ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3-ти СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Васил Христакиев
Елена Арнаучкова
при участието на секретаря Ангел Йорданов
като разгледа докладваното от Васил Христакиев Касационно търговско дело № 374 по описа за 2022 година,

за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Г. Т. Г. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

В съдебното заседание ищецът поддържа жалбата си, ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не изразява становище.

Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният частичен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, настъпили при пътно-транспортно произшествие, заедно със законната лихва.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че произшествието настъпило на 28.01.2010 г. в [населено място], [община], в светлата част на денонощието. След снеговалеж платното за движение било почистено от снега, който бил натрупан встрани от него, а тротоарите не били почистени. Застрахованият водач управлявал лек автомобил, движейки се по прав участък от пътя. Движещият се пред него микробус започнал спиране в дясната част на платното за движение, при което застрахованият предприел заобикалянето му, навлизайки в лентата за насрещно движение. Едновременно ищецът като пешеходец се движел по платното за движение пред микробуса, попътно на движението на застрахования, като в определен момент предприел пресичане от дясно наляво косо на платното за движение. Възприемайки пешеходеца, водачът отклонил автомобила наляво, но въпреки това настъпило съприкосновение между предната му дясна част и пешеходеца, при което тялото на пешеходеца се завъртяло и плъзнало по десния край на предния капак и в резултат настъпил удар на главата в предната дясна колонка. Съприкосновението настъпило в лявата част на платното за движение при скорост на автомобила от около 50 км/ч, при която водачът не е имал техническа възможност да предотврати удара с оглед опасната зона от 43 метра и отстояние до пешеходеца в момента на възприемането му от 27 метра.

Горните факти съдът е установил въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства и експертни заключения. По основните спорни въпроси относно мястото на удара и предприетото от ищеца пресичане е основал изводите си върху показанията на свид. Д. и заключенията на назначените експертизи, като мотивирано е отказал да възприеме показанията на свидетелите Г. и Н., сочещи на липса на пресичане.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че единствена причина за произшествието е предприетото от ищеца пресичане, при което за застрахования водач ударът е бил непредотвратим при установената скорост на движение и ограничената от спиращия пред него микробус видимост. Приел е, че скоростта е била в рамките на разрешената за пътния участък, както и че не е била несъобразена с пътните условия. С това е обосновал от правна страна извода, че не е налице извършено от водача нарушение на правилата за движение, оттук и липсата на виновно вредоносно деяние като предпоставка за възникване на отговорност за последния за причинените на ищеца увреждания, обуславяща съответно и неоснователност на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантните за тях обстоятелства.

По въпроса е установена последователна практика на ВКС (напр. гр. д. № 4031/2019 г. на IV г. о. и цитираната там практика, както и редица други решения на ВКС в същия смисъл), съгласно която въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания във въззивната жалба, като изложи собствени мотиви относно относимите към спора доказателства, възраженията и доводите на страните. Длъжен е да се произнесе по спорния предмет на делото и да разреши спора, след като прецени всички относими доказателства, установи релевантните факти, обсъди въведените от страните доводи и възражения и обоснове собствени фактически и правни доводи по основателността на иска.

Обжалваното решение е постановено в отклонение от посочената практика. Решаващия извод за липса на извършено от застрахования водач нарушение въззивният съд е основал върху констатацията, че скоростта на движение на автомобила е била в рамките на разрешената, както и че е била съобразена с пътните условия. По отношение на последното обаче, извън декларацията за неоснователност на оплакването в жалбата, че скоростта е била несъобразена с пътните условия, конкретни съображения за обосноваване на този извод съгласно критериите по чл. 20, ал. 2 ЗДП не са изложени. С оглед допуснатото отклонение въззивното решение се явява неправилно като постановено при съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

По същество, съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДП водачите на пътни превозни средства са длъжни, след съобразяване на атмосферните условия, релефа, състоянието на пътя и на превозното средство, товара, характера и интензивността на движението и условията на видимост, да се движат със скорост, позволяваща спиране пред всяко предвидимо препятствие. Застрахованият водач се е движил с максималната разрешена скорост от 50 км/ч, която съответства на максимално благоприятни условия за движение. В конкретния случай обаче с оглед установените факти, необсъдени от въззивния съд, следва да се приеме, че условията за движение не са позволявали движение с тази скорост, а именно наличието на натрупан по краищата на платното за движение и непочистен по тротоарите сняг, затрудняващ движението на пешеходците, което изисква повишено внимание на водача за възможната поява на пешеходци на платното за движение, както и наличието на ограничена от спиращия пред него микробус видимост, възпрепятстваща възприемането на намиращия се пред микробуса пешеходец (чието присъствие там е било възможно да се очаква с оглед установеното състояние на тротоарите в този пътен участък). Следователно е налице допуснато от застрахования водач нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, с което същият сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието, като намали скоростта или спре при възприемане на започналото пресичане от страна на ищеца. Допуснатото нарушение поради това се намира в пряка причинна връзка с произшествието, съответно с настъпилите травматични увреждания на ищеца, с което е осъществен фактическият състав на чл. 45, ал. ЗЗД, обуславящ отговорността на водача за причинените на ищеца вреди. С оглед на това и предвид липсата на спор относно поетото от ответника застрахователно покритие на отговорността на водача предявеният иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) се явява основателен, съответно неправилно отхвърлен от инстанциите по същество.

По отношение на размера на претендираното обезщетение съдът прие следното. От събраните пред първата инстанция доказателства (медицинска документация, медицинска експертиза и свидетелски показания) се установява, че в резултат на произшествието ищецът е получил травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата, счупване на черепа (дясна теменно-тилна част), счупване на основата на черепа, контузия на мозъка, левостранна централна хемипареза (недостатъчност в движенията на левите крайници и намалена сетивност), наранявания на външния слухов проход и травматична енцефалопатия (световъртеж, главоболие, изтръпване на крайниците), наложили консервативно лечение (болнично за 12 дни и домашно-амбулаторно за общо 15 месеца). Към момента на приключване на съдебното дирене ищецът остатъчните последици не са отминали, с малка вероятност да отзвучат впоследствие с оглед давността на увреждането.

С оглед характера и степента на уврежданията, проведеното лечение и периода на възстановяване, остатъчните последици с ниска вероятност за пълно възстановяване, възрастта на ищеца към момента на произшествието, както и социално-икономическите условия в страната към същия момент, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява обезщетение в размер на 80 000 лв.

Частично основателно е предявеното от ответника възражение за принос на пострадалия за настъпването на вредите, основано на неправилно пресичане, независимо че е могъл да забележи приближаващия автомобил, както и на неправилно движение по платното за движение, вместо по тротоара.

Според установения по делото механизъм на настъпване на произшествието ищецът първоначално се е движел попътно на посоката на движение на автомобила, в десния край на платното за движение, като е предприел пресичане в посока наляво, движейки се косо, а не перпендикулярно на платното, отново попътно на автомобила. Пресичането ищецът е предприел в момент, когато управляваният от застрахования водач автомобил се е намирал на разстояние от 27 метра, по-малко от опасната зона за спиране от 43 метра. Неоснователни са доводите на ищеца в насока липса на пресичане, тъй като поддържаната в този смисъл теза категорично се опровергава от събраните доказателства. Единствено в показанията на свидетелите Г. и Н. се съдържат данни, че ищецът не е пресичал платното за движение, като показанията на последния освен това не са и достатъчно категорични („Мисля, че не е предприемал пресичане...“). Същевременно всички експертни заключения с категоричност сочат, че ударът е настъпил в лявата част на платното за движение, като изводът е основан върху установените при извършения в досъдебното производство оглед следи съгласно съставения протокол за оглед. Установеното място на настъпване на удара изключва възможността към този момент ищецът да се е движел в дясната страна и успоредно на платното за движение (т. е. да не е пресичал) и по безсъмнен начин доказва предприетото пресичане.

С оглед горното възражението за съпричиняване в частта относно неправилното - чл. 108 ЗДП - движение по платното за движение, вместо по тротоара, е неоснователно. Без да е необходимо да се обсъжда въпросът дали нарушение по чл. 108 ЗДП изобщо е налице с оглед установеното, че предвид натрупания сняг движението по тротоара е било съществено затруднено, достатъчно е да се посочи, че такова нарушение не може да бъде в причинна връзка с произшествието в конкретния случай, предвид установеното място на удара в лявата лента, т. е. при предприето пресичане, а не при движение успоредно на границата на платното за движение, каквато е хипотезата на чл. 108 ЗДП.

В останалата част обаче основаното върху неправилно пресичане възражение е основателно. Ищецът е започнал пресичането в момент, когато вече се е намирал в опасната зона за спиране на автомобила, следователно внезапно - нарушение по чл. 114, т. 1 ЗДП, както и на място, на което видимостта е била ограничена от спиращия микробус, както за водача към пешеходеца, така и за самия пешеходец към автомобила - нарушение по чл. 114, т. 2 ЗДП. Допуснатите нарушения се намират в пряка причинна връзка с произшествието, тъй като при липсата им същото не би настъпило - при непредприемане на пресичането в този момент или на това място, т. е. при продължило попътно движение на пешеходеца или оставане на място в дясната лента не би настъпил удар с движещия се в лявата лента автомобил. Следователно допуснатите от ищеца нарушения са допринесли за настъпването на произшествието, оттук и за увреждането, поради което и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеният по-горе размер на обезщетението следва да бъде намален съответно на приноса на пострадалия. Същият следва да бъде определен в размер на 30 %, доколкото допуснатото от застрахования нарушение на правилата за движение е значително по-тежко от допуснатите от ищеца нарушения предвид възложената с чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДП по-висока степен на отговорност на водачите на превозни средства към пешеходците.

Неоснователни са и възраженията на ответника относно законната лихва. Съгласно установената последователна практика на ВКС (т. д. № 705/2009 г. на II т. о., т. д. № 1293/2020 г. на I т. о. и др.) по исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) обезщетенията на пострадалите трети за застрахователния договор лица се дължат със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането, доколкото отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ покрива отговорността на делинквента и е функция от нея - чл. 223, ал. 2, пр. 1 вр. 226, ал. 1 КЗ (отм.). С оглед на това позоваването на ответника на липсата на уведомяване по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) е неоснователно.

По изложените съображения предявеният иск е основателен до размер на 56 000 лв., заедно със законната лихва от 28.01.2010 г., поради което следва да бъде уважен в посочения размер след съответна отмяна на въззивното решение.

По разноските.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК всяка от страните има право на разноски пропорционално на уважената, съответно отхвърлената, част от иска.

Така ищецът има право на разноски, както следва: за първоинстанционното производство - в размер на 3,50 лв. (държавна такса за съдебно удостоверение), а за касационното производство - в размер на 4760 лв. (заплатено възнаграждение за адвокат); за въззивното производство разноски не са направени.

На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ответникът дължи на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждения за първоинстанционното и въззивното производство в размери съответно 1644 лв. и 1856 лв., вкл. ДДС, на база ориентировъчните размери на адвокатските възнаграждения, установени в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС в приложимите към момента на образуване на съответното производство редакции.

На основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 2 ГПК ответникът дължи и държавни такси за трите инстанции в размери съответно 2240 лв., 1120 лв. и 1150 лв., както и направените в първоинстанционното производство разноски за експертизи в размер на 780,50 лв.

Ответникът има право съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 127,50 лв. за първоинстанционното производство и 100 лв. за въззивното производство.

С тези мотиви съдът

Отменя решение № 1199/17.11.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която, с потвърждаване на решение № 1791/04.03.2020 г. по гр. д. № 2292/2013 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от Г. Т. Г. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД частичен иск по чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. като част от вземане в общ размер на 100 000 лв. е отхвърлен до размер на 56 000 лв., вместо което постановява:
Осъжда ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. "Позитано" № 5, да заплати на Г. Т. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], [улица], на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата 56 000 лв., заедно със законната лихва от 28.01.2010 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по полица № 035105034824/06.01.2010 г., настъпили в резултат на пътно-транспортно произшествие на 28.01.2010 г.
Оставя в сила решението в останалата част, с която искът по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата до частично предявения размер от 60 000 лв.
Отменя въззивното и първоинстанционното решения в частта за разноските, вместо което постановява:
Осъжда ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД да заплати на Г. Т. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното и касационното производство в размер на 4763,50 лв.
Осъжда Г. Т. Г. да заплати на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 127,50 лв. за първоинстанционното производство и 100 лв. за въззивното производство.
Осъжда ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД да заплати на адв. П. К., [населено място], [улица], на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждения за първоинстанционното и въззивното производство в размери съответно 1644 лв. и 1856 лв., вкл. ДДС
Осъжда ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 2 ГПК да заплати:
- по сметка на Софийски градски съд: държавна такса в размер на 2240 лв. и разноски в размер на 780,50 лв.;
- по сметка на Софийски апелативен съд - държавна такса в размер на 1120 лв.;
- по сметка на Върховен касационен съд - държавна такса в размер на 1150 лв.
Решението не подлежи на обжалване.



Председател: .............................................


Членове:

1 ............................................


2. ...........................................