5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 230 София, 15.12.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2326/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерството на културата срещу решение от 04.01.2016 г. по гр. д. № 7773/2013 г. Софийският градски съд.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 456 от 09.09.2016 г. по въпроса за допустимостта на въззивно решение, което е постановено по реда на ГПК /отм./, когато приложимият процесуален е този по действащия ГПК.
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, счита касационната жалба за основателна, С. В. К., [фирма] [населено място] и Б. И. Г. не са взели становища, Г. В. М. счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното решение Софийският градски съд е оставил в сила решението от 03.12.2012 г. по гр. д. № 4140/2008 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване на установено, че Министерството на културата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], с площ от 2 700 кв. м., с триетажна жилищна сграда, гараж и пристройка, и искане по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариални актове.
Първовоинстанционното производство пред Софийския районен съд по гр. д. № 4140/2008 г. първоначално е образувано по иск на Министерството на културата срещу Г. В. М. за ревандикация на недвижим имот. В първото открито заседание ищецът е предприел изменение на иска, преминавайки от осъдителен към установителен иск за собственост /тъй като ответникът освободил имота/, и предявявайки такъв иск и срещу С. В. К., [фирма] [населено място], представлявано от И. П. С., и Б. И. Г..
Предмет на спора е право на собственост, произхождаща от договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 65, том XV, дело № 2702/1959 г., с който процесният имот е придобит от Националния комитет за защита на мира, и правоприемство последователно между няколко лица. В хода на делото пред първа инстанция /с. з. от 29.04.2010 г./ ищецът е навел и поддържал правоприемство между купувача по този договор и себе си, опосредено чрез Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Представени са и н. а. № 181, том XI, дело № 2027/1969 г., с който Н. комитет за защита на мира продава на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина дворно място с площ от около 6 080 кв. м., ведно с постройките и насажденията в него, и договор за замяна, сключен с н. а. № 67/1970 г., между Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина и Б. и А. Д. В.. К. за приятелство и културни връзки с чужбина е закрит с разпореждане № 114/02.07.1974 г. на Бюрото на Министерския съвет. В изпълнение на последното с протокол от м. октомври 1974 г. функциите, бюджетът, щатът, фонд „Работна заплата“ и помещенията, ползвани от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, се разпределят между Комитета за изкуство и културата, Министерство на външните работи, Министерство на народната просвета и Комитета за наука, технически прогрес и висше образование. Видно от раздел IV, буква „Р” на протокола - “Разпределение на помещенията“, на Комитета за изкуство и културата се предоставя „вилата в Б.“. През 1977 г. К. за изкуство и културата е преименуван в Комитет за култура, а с Решение на Народното събрание от 08.02.1990 г. К. за култура се преобразува в Министерство на културата. Представен е и акт за публична държавна собственост № 01287/25.11.1998 г. за имота, описан в исковата молба, в който като бивш собственик е посочен К. за култура.
От ответниците Г. М. е оспорил иска с възражение за липса на правоприемство между купувача по н. а. № 65/1959 г. и ищеца, и е противопоставил свое право на собственост, произтичаща от дарение по н. а. № 60/1965 г., и реституция по ЗВСОНИ, за което е представил писмени доказателства.
Въззивното производство е образувано по жалба на ищеца, подадена на 27.12.2012 г.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, Софийският градски съд, който разгледал делото по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./, приел, че макар да се установява идентичност между процесния имот и този, описан в н. а. № 65/1959 г., не е доказано купувачът - Н. комитет за защита на мира, да е прехвърлил с н. а. № 181/1969 г. точно този имот на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, който е праводател на ищеца.
Въпросът, по който е допуснато касационното обжалване, касае приложението на пар. 2, ал. 1 и 2 от ПЗР на ГПК /Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г./. Касаторът се позовава на ал. 2, според която въззивните дела, образувани по жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от въззивната инстанция. В случая жалбата, по която е образувано въззивното производство, е постъпила след 01.03.2008 г. и според касатора е следвало да бъде разгледана от въззивната инстанция по новия процесуален ред. Тезата не може да бъде възприета, защото разпоредбата на пар. 2, ал. 2 следва да се тълкува във връзка с ал. 1 в редакция след допълнението й съгласно публикацията в ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., в сила от 01.03.2008 г., според която първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. С това изменение редът за разглеждане на делата от въззивната инстанция се променя, като се постановява, че по реда на отменения ГПК се разглеждат всички дела, образувани по искови молби, постъпили до отмяната му, и това изменение е в сила от 01.03.2008 г. По приложението на тези разпоредби е налице трайно установена практика на съдилищата, включително и задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - например решение № 877 от 27.11.2009 г. по гр. д. № 3374/2008 г. на II-ро г. о., решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на IV-то г. о. Съгласно тази практика законодателната промяна обхваща всички първоинстанционни дела, образувани преди влизане в сила на ГПК от 2008 г., включително и висящите производства пред въззивната инстанция, независимо кога е постъпила въззивната жалба, защото определящият критерий за приложимия съдопроизводствен ред е постъпването на исковата молба. Така гражданските дела, образувани по искови молби, подадени преди 01.03.2008 г., т. е. - преди влизане в сила на ГПК от 2008 г., се разглеждат, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, по реда на отменения ГПК от 1952 г. Гражданските дела, образувани по искови молби, подадени след 29.02.2008 г., т. е. при действието на ГПК от 2008 г., се разглеждат от първоинстанционния и от въззивния съд по реда на новия процесуален закон.
В разглеждания случай исковата молба, по която е образувано гражданското дело, е подадена на 11.02.2008 г., при действието на ГПК от 1952 г. /отм./. При това положение производството както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд е следвало да се развие по реда на отменения процесуален закон, независимо че въззивната жалба е подадена след 01.03.2008 г. - на 27.12.2012 г. По този начин е процедирал и Софийският градски съд, поради което и постановеното от него въззивно решение е допустимо.
Основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение.
Изводът, че не е установена идентичност между процесния имот и имота по н. а. № 181/1969 г., въззивният съд е мотивирал с приетите в двете инстанции единични съдебно-технически експертизи. Посочил още, че заключението, депозирано пред въззивния съд, не е оспорено от страните по делото, поради което съдът го приема за компетентно изготвено и съответстващо на останалите доказателства по делото, поради което го кредитира.
Макар да се е позовал на тях в посочените две изречения, въззивният съд не е преценил заключенията по начина, установен в трайната съдебна практика, в т. ч. и в задължителната практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 157, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 202 ГПК. Така, съгласно решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на I-во г. о., съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда и преценява заедно с останалите доказателства по делото. Според решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV-то г. о., заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
Данните по делото сочат, че спорният имот произхожда от Й. Т. К., който първоначално е закупил нива в местността „Край село” в землището на [населено място], с площ от около 2 700 кв. м. - н. а. № 147, том ХVІІІ, рег. 3547, дело № 3244/1940 г. и записка за вписване № 70, том 17/1940 г., а впоследствие с три нотариални акта №№ 44, 94 и 16 от 1942 г., е придобил съседни места и видно от скицата от 01.10.1942 г. на л. 222 от първоинстанционното дело целият двор е бил с обща площ 10 546.75 кв. м., а постройките - с площ съответно от 56, 70.75 и 38.50 кв. м. Представен е акт за държавна собственост № 4737/15.09.1949 г. за завзет недвижим имот на Й. К., според който на основание ЗОЕГПНС са одържавени 3/4 ид. ч. от стопанството в [населено място], цялото от 10 028 кв. м. Това означава, че са одържавени 7 521 кв. м., а неодържавени са останали 2 507 кв. м. Разпореждането, извършено с н. а. № 65/1959 г., има за предмет парцел ХІ-48 от кв. 69 с площ, приблизителна до последната - около 2 700, а по скица - 2 892 кв. м., като продавачите са се легитимирали именно с н. а. № 147/1940 г. и записка за вписване № 70/1940 г. на името на Й. К.. Установено е, че впоследствие купувачът по н. а. № 65/1959 г. - Н. комитет за защита на мира, се е разпоредил в полза на праводателя на ищеца - Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, с имот, индивидуализиран по плана по същия начин - парцел ХІ от кв. 69 по плана на [населено място] - Б., зона за вилно строителство, но с по-голяма площ - 6 080 кв. м., ведно с постройките: масивна вилна постройка, лятна кухня, бунар, масивен гараж. Този договор е сключен с н. а. № 181, том XI, дело № 2027/1969 г. и продавачът се е легитимирал с няколко нотариални акта, сред които и н. а. № 65/1959 г., който има за предмет имота по исковата молба.
Въпреки този запис в н. а. № 181/1969 г. относно легитимацията на продавача по договора, според вещите лица не може да се направи заключение за идентичност между процесния имот и този по н. а. № 181/1969 г., както и къде са разположени имотите по н. а. № 67/1970 г. за замяна и дали някой от тях е идентичен с процесния. Вещото лице Г. Д. /депозирал заключението пред първоинстанционния съд/ се е позовал на липсата на графичен материал /планът от 1958 г. за кв. 69, в който попада спорният имот, бил непригоден за ползване/, на последвалата с плана от 1980 г. промяна в номерата на парцелите и на имота и на появата на уедрен парцел от 6 080 кв. м. Вещото лице В. Т. /депозирал заключението на пред въззивния съд/ като неизяснен е поставил въпроса как парцел ХІ-48 от кв. 69 с пространство от около 2 700 кв. м., а по скица - 2 892 кв. м., е станал парцел ХІ от кв. 69 от общо 6 080 кв. м., като е посочил и различното описание на постройките в н. а. № 65/1959 г. и в н. а. № 181/1969 г. Вещите лица са се позовали и на липсата на част от документите, описани като приложени при изповядване на сделките. Същевременно вещото лице Д. е приел наличие на идентичност между процесния имот и имота по н. а. № 60/1965 г., с който ответникът Г. М. е получил по дарение 1/2 ид. ч. или около 2 850 кв. м. от имот пл. № 433, целият от около 5 200 кв. м., който обаче е от кв. 59, а не от кв. 69, където се намира имотът по исковата молба. Според записаното в този нотариален акт имотът е бил съсобствен между Й. Т. К. /от когото произхожда имотът по исковата молба/ и В. Ц. И., като при извършена през 1943 г. делба последният е получил описаното място и триетажна масивна жилищна сграда, която също е предмет на дарението. За имот с пл. № 433 се говори и в заключението на вещото лице Т., но вече по следващия план - този от 1976 г., като според констатацията в р. ІІ, т. 5, в разписната книга на[жк]- в. з. „Б.” от 1976 г., срещу имот пл. № 433 е записано: К. /вероятно Комитет за изкуство и култура/, ДО „Българска кинематография”, и са посочени н. а. № 181, т. ХІ, д. № 2027/69 г., н. а. № 67, д. № 1494/70 г., както и заповед от 1970 г. В следващия план от 1980 г. процесният имот, означен като пл. № 433 от кв. 59, попада в УПИ ІІІ - „За ОДЗ”, каето мероприятието не е реализирано.
Тези данни не са обсъдени от въззивния съд при преценката за обоснованост на изводите на експертите по въпроса за идентичността между процесния имот и имотите по н. а. № 181/1969 г. и № 67/1970 г. Не са обсъдени и подробните данни относно формирането на парцела, предмет на н. а. № 181/1969 г., нито различието между постройките, предмет на исковата претенция: триетажна жилищна сграда със застроена площ, както следва: първи етаж - 101 кв. м., втори етаж - 74 кв. м., трети етаж - 59 кв. м. мазе - 42 кв. м.; гараж - 35.65 кв. м. и пристройка - 73 кв. м., и постройката по договора за дарение от 1965 г. - от 185 кв. м. Не е изяснен и въпросът налице ли е надлежно отчуждаване за мероприятие „ОДЗ”, след като с н. а. № 65/1959 г. имотът е бил придобит от Националния комитет за защита на мира като останал неотчужден от предишния собственик Й. Т. К..
С оглед изложеното, като не е изяснил всички релевантни за спора факти, при необходимост и с възлагане на допълнително или повторно заключение съгласно изискванията на чл. 201 ГПК, и е възприел депозираните заключения, без да ги обсъди и прецени заедно с останалите доказателства по делото, както и тяхната обоснованост, и в крайна сметка е отказал да признае претендираната от ищеца идентичност, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на съдопроизводствените правила, а изводите му са необосновани и не се подкрепят от доказателствата по делото. Обжалваното решението е постановено и в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според което въззивната инстанция трябва да направи фактически и правни изводи по съществото на спора - т. е. по всички въпроси, засягащи съществото на спора, а не само по някои от тях, които съдът намери за определящи крайния изход на делото. В настоящия случай въззивният съд е разгледал само въпроса за идентичността на имотите и не е обсъдил доводите на ответника Г. М., който претендира да е собственик по силата възстановяване съгласно чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, а не по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС - предвид данните за нереализирано мероприятие по извършено отчуждаване. Не е обсъдил и възраженията на ищеца във връзка с реституцията на имота. Допуснатите нарушения не позволяват и касационната инстанция да се произнесе по тези въпроси и да провери правилността на решението като краен съдебен акт.
В обобщение на всичко изложено, обжалваното решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд на основание чл. 293, ал. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение от 04.01.2016 г. по гр. д. № 7773/2013 г. на Софийския градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: