдат възстановени 3 009 кв. м. които не са отчуждавани за държавни и общински нужди. Тази част от имота е и възстановена на ищеца с решението на ОСЗ, като за останалата част наследниците били обезщетени с компенсаторни бонове. Според скица към решението на ОСЗ, спорният имот е обозначен с № 48489.13.211 по КК на [населено място] с площ 274 кв. м.
Видно от записаното в удостоверения на [община], в парцел VІІІ ответникът изградил „Снек-бар” който имал постоянен градоустройствен статут. В заключението на вещото лице е посочено, че сградата се състои от две части с различна конструкция, свързани в една търговска зала. Едната част е метална конструкция с площ 36.66 кв. м., а втората била монолитна конструкция с площ 34.94 кв. м. На 23.04.1991 г. била издадена виза по чл. 197 ал. 1 З. /отм./ за павилион с площ 26.50 кв. м. и навес 25 кв. м. На 10.03.1993 г. било издадено разрешение за строеж за павилион. За пристроената част на 23.01.1995 г. било издадено разрешение за узаконяване на разширяването на павилион. През 1996 г. бил издаден акт за узаконяване на разширението при условията на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Не се спори, че ответникът ползува терен от 107.30 кв. м., за каквато част искът е уважен, а в останалата част е отхвърлен. Пазарната цена на обекта според вещото лице била 27 991.80 лв., а стойността на строителните работи 21 470.98 лв.
За да уважи частично исковете за собственост и за заплащане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД въззивният съд приел че ищецът е възстановен собственик на земеделски имот, включен в границите на урбанизирана територия. В имота ответникът изградил временна постройка, която заедно с прилежащата площ заемала 107.30 кв. м. от възстановения имот. Ответникът изградил имота без строително разрешение, но през 1996 г. постройката била узаконена на името на общината, тъй като с договор от 28.12.1994 г. за срок от една година общината отдала под наем на ответника заведение за обществено хранене с площ 51.5 кв. м. Ответникът според съда владеел без основание - изградил сграда без учредено право на строеж от страна на собственика на имота. По възражението на ответника съдът приел че той не може да оспорва правото на собственост на ищеца, тъй като не твърди че е собственик и няма правен интерес от оспорването. Недопустимо било и възражението му че има непълнота и грешки при изготвяне на кадастралната карта, тъй като ответникът не е заинтересовано лице по смисъла на чл. 53 З.. Съдът приел за основателен иска по чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът ползвал чужд имот без основание и се обогатил до размера на дължимия наем от 1 464 лв. По възражението на ответника за заплащане стойността на подобрения съдът приел, че в застроителния план на града сградата била посочена като такава с траен градоустройствен статут. Съгласно § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ собственикът на земята дължал заплащане на подобренията и имал право на задържане до заплащане на подобренията.
В касационната жалба на И. И. се твърди, че съдът незаконосъобразно го е осъдил да заплати подобрения и е признал на ответника право на задържане. Ответникът изградил в неговия имот след 01.03.1991 г. обект с временен статут и без строително разрешение. Постройката била узаконена на името на общината при условията на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Постоянният градоустройствен статут на временната постройка по § 50а ПЗР на З./отм./ също бил признат като за собственик е била посочена общината, а не възстановения собственик. Не било доказано обаче че имотът е бил държавен или общински, нямало представени и актове за държавна или общинска собственост. Освен това, нормата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ се отнасяла само за ползватели, а не и за трето лице каквото се явява ответника. П. можел да бъде преместен и затова не подлежал на заплащане, тъй като ищецът не желаел да го запази.
Според насрещната жалба на А. П. Ц., действуващ като [фирма], решението на ОСЗ било незаконосъобразно. Съдът неправомерно отказал да извърши косвен съдебен контрол и да установи, че ищецът не е собственик на имота. Границите на бившите имоти били определени с помощен план който съдържал неверни данни. Този който владеел имота имал право да оспорва плана, а от тук и правата на ищеца. Съдът не обсъдил и въпроса дали владението на законна сграда му дава право да ползува част от терена и може ли да се претендира собственост на терен, който е застроен с чужда сграда.
Жалбата на ищеца И. И. е основателна. Правата по чл. 72 ЗС се признават на добросъвестния владелец, защото той държи имота на основание годно да го направи собственик. В настоящия случай по делото е установено, че ответникът имал разрешение за изграждане на временна постройка. Тъй като не е имал отстъпено право на строеж, а право по чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, ответникът е държател на имота и в това му качество не може да се ползва от правата по чл. 72 ЗС. От друга страна, както беше посочено по-горе в отговора за съществения за спора въпрос, ответникът не може да се ползува от разпоредбата на чл. 72 ЗС тъй като земеделският имот не му е бил предоставен за ползуване въз основа на актовете по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, за да се ползува от разпоредбата на §4в ПЗР на ЗСПЗЗ. Затова отношенията между страните следва да се уредят по реда на чл. 59 ЗЗД, а не по чл. 72 ЗС. Съгласно чл. 59 ЗЗД всеки който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Обеднелият може да претендира само за това, с което имуществото му е намаляло, за това с което е обеднял. Като е уважил иск по чл. 72 ЗС вр. с § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ, вместо по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, затова решението в тази част следва да се отмени и делото върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който след изслушване на техническа експертиза да приложи нормата на чл. 59 ЗЗД. Съдът следва да изясни и въпроса дали част от постройката може да бъде демонтирана и съответно да приспадне стойността на тази част от дължимите от ищеца суми. Във връзка с изложеното по-горе относно правната квалификация на спорното право следва да се посочи, че решението е незаконосъобразно в частта, в която е постановено право на задържане. Такова право, съгласно чл. 72 ал. 3 ЗС, има само добросъвестния владелец. След като ответникът е държател, разпоредбата не намира приложение в отношенията между страните.
Жалбата на ответника е неоснователна. Предвид отговора на формулирания от него въпрос, твърденията че съдът е следвало да извърши косвен съдебен контрол и да установи, че ищецът не е собственик на имота, са неоснователни. Ответникът не заявява свои лични права на собственост върху имота по земеделска реституция, затова не може да оспорва факта че наследодателя на ищеца не е бил собственик на възстановения имот. Неоснователни са и доводите, че съдът е следвало да се произнесе и по въпроса дали границите на имота са точно нанесени в плана. Искът по чл. 53 З. е установителен иск за право на собственост към минал момент. Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Ответникът не е такова заинтересовано лице, затова и тези възражения нямат отношение към спора за собственост. В жалбата се твърди също така, че съдът не обсъдил въпроса за трайния статут на постройката. Безспорно е, че ответникът е построил временна постройка по реда на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./ в терен за който твърди че е общинска собственост. След отмяна на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, с ДВ бр. 124 от 1998 г. е създаден § 50а от ПЗР на З. /отм./. С него е предвидено в преклузивен срок ползвателите на сградите да сезират органите, които упражняват правото на държавна или общинска собственост за създаване на постоянен градоустройствен статут на обектите чрез изработване и одобряване на частични изменения на подробните градоустройствени планове. Текстът обаче касае временни постройки, които са изградени върху държавен или общински имот. Тъй като в процеса не е доказано че теренът е бил общинска собственост, въпросът за статута на постройката е неотносим към иска за собственост предявен от възстановения собственик.
Предвид на горните съображения настоящият състав на ВКС, приема, че въззивното решение в частта в която е уважено възражението на ответника по чл. 72 ал. 1 и ал. 3 ЗС е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Възражението на ответника за заплащане стойността на построеното следва да се върне за ново разглеждане от друг състав. В частта, в която съдът е уважил частично иска по чл. 108 ЗС и обективно съединения иск по чл. 59 ЗЗД решението е правилно и следва да бъде потвърдено. При постановяване на новото решение въззивният съд следва да се произнесе и по искането за присъждане на разноски за настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС
ОТМЕНЯ решение от 26.04.2010 г. по гр. д. № 22/10 г. на Окръжен съд [населено място] в частта, в която е уважено възражението на А. П. Ц., действуващ като [фирма] [населено място] срещу И. Г. И. по чл. 72 ал. 1 и ал. 3 ЗС и ВРЪЩА делото в тази част на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: