11

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1258 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. П., представляван от адв. С. Ч., срещу решение № 236 от 06.04.2023г. по в.т.д. № 1038/2022г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решение № 262391 от 15.07.2022г. по т.д. № 7944/2020г. на СГС, I-2 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.415 ГПК вр. чл.535 вр. чл.537 ТЗ, че касаторът В. И. П. дължи на „ВЕТОТ” ЕООД сумата 28 000 лева по запис на заповед, издаден на 14.09.2014г., ведно със законната лихва от 06.12.2019г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че началният момент на давността по отношение на вземането по записа на заповед се определя съгласно посочения в него падеж, а не съгласно правилата на каузалното правоотношение, вземанията по което са обезпечени с издаването му. Поддържа, че в произодството по иска по чл.422 ГПК решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна и произнасяне по въведените обективни /абсолютни и относителни/ менителнични възражения, но и проверка на вземането, предмет на записа на заповед, с оглед връзката му с каузалното правоотношение между страните. В тази връзка сочи, че съгласно константната практика на ВКС необходимостта съдът да обсъди релевантните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнасят и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Намира, че с въззивното решение незаконосъобразно е допусната кумулация на неустойка, какъвто характер има претендираното вземане, и законна лихва върху присъдената неустойка. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Ответникът „ВЕТОТ” ЕООД, представляван от адв. И. И., оспорва касационната жалба. Намира за правилен извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за погасителна давност, като сочи, че вземането произтича от запис на заповед, поради което се погасява с тригодишен давностен срок от падежа му. Изтъква, че съгласно т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС ищецът-кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Поддържа, че в случая записът на заповед е издаден за обезпечаване на вреди от неточно изпълнение на договорно задължение в качествено отношение на престацията на довереника – настоящ касатор. Излага съображения за неприложимост на сочената от касатора практика, според която погасяването по давност на вземането по каузалната сделка влече след себе си погасяване на вземането по записа на заповед, като твърди, че в случая вземане по каузалната сделка липсва, тъй като според чл.18 от договора за поръчка отговорността за претърпени вреди от лошото изпълнение от страна на довереника произтича от издадения запис на заповед, а не от клаузата на договора, доколкото в нея не е конкретизиран размерът на обезщетението, което се дължи, а конкретизацията е единствено по отношение на вземането по записа на заповед, чиято сума не следва да надвишава тридесет процента от стойността на сключените изпълнителни сделки. В тази възка сочи, че настъпилите за него вреди са в размер на 38 304,25 лева и значително надхвърлят размера на задължението по записа на заповед. Поддържа още, че вземането по чл.18 от договора няма неустоечен характер, поради което е неоснователно оплакването за допуснато кумулиране на неустойка и законна лихва. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Третото лице-помагач на ответника И. В. Т. оспорва касационната жалба. Поддържа, че с оглед предмета на предявения иск, основан на издаден от ответника - настоящ касатор, запис на заповед въззивният съд правилно е приел за начало на погасителната давност не изискуемостта на обезпеченото валутно отношение, а изискуемостта на задължението по записа на заповед. Излага съображения, че ищецът – кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва само вземането си, основано на менителничния ефект. Поддържа, че в настоящия случай процесният запис на заповед не е издаден с гаранционно-обезпечителен характер на вземането по каузалното правоотношение, а е издаден за обезпечаване на вреди от неточно изпълнение на договорно задължение на довереника в качествено отношение. Намира за правилен и извода на въззивния съд, че в случая отговорността на ответника произтича от чл.18 от сключения договор за поръчка и няма неустоечен характер, поради което не е налице кумулиране на неустойка и законна лихва. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
С определение № 2102 от 24.07.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: В случай на направено от длъжника по запис на заповед и ответник по предявен иск по чл.422 ГПК възражение за изтекла погасителна давност от кой момент следва да се счита изискуемо задължението му – от момента на настъпване на изискуемостта на каузалното правоотношение, за обезпечаване на задълженията по което е издаден записът на заповед, или от посочения в записа на заповед падеж?
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е приел, че записът на заповед от 02.06.2014г., вземането по който е предмет на предявения иск, съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити, като е намерил за неоснователни доводите за нередовност на записа на заповед поради това, че мястото на издаване на документа е в [населено място], а мястото на сключване на каузалния договор, за чието обезпечение е издаден, е в [населено място], излагайки съображения, че това са две самостоятелни и отделни правни сделки и поради това могат да бъдат сключени на две различни места в един и същи ден. Отбелязал е, че доколкото между страните не са спорни обстоятелствата относно автентичността на подписа на издателя или достоверността на съдържанието на записа на заповед, въведените от ответника доводи за недължимост на вземането на това основание са поначало ирелевантни за преценката за редовността на записа на заповед.
Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за изтекла давност по чл.531 ТЗ, като е посочил, че записът на заповед е с падеж на 30.11.2016г. и тригодишният давностен срок, броен в съответствие с общите правила на чл.70 ЗЗД, следва да се счита изтичащ на 30.11.2019г. Посочил е, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено пред Районен съд Враца на 20.11.2019г., от когато в съответствие с правилото на чл. 422 ГПК искът за вземането ще се счита предявен и към който момент давността се счита за прекъсната /чл. 116, б.“б“ЗЗД/. Приел е за неоснователно и оплакването на ответника, че началото на давността следва да бъде съобразено с изискуемостта на задължението по договора за поръчка, което според него е обусловено от връчването на данъчно-ревизионния акт на 11.04.2016г., когато били установени по основание и по размер задълженията на ответника да репарира вредите на доверителя по договора за поръчка, произтичащи от отговорността на довереника за неизпълнение на задължението му да изисква допълнителни гаранции за реалното извършване на доставката. Посочил е, че основанието на отговорността на ответника произтича от записа на заповед, въз основа на който е инициирано и заповедното производство, като това обуславя предмета и страните на настоящото исково производство, а изследването на каузалното правоотношение, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед, се извършва единствено с цел да не се допусне „двойно плащане“ или неоснователно обогатяване при липса на възражение за безпаричност на задължението по ценната книга, но не променя основанието на предявения иск.
Въззивният съд е приел, че представеното с отговора на исковата молба извлечение от банкова сметка на ответника установява извършени от него на 13.07.2016г. и на 14.07.2016г. по сметка на И. В. Т. две последователни плащания в общ размер на сумата от 32 800 лева, но е намерил за недоказано те да имат погасителен ефект точно по процесния запис на заповед, тъй като, от една страна, сумата по паричните преводи от 32 800 лева не съответства на действителния размер на задължението по записа на заповед в размер на 28 000 лева, а от друга страна, в преводните нареждания липсва индивидуализиране на записа на заповед с посочване на датата на издаване като основание за плащането. Съобразил е още, че плащането е извършено далеч преди изискуемостта на задължението по запис на заповед, която е настъпила значително по-късно на 30.11.2016г., като е преценил като житейски неоправдани и недостоверни обясненията на ответника, че плащането е направено от него в жест на добра воля въпреки липсата на изискуемост и ликвидност на притезанието за причинени имуществени вреди в изпълнение на договора за поръчка. Изложил е съображения, че твърдението за погасяване на задължението по записа на заповед чрез извършените плащания се явява недоказано и от показанията на свидетеля К..
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възраженията за несъществуване на задължението по каузалното правоотношение, обосновани с твърдения, че същото е основано на недействителен поради невъзможен предмет и противоречие с добрите нрави договор за поръчка, тъй като за ответника не може да възникне валидно задължение да отговаря за нередовността в данъчната регистрация, счетоводната и търговската документация на страните по изпълнителните сделки. Посочил е, че с договор за поръчка от 01.04.2014г. между „Ветот“ ЕООД - като доверител, и ответника В. П. - като довереник, е уговорено довереникът да извършва периодично от името и за сметка на доверителя действия по закупуване на дървен материал, фурнир и други за производство на мебели, осигуряване на транспорт и доставка на закупения материал до производствения цех на доверителя, намиращ се в [населено място], област Враца, [улица], както и заплащане на цената по сключените в изпълнение по този договор изпълнителни сделки. Съгласно чл.11, ал.1 и ал.2 от договора довереникът е длъжен да изисква, съхранява и предава на доверителя търговската и счетоводна документация, съпътстваща отделните изпълнителни сделки, вкл. и такава, доказваща плащането на цената; при изпълнение на поръчката да проверява верността на счетоводната и търговската документация по изпълнителните сделки, а в случай че продавачът е регистриран за целите на ДДС, да изисква допълнителни доказателства и гаранции за реалното извършване на доставките, като в последния случай гарантира чрез лична имуществена отговорност за правомерното ползване на данъчен кредит по представените от него фактури, без да му се дължи заплащане на допълнително възнаграждение. Взел е предвид, че съгласно чл.18 довереникът отговаря лично пред доверителя и е длъжен да го обезщети за претърпените вреди от непризнаване за данъчни цели на доставките по издадените фактури за закупените от името и за сметка на доверителя материали и услуги до размера на установените по надлежния ред и от надлежните органи неправомерно ползвани данъчни предимства, като за обезпечаване на тази своя отговорност издава в полза на доверителя запис на заповед за сума, посочена от него, която не може да надхвърля 30 % от сбора на стойността на сключените изпълнителни сделки. Въззивният съд е намерил, че клаузата на чл.11, ал.2 от договора не е нищожна поради невъзможен предмет. Посочил е, че в конкретния случай е предвидено като задължение на ответника да полага усилия добросъвестно да проверява доставчиците по изпълнителните сделки и тяхната надеждност. Приел е, че според представения по делото ревизионен доклад същият не е сторил това с оглед установените от НАП нарушения при издаването на фактурите от дружествата контрагенти по изпълнителните сделки, като тези нарушения са се дължали не на осчетоводяването на фактурите от „Ветот“ ЕООД, а на липсата на реални търговски сделки, осъществени от ответника по тези фактури. Добавил е, че по делото е установено, че ответникът лично е избирал доставчиците, като е имал задължение в отношенията си с тях да прояви дължимата грижа при проверка на тяхната легитимност и надеждност, вкл. и дали е налице регистрация по ДДС, за което обстоятелство пък изобщо не е необходимо да има определено публично качество. Намерил е, че вменените на ответника с договора задължения са за извършване на действия, които представляват елементарна рутинна операция, и в случай че ответникът наистина е бил добросъвестен при договарянето с контрагентите по изпълнителните сделки и е проявил дължимата от него грижа на добрия търговец при изпълнението на поетите задължения, лесно е щял да установи наличието на обстоятелства, сочещи на фиктивни и нереални сделки, сключени единствено с намерението да се увреди публичният интерес. Поради това е достигнал до извод, че клаузата на чл.18 от договора за поръчка не е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията на ответника за неизпълнение на насрещните задължения на доверителя по договора за поръчка, като в тази връзка е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е добавил, че тези възражения са непротивопоставими на кредитора. Приел е за доказани от събраните по делото доказателства и вредите, които са настъпили за ищцовото дружество и които са основание да се ангажира личната отговорност на довереника по договора за поръчка, обезпечена от него с подписването на процесния запис на заповед.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника за недопустимо кумулиране на лихва и неустойка, като е посочил, че отговорността на ответника произтичаща от разпоредбата на чл.18 от договора за поръчка и няма неустоечен характер. Приел е, че това съглашение между страните има съвсем различен характер – то поражда задължение за доверителя и основанието за ангажирането на отговорността му е по чл.79, ал.1, вр. с чл.82 от ЗЗД за вредите от неизпълнението на едно съществуващо и поето договорно задължение от длъжника.
По поставения материалноправен въпрос:
Отговор на въпроса е даден с решение № 102 от 23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 185 от 13.01.2021г. по т.д. № 2431/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 52 от 13.06.2017г. по гр.д. № 60103/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 5 от 05.02.2020г. по т.д. № 370/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 364 от 20.12.2018г. по т.д. № 2728/2017г. на ВКС, II т.о. и решение № 162 от 16.05.2018г. по т.д. № 1870/2017г. на ВКС, II т.о. Според първото от посочените решения относно прекия осъдителен иск по чл.538, ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ , а не общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. В случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. В останалите решения е прието, че необходимостта съдът да обсъди релативните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнася и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Изсрочването по давност на вземането по каузалното правоотношение е от значение за възможността същото да бъде събрано принудително, като законът не допуска предварителен отказ или удължаване на давностния срок, едностранно или по уговорка. Ефектът на давността засяга и обезпеченията на кредитора, като не следва да се допуска чрез менителнични сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни. Такава менителница попада под санкцията на чл. 465 ТЗ, поради което, дори и кредиторът да разполага със запис на заповед при уговорен в своя полза срок на предявяване от по-късен спрямо изискуемостта на обезпеченото вземане момент, щом записът е издаден за обезпечаване изпълнението на парично задължение, падежът на което е настъпил, поемателят на ценната книга следва да упражни правата си по менителничната сделка не само в краткия давностен срок съгласно чл. 537, вр. чл. 531, ал. 1 от ТЗ, за който случай важи даденото указание по решение № 102/2014 г. по т. д № 2680/2013 г. на ВКС, ТК, I о., но и преди да изтече давността по обезпеченото вземане. Съдът разглежда заявените от ответника-длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, но очертаният кръг възражения не изключва възражението за изтекла обща петгодишна или специална кратка погасителна давност като правопогасяващо възражение по отношение на обезпеченото вземане именно когато специалната тригодишна давност по менителницата не е изтекла.
Настоящият състав споделя тази практика, с оглед на което по поставения въпрос приема, че когато длъжникът по запис на заповед - ответник по предявен иск по чл.422 ГПК, е направил възражение за погасяване по давност на менителничния иск, давностният срок започва да тече от падежа на вземането по записа на заповед, а когато ответникът е направил релативно възражение за недължимост на вземането по записа на заповед поради погасване по давност на обезпеченото със същия вземане, началото на давностния срок започва да тече от настъпване на изискуемостта, респ. от възникване на обезпеченото вземане.
По касационната жалба:
С оглед дадения отговор на поставения материалноправен въпрос въззивното решение се явява неправилно.
В настоящия случай предявеният от ищеца „ВЕТОТ” ЕООД против В. И. П. иск е за установяване съществуването на вземане на ищеца по издаден от ответника на 01.04.2014г. запис на заповед за сумата 28 000 лева с падеж 30.11.2016г. В исковата си молба ищецът е посочил, че записът на заповед е издаден във връзка със сключен между страните договор за поръчка от 01.04.2014г., по силата на който ответникът се е задължил да извършва от името и за сметка на ищеца изпълнителни сделки, изразяващи се в закупуване на дървен материал, фурнир и други за производство на мебели, сигуряване на транспорт и доставка на закупения материал до производствения цех на дружеството в [населено място], както и заплащане на цената по сключените сделки след предоставяне на парични средства от ищеца. Посочил е, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на договорна отговорност на ответника за неизпълнение, предвидена в чл.18 от договора за поръчка – отговорност за вреди от непризнаване за данъчни цели на доставките по предадените фактури за закупени от името и за сметка на ищеца материали и услуги до размера на установените по надлежния ред и от надлежните органи неправомерно ползвани данъчни предимства.
В отговора си ответникът В. П. е оспорил иска, като е направил и възражение, че е изтекла погасителната давност. Изложил е твърдение, че в конкретния случай изискуемостта на вземането на ищеца, доколкото е налице, е възникнала с връчването на данъчно ревизионния акт на ищеца от 11.04.2016г., доколкото в същия се установяват задължения на ищеца, за които се твърди, че подлежат на обезщетяване от ответника и за чието обезпечаване се твърди, че е издаден записът на заповед. Посочил е, че както вземанията, произтичащи от запис на заповед, така и вземането за обезщетение, произтичащо от неизпълнение на договор, каквото е обезпеченото вземане, се погасяват с тригодишна давност. С оглед изложените от ответника твърдения следва да се приеме, че наред с възражение за погасяване по давност на вземането по записа на заповед, същият е релевирал и относително възражение за недължимост на вземането по записа на заповед поради погасяване по давност на обезпеченото със записа на заповед вземане, произтичащо от каузалното правоотношение по сключения между страните договор за поръчка.
В решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по възражението на ответника за погасяване по давност на менителничния иск, но не се е произнесъл по възражението за недължимост на вземането по записа на заповед поради погасяване по давност на обезпеченото със записа на заповед вземане, произтичащо от каузалното правоотношение. Във въззивната си жалба ответникът е заявил, че поддържа направеното възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед, като е изложил съображения, че съгласно постоянната практика на ВКС при позоваване от страните на конкретно каузално правоотношение, във връзка с което е издаден запис на заповед, съдът дължи да се произнесе и по произтичащите от това правоотношение възражения. В обжалваното решение въззивния съд е приел, че основанието на отговорността на ответника произтича от записа на заповед, въз основа на който е инициирано производството, и поради това началният момент на погасителната давност започва да тече не от изискуемостта на обезпеченото валутно отношение, а от изискуемостта на задължението по записа на заповед.
В противоречие с постоянната практика на ВКС по материалноправния въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, въззивният съд не е съобразил, че ответникът е направил и релативно възражение за недължимост на вземането по записа на заповед поради погасване по давност на обезпеченото със същия вземане по каузалното правоотношение, и не се е произнесъл по него. Тъй като не се изисква повтарянето или извършването на нови процесуални действия, ВКС следва да се произнесе по същество на спора, като объди направеното възражение.
В касационната жалба са изложени единствено оплаквания за неправилност на произнасянето на въззивния съд по направеното от касатора възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение.
Съгласно изложеното в исковата молба твърдение процесният запис на заповед, от който произтича процесното вземане, е издаден за обезпечаване на предвидената в чл.18 от сключения между страните на 01.04.2014г. договор за поръчка отговорност за лошо изпълнение на договора. Според чл.1 от този договор ищецът „ВЕТОТ” ЕООД – като доверител, възлага на ответника В. И. П. – като довереник, да извършва периодично от името и за сметка на ищеца следните действия: закупуване на дървен материал, фурнир и други за производство на мебели, осигуряване на транспорт и доставка на закупения материал до производствения цех на доверителя, находящ се в [населено място], обл. Враца, [улица], заплащане на цената по сключените в изпълнение на този договор сделки. В чл.11, ал.2 страните са договорили, че довереникът е длъжен при изпълнение на поръчката да проверява верността на счетоводната и търговска документация по изпълнителните сделки, а в случай че продавачът е регистриран за целите на ДДС, да изисква допълнителни доказателства и гаранции за реалното извършване на доставката, като в последния случай довереникът гарантира чрез лична имуществена отговорност за правомерното ползване на данъчен кредит по представените от него фактури, без да му се дължи допълнително възнаграждение. В чл.18 от договора е предвидено, че довереникът отговаря лично пред доверителя и е длъжен да го обезщети за претърпените вреди от непризнаване за данъчни цели на доставките по предадените фактури за закупени от името и за сметка на доверителя материали и услуги до размера на установените по надлежния ред от надлежни орани неправомерно ползвани данъчни предимства. Предвидено е още, че за обезпечаване на тази своя отговорност довереникът издава в полза на доверителя запис на заповед за сума, посочена от доверителя, която не може да надхвърля 30% от сбора на стойността на сключените изпълнителни сделки. Процесният запис на заповед е издаден на датата на сключване на договора за поръчка - 01.04.2014г., от ответника В. И. П. – довереник по сключения договор, за сумата 28 000 лева. С оглед изложеното и при липса на ангажирани доказателства за противното следва да се приеме, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задължението на ответника по чл.18 от сключения договор за поръчка. Обстоятелството, че издаденият запис на заповед обезпечава изпълнението на поетото с договора задължение за обезщетяване на вредите на ищеца от лошото изпълнение на договора, а не реалното изпълнение на поетите от ответника задължения по договора за поръчка, не го лишава от обезпечителната му функция, с оглед на което са неоснователни направените от ответника и третото лице-помагач доводи в този смисъл.
В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че след извършена през 2016г. данъчна ревизия за периода 01.01.2014г. – 21.12.2014г. с ревизионен доклад от 21.03.2016г., съставен на основание чл.117 ДОПК, фактури, представени по изпълнителните сделки от ответника, не са признати за извършени от съответните доставчици поради липса на документи, удостоверяващи реално извършени доставки на дружеството, и на същото не е признато право на приспадане на данъчен кредит по фактурите, с оглед на което с ревизионен акт от 11.04.2016г. са установени публични задължения на дружеството в общ размер на 38 304,25 лева, включващ корпоративен данък, ДДС и лихвите върху тях, начислени по ДОПК. Посочил е, че ответникът не е изпълнил задълженията си по чл.11, ал.2 от договора за поръчка и поради това се поражда неговата отговорност за неизпълнение на договорно задължение по чл.18 от договора за обезщетяване на дружеството за претърпените вреди от непризнаване за данъчни цели на извършените изпълнителни сделки. Вземането на ищеца по чл.18 от договора за поръчка има характера на обезщетение за неизпълнение на договора, поради което съгласно чл.111, б.”б” ЗЗД се погасява с тригодишна давност, а не с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Изискуемостта на това вземане възниква при осъществяване на фактическия състав на посочената клауза от договора, което в случая е настъпило с издаването на данъчния ревизионен акт, установяващ размера на публичните задължения на дружеството поради липса на доказателства, удостоверяващи реално извършени доставки на стоки по посочени фактури от съответните доставчици с получател – „ВЕТОТ” ЕООД. Поради това и съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД тригодишната давност по отношение на вземането на ищеца за обезщетение по чл.18 от договора за поръчка е започнала да тече на 11.04.2016г., когато е издаден данъчният ревизионен акт, и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 20.11.2019г., е изтекла.
Изтеклата погасителна давност по отношение на вземането, обезпечено със записа на заповед, и позоваването на тази давност, има за последица освобождаване от задължението на издателя по ценната книга. Поради това предявеният установителен иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено, като бъде постановено решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен.
При този изход на спора на ищеца разноски не следва да се присъждат. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 1550 лева –за първата инстанция, 1560 лева –за въззивната инстанция, и 2590 лева –за касационната инстанция, или общо 5700 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

ОТМЕНЯ решение № 236 от 06.04.2023г. по в.т.д. № 1038/2022г. на САС, 6 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ВЕТОТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], чрез адв. И. И., против В. И. П., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вф.В, ап.77, чрез адв. С. Ч., иск по чл.415 ГПК вр. чл.535 вр. чл.537 ТЗ за установяване, че В. И. П. дължи на „ВЕТОТ” ЕООД сумата 28 000 лева по запис на заповед, издаден на 14.09.2014г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 71331/2019г. на СРС, 113 състав.
ОСЪЖДА „ВЕТОТ” ЕООД да заплати на В. И. П. сумата 5700 лева /пет хиляди и седемстотин лева/ - разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението е постановено при участието на И. В. Т. като трето лице-помагач на ответника.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: