ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№65 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Кооперация „Областен кооперативен съюз“, „Кооптрейд“ АД, „СП-Първи май“ ЕООД и Й. Л. Б. срещу определение №594 от 02.10.2018 г. по ч.т.д.№323/2018 г. на АС Варна. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане №98 от 13.03.2018 г. на ОС Търговище по т.д.№47/2017 г., с което е върната въззивната жалба срещу решение №3 от 12.01.2018 г. по същото дело.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по въпроси, които се свеждат до следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Следва ли да се прекрати производството по делото, когато дадените от съда указания относно внасянето на държавна такса са били изпълнени след определения срок, но преди постановяване на прекратителното разпореждане.
Ответникът по частната касационна жалба „Търговска банка Д” АД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е посочил, че срещу постановеното по т.д.№47/17 г. на ОС Търговище решение, е постъпила въззивна жалба от Кооперация „Областен кооперативен съюз“, „Кооптрейд“ АД, „СП-Първи май“ ЕООД и Й. Л. Б., която с разпореждане от 13.02.18 г. е оставена без движение с указания за внасяне на дължима държавна такса в размер на 3 270 лв., като съобщението за това е получено от процесуалния представител на въззивниците на 28.02.18 г. и в едноседмичния срок е внесена част от таксата в размер на 500 лв. Установил е, че в молбата за представяне на доказателства за внесената държавна такса е инкорпорирано и искане по чл.63 от ГПК за продължаване на срока за внасяне на остатъка от таксата, което е отхвърлено с определение от 12.03.18 г., като още в деня на постановяване на определението по чл.63 от ГПК са представени доказателства за довнасяне на остатъка от дължимата държавна такса, а на следващия ден е постановено и обжалваното разпореждане за връщане на въззивната жалба. Изложил е съображения, че актовете на съда, постановени в процедурата по чл.63 от ГПК не подлежат на инстанционен контрол, същите съдът не е задължен да съобщава на страната, поискала удължаване на срок, а тя сама трябва да следи за развитието на делото и да предприема необходимите процесуални действия. В този смисъл и предвид обстоятелството, че срокът за отстраняване на нередовности е изтекъл на 07.03.18 г., към който момент не е бил налице постановен акт на съда за продължаването му, а възстановяване на пропуснатия срок не е поискано, въззивният съд е достигнал до извод, че към датата на постановяване на обжалваното пред него разпореждане, дължимата държавна такса не е била внесена в пълен размер, поради което и разпореждането се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Макар и да е налице известно противоречие в мотивите на въззивния съд относно момента на довнасяне на дължимата държавна такса – преди или след постановяване на прекратителното първоинстанционно разпореждане, настоящият състав намира /с оглед изрично посоченото от въззивния съд, че още в деня на постановяване на определението по чл.63 от ГПК са представени доказателства за довнасяне на остатъка от дължимата държавна такса, а на следващия ден е постановено и обжалваното разпореждане за връщане на въззивната жалба/, че формулираният в изложението правен въпрос е обусловил решаващата воля на съда. В този смисъл и тъй като по този въпрос е формирана практика на ВКС /обективирана в определение №611 от 12.11.2009 г. по ч.гр.д. №625/2009 г., на ВКС, ГК, Трето отделение, определение №238 от 16.10.2008 г. по ч.т.д.№257/2008 г., на ВКС, ТК, Първо отделение и др., която практика изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, разясняваща, че неспазването на определения от съда срок за внасяне на дължимата държавна такса по жалба не е основание за връщането й, след като констатираните нередовности са отстранени преди постановяване на разпореждане по чл.262, ал.2, т.2 от ГПК, а въззивният съд е постановил определението си в противоречие с цитираната практика, е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Предвид отговора на правния въпрос, обжалваното определение се явява неправилно, поради което същото и посоченото първоинстанционно разпореждане, следва да бъдат отменени, а делото следва да бъде върнато на ОС Търговище за администриране на въззивната жалба срещу решение №3 от 12.01.2018 г. по т.д.№47/2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №594 от 02.10.2018 г. по ч.т.д.№323/2018 г. на АС Варна.
ОТМЕНЯ определение №594 от 02.10.2018 г. по ч.т.д.№323/2018 г. на АС Варна и потвърденото с него разпореждане №98 от 13.03.2018 г. на ОС Търговище по т.д.№47/2017 г., с което е върната въззивната жалба срещу решение №3 от 12.01.2018 г. по същото дело.
Връща делото на ОС Търговище за продължаване на процесуалните действия.
Определението не може да се обжалва.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.