1

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми януари две хиляди шестнадесета година, в състав:

Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№5092 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. Образувано е по молба на Т. И. И. за отмяна на влязлото в сила решение №606 от 29.12.2014г. по в.гр.д.№835/2014г. на Пернишкия окръжен съд.
С атакуваното решение е потвърдено решение №436/07.05.2014г. по гр.д.№5602/2013г. на Пернишкия районен съд, с което са уважени предявените искове по чл.422, вр.чл.415, ал.2 ГПК и чл.21 и сл. от ЗДФИ. Признато е за установено вземането на ищеца „Диагностично консултативен център І П.” Е. срещу ответницата Т. И. И. за сумата от 4523,75лв. представляваща противоправно причинена вреда на дружеството във връзка с действията на И. като отчетник, както и сумата 1927,57лв. – законна лихва върху главницата. Вземанията са установени с акт за начет №11040022/01.07.2011г. По отношение на сумата от 3486,55лв., представляваща част от главницата от 4523,75лв., е призната солидарна отговорност на ответниците Й. С. В. и Т. И. И..
С молбата за отмяна се поддържа, че с решение №205 от 12.05.2015г. по гр.д.№7417/14г. на ВКС, ІV ГО, е бил отхвърлен иск на „Диагностично консултативен център І П.” Е. срещу молителката Т. И. И. по друго дело, което е имало за предмет идентични искове по чл.422, вр.чл.415, ал.2 ГПК и чл.21 и сл. от ЗДФИ за установяване на вземания, произтичащи от друг акт за начет срещу Т. И., който е съставен при сходни обстоятелства. По двете дела бил постановен различен резултат, което съставлявало основание по чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по настоящото дело.
Ответникът „Диагностично консултативен център І П.” Е. оспорва молбата. Счита, че няма идентичност в предмета на двете дела, тъй като по настоящото дело имуществената отговорност на Т. И. е ангажирана във връзка с акт за начет №11040022/01.07.2011г., за неправомерно изплатени суми на служителката Й. С. В., а по другото дело отговорността и е по акт за начет №11040025/05.07.2011г., във връзка с неправомерно изплатени суми на друг служител на дружеството – Т. К. Х..
С определение №361 от 27.11.2015г. по настоящото дело молбата е допусната до разглеждане по същество от ВКС.
Разгледана по същество, молбата е основателна.
С решението, чиято отмяна се иска, е ангажирана имуществената отговорност на молителката Т. И. И. по чл.21 и сл. от ЗДФИ за това, че като изпълняваща длъжността „касиер, счетоводство, домакин” при „Диагностично консултативен център І П.” Е., неправомерно е начислила и превела на служителката Й. С. В. сумата от 4523,75лв. за периода 01.01.2007г. – 30.06.2008г., която е осчетоводила като фонд работна заплата, без да е налице документално основание за това. Нарушението е установено с акт за начет №11040022/01.07.2011г., като за част от това вземане – 3486,55лв. отговорността е солидарна с Й. В.. Прието е за установено и вземането за лихви върху главницата в размер на 1927,57лв. Съдът е приел, че поведението на Т. И. е противоправно, тъй като е изпълнявала незаконно устно разпореждане на управителя на ощетеното дружество, без да подаде писмено възражение срещу него.
С другото влязло в сила решение, сочено като основание по чл.303, ал.1, т.4 ГПК - решение №205 от 12.05.2015г. по гр.д.№7417/14г. на ВКС, ІV ГО, е прието, че Т. И. И. не отговаря спрямо работодателя „Диагностично консултативен център І П.” Е. за причинени имуществени вреди в резултат на изплащане на сумата от 7244,19лв. на Т. К. Х., осчетоводена като фонд работна заплата за периода 01.01.2007г. – 30.06.2008г. и установена с акт за начет №11040025/05.07.2011г., както и за сумата от 3863,10лв. – лихви върху посочената главница. Прието е, че решението за разпределяне на допълнителни възнаграждения към работната заплата на служители от дружеството е взето от неговия управител, той е одобрявал и платежните нареждания за това, а Т. И. е била само технически изпълнител. Разпореждането за извършване на плащанията, макар и устно, е било в правомощията на управителя на дружеството, тъй като той определя начина на формиране на работната заплата и от тази гледна точка е законно, затова И. не е била длъжна да подава писмено възражение срещу него, за да се освободи от имуществена отговорност на основание чл.28 ЗДФИ.
Настоящият състав приема, че е налице противоречие между двете решения, което обуславя основанието по чл.303, ал.1, т.4, вр. чл.307, ал.4 ГПК за отмяна на неправилното от тях.
Съгласно чл.303, ал.1, т.4 ГПК, отмяна на влязло в сила решение може да се иска, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи.
Не съществува колебание в съдебната практика, че основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК изисква идентичност между страните по двете дела, чиито решения си противоречат. Това условие в настоящия случай е изпълнено, тъй като ищец по двете дела е „Диагностично консултативен център І П.” Е., а ответник - Т. И. И.. Обстоятелството, че по едното дело като солидарно отговорен ответник за част от вземането е конституирана Й. В., а по другото – Т. Х., не води до обратен извод. Съгласно приетото в т.10 на ППВС №2/1977г., под „същите страни” по смисъла на чл.231, б.”г” ГПК /сега чл.303, ал.1, т.4 ГПК/ следва да се разбират не само лицата, от чието име и срещу които се води делото, т.е. ищецът или ответникът, а и всички лица, спрямо които решението има сила на пресъдено нещо. Отмяна на това основание се допуска и когато по едно от двете дела са взели участие не само ищецът и ответникът по другото дело, но и другари по смисъла на чл.171 ГПК /сега чл.215 ГПК/ на едната, на другата или на двете страни. Настоящият случай е точно такъв. От значение за основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е обстоятелството, че ищецът и основният ответник по двете дела са едни и същи, а различието в другарството на страната на ответника не е пречка за отмяна на влязлото в сила решение. Отделно от това – при пасивната солидарност по чл.21, ал.4 от ЗДФИ, ако поведението на лицето, което е разпоредило плащането на суми, не е противоправно, няма да възникне основание за отговорност и на лицето, в чиято полза е извършено това плащане, т.е. отговорността на Й. В. и на Т. Х. е функция от отговорността на Т. И..
На следващо място – разпоредбата на чл.303, ал.1, т.4 ГПК изисква идентичност в предмета на двете дела. Съгласно т.9 на ППВС №2/1977г., такава идентичност е налице, когато решенията са издадени на еднакво основание и по еднакво искане.
Основанието и искането определят спорното материално право. Основанието е правопораждащият факт, а искането определя вида на търсената защита. Когато от няколко еднотипни действия /основания/ се пораждат еднакви по съдържание материални права, те могат да бъдат предмет на отделни искове, по които предметът е идентичен. Идентичният предмет предполага еднакви решения по отделните спорове, тъй като съдът следва да приложи едни и същи материалноправни норми по еднакъв начин. Различното прилагане на закона по дела с еднакво основание и еднакво искане и между едни и същи страни води до противоречие по смисъла на чл.303, ал.1, т.4 ГПК, което следва да бъде отстранено по този ред.
В настоящия случай предмет и на двете дела е установяване по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415 ГПК на вземания на „Д. І П.” Е. срещу Т. И. /при условие на солидарност по чл.21, ал.4 ЗДФИ/, за обезщетяване на причинени вреди, произтичащи от нейни действия като отчетник. Тези действия се изразяват в начисляване и изплащане на допълнителни възнаграждения към работната заплата на различни служители на лечебното заведение за периода 01.01.2007г. – 30.06.2008г., без тези възнаграждения да са установени с трудовия договор, допълнителни споразумения към него или с друг документ. Макар да се касае до множество отделни действия на И. през посочения период от време и в полза на различни лица, както и до различни актове за начет, предметът на отделните дела е еднакъв, тъй като исковете са предявени на еднакви основания и имат еднакви искания. И по двете дела решението за изплащане на допълнителни суми към трудовите възнаграждения на служителите на „Д. І П.” Е. е взето от управителя на дружеството, и по двете дела той е дал устно разпореждане за това. И по двете дела доплащанията са извършвани въз основа на таблици за приходите и разходите на дружеството, за получени суми по З. и при положителен резултат. Изготвяни са справки за разпределение по лечебни кабинети, които са подписвани от управителя на дружеството с резолюция „Да”. И по двете дела е установено, че разходните касови ордери за допълнителните плащания са подписвани от управителя на дружеството. И по двете дела Т. И. е извършвала начисляването на допълнителните суми и превеждането им по сметки на служителите на дружеството, без да оспори по реда на чл.28 ЗДФИ разпореждането на управителя на дружеството, с което е наредено извършването на тези действия. Въпросът за правомерността на действията на Т. И. стои и по двете дела. Този въпрос е разрешен по различен начин и именно това е довело до различния резултат – по едното дело е прието, че са налице основанията на чл.21 и сл. ЗДФИ за ангажиране на имуществената отговорност на Т. И., а по другото дело – че тя не носи имуществена отговорност за действията си, тъй като е изпълнявала правомерно разпореждане на управителя на дружеството. Въпросът за противоправността на действията на И. е елемент от фактическия състав и по двете дела. Противоречивото разрешаване на този въпрос с влезлите в сила решения обуславя основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. Съгласно чл.307, ал.4 ГПК, следва да бъде отменено неправилното решение.
Настоящият състав приема, че неправилно е решението по настоящото дело. То не държи сметка за обстоятелството, че правомощието за разпределяне на допълнителни средства към работните заплати на служителите на дружеството, при наличие на положителен финансов резултат, принадлежи на управителя на ищцовото дружество. От тази гледна точка разпореждането му за начисляване и изплащане на такива суми е законно и не е било необходимо срещу него да се подава писмено възражение по чл.28 ЗДФИ. Изпълнението на това разпореждане не представлява противоправно действие от страна на Т. И. и не може да бъде основание за ангажиране на имуществената и отговорност по чл.21, ал.1 ЗДФИ. Съответно – неоснователни се явяват и предявените по реда на чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК искове за установяване на това вземане. Това налага отмяна на влязлото в сила решение и връщане на делото на въззивния съд, който да постанови решение по спора в съответствие с приетото от настоящия състав.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК влязлото в сила решение №606 от 29.12.2014г. по в.гр.д.№835/2014г. на Пернишкия окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Пернишкия окръжен съд за постановяване на ново решение от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: