7

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4539 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград, постановено на 24.04.2015г. по в.гр.д.№179/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което предявените от М. И. Т. против Р. К. З. иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение за периода от 15.04.1995г. до настоящия момент на самостоятелен обект в сграда с предназначение „жилище, апартамент“, заснет с идентификатор 04279.604.253.1.11, изграден в сграда №1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 04279.604.253 по К. на [населено място], ведно с избено помещение №3, както и 3.21900% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и искането за отмяна на нотариален акт за право на собственост – констативен, №171, том I., ерг.№7875, дело №485/2014г. на нотариус И. К. с район на действие РС-Б., са отхвърлени като неоснователни.
С определение №565/16.11.2015г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при който възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давността лице.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно-постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че въззивната инстанция неправилно е определила относимите към спора доказателства, не е обсъдила тези доказателства, не е съобразила в цялост събраните в съдебното производство доказателства, не е разпределила правилно доказателствената тежест, необосновано и немотивирано е отказала да допусне преразпит на свидетелите, въпреки своевременното искане за това. Поддържа, че неправилно съдът е възложил изцяло на нея доказателствената тежест относно владението на процесния имот и не е взел предвид, че ответникът не е ангажирал доказателства, които да оборват презумпцията за владение, което е довело до неправилния извод, че тя е държател на имота, а не владелец. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените искове бъдат уважени като й бъдат присъдени направените по делото разноски.
Ответникът по касационна жалба Р. К. З. изразява становище, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в проведеното по делото открито съдебно заседание.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Предявен е иск за признаване правото на собственост върху апартамент №1, находящ се в жилищната сграда Ж. “П.“, вх.Б на първи етаж в [населено място] с твърдението, че правото на собственост е придобито по давност, изтекла в периода от 13.04.1995г. до предявяване на иска /03.09.2014г./, както и за отмяна на констативен нотариален акт №171, том I., рег.№7875, дело №495/2014г. на нотариус И. К. с район на действие РС-Б..
С обжалваното решение предявеният установителен иск, както и искането за отмяна на нотариален акт, са приети за неоснователни.
Прието е, че М. К. Х. е притежавала правото на собственост върху процесния апартамент, даден й като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, за което е съставен н.а.№71/1990г., починала е на 13.03.1995г. и е наследена от сина си В. К. З., който пък е починал на 29.04.2014г. и е наследен от еднокръвния си брат Р. К. З., признат за собственик на имота с констативен нотариален акт №171/2014г., издаден по документи. Прието е за безспорно установено също така, че В. К. З. е бил архимандрит и е живял в Троянския манастир от преди смъртта на майка си до своята кончина през 2014г.
Изложени са съображения, че претендиращия собствеността по давност следва да е упражнявал фактическа власт в период не по-малък от 10 години без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца, като е демонстрирал спрямо собственика на вещта, че е осъществявал фактическата власт с намерението да я свои, като съществените признаци на владението съгласно чл.68 ЗС са два: обективен и субективен, логическо следствие от което съобразно теорията и практиката, изведени по логически път и от опитните правила са владението са е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. В случая е прието, че от гласните доказателства е установено, че М. Т. е осъществявала фактическа власт върху имота – след смъртта на леля й М. Х. ключът от апартамента й е бил даден от В. З., за да се оправя с жилището /св.Д., св.Н., св.П./, живее от доста години на първия етаж и обитава процесния апартамент, а от показанията на св.Д. се установява също, че М. Т. е ползвала жилището и е плащала всички такси, като при ремонт на общите части е участвала с две плащания поради двете си жилища.
Изложени са обаче и съображения, че за основателността на иска следва при условията на пълно и пряко доказване в хода на процеса да се установи не само, че ищцата е осъществявала фактическа власт върху имота, но и че тези действия са израз на намерението й да го свои и да са били демонстрирани спрямо собственика на жилището В. З.. В случая е прието, че не се установяват действия, с които М. Т. да е демонстрирала намерение за своене спрямо действителния собственик, които да отричат по категоричен начин неговите права и да сочат намерение за своене на имота, които да са достигнали до неговото знание, тъй като ползването на имота като израз на фактическа власт е различно от намерението, с което тази фактическа власт се осъществява. Прието е, че смъртта на М. Х. не може да постави автоматично началото на давностно владение за ищцата предвид факта, че М. Х. е имала наследник – сина си В. З. като са изложени съображения, че и самата ищца твърди, че е променила намерението си, превръщайки го от държане за действителния собственик в осъществяване на фактическа власт за себе си след изразеното приживе изявление на В. З., че имотът е неин. Прието е обаче, че по делото не е установен началният момент, от когато е настъпила тази промяна в намерението на М. Т. да свои имота, като са изложени съображения, че това е необходимо, тъй като безспорно ищцата е осъществявала конкретни действия на фактическа власт върху имота, но по повод поверената й грижа от собственика на имота, в подкрепа на който извод е и представената по делото данъчна декларация по чл.26 ЗМДТ от 30.10.1998г., за която самата ищца признава, че е попълнила, вписвайки В. З. за собственик на имота.
Посочено е, че следва да бъдат взети предвид и показанията на св.Ч., консултирал В. З. по правни въпроси, пред който последният е заявявал намеренията си да продаде имота в [населено място] и му е направил списък един месец преди внезапната си смърт за документите, които следва да събира за продажбата, с което според въззивния съд е възможно да се обясни, че не е прехвърлил апартамента на братовчедка си в продължение на 19 години след смъртта на майка си. Прието е, че така обсъдените доказателства сочат, че упражняваната от М. Т. фактическа власт е осъществявана за другиго / действителния собственик/, поради което е прието, че установената в чл.69 ЗС презупмция е оборена.
Касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване по приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя на лицето, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността.
Настоящият състав приема, че когато възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давностния срок лице, установената в чл.69 ЗС презумпция следва да намери приложение. Ако по делото е установено, че заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, с оглед на което фактическата власт би била квалифицирана като държане.
Установената в чл.69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно поради неправилно приложение на материалния закон /чл.79, ал.1 ЗС, чл.68 и чл.69 ЗС/ и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл.269 ГПК/.
Според даденото в т.2 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Такива указания въззивният съд следва да даде и в хипотеза, при който изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск са основани на неправилно разпределение на доказателствената тежест по приложение на установена в закона оборима презумпция, имащо за последица неправилен извод за неосъществяване както на факта от хипотезата, така и на предполагаемия факт, който се презюмира.
В настоящия случай М. И. Т. е предявила срещу Р. К. З. иск за признаване право на собственост върху процесния апартамент с твърдението, че е придобила правото на собственост по давност, упражнявайки фактическата власт от смъртта на М. Х. /13.04.1995г./ до предявяването на иска /03.09.2014г./. Ответникът е оспорил така предявения иск с твърдението, че правото на собственост след смъртта на М. Х. е придобито от нейния син В. К. З. /наследодател на ответника/, който винаги е считал имота за свой, открито е манифестирал собственическите си права, включително спрямо М. Т., заплащал е всички разходи по поддръжката му, и ако М. Т. е извършвала действия по ремонтиране на жилището и ежемесечно е заплащала всички консумативи, свързани с ползването, както и дължимите данъци и такси, то тези действия са й били възложени от собственика на имота и са се осъществявали от негово име и за негова сметка.
При така очертания предмет на спора в изготвения по реда на чл.146 ГПК доклад първоинстанционният съд, игнорирайки установената в чл.69 ЗС презумпция, е указал, че в тежест на ищеца е да докаже „обладаването“ на собственически права върху имота на основание давност- начало на установено владение върху вещта; период от време от 10 години; намерение за своене и манифестиране намерението спрямо ответника, а в тежест на ответника е да докаже собственически права на основание наследяване. В съответствие с така дадените указания първоинстанционният съд е приел, че за да се приеме, че ищецът владее вещта, желанието му за своенето й е следвало да намери външен израз и да бъде обективирано по начин, който да позволи на всяко заинтересовано лице да узнае за него, каквито данни в настоящия случай е прието, че липсват, което пък е обосновало извода му, че предявилото иска лице се явява държател на вещта, а не владелец на същата.
Въпреки съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, че изводите на първоинстанционния съд са основани на аргументи, основани на обстоятелството, че през исковия период не са били предприети действия за снабдяване от страна на предявилото иска лице с нотариален акт и при игнориране на презумпцията на чл.69 ЗС, въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила, задължаващи го да се произнесе по наведените в жалбата оплаквания и доводи, не е дал съответстващите на установената в чл.69 ЗС презумпция указания за включените в предмета на доказване факти и доказателствената тежест. Допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила следва да се приемат за съществени по смисъла на чл.281 ГПК, тъй като липсата на основани на установената в чл.69 ЗС презумпция указания и съответстващо на това произнасяне по доказателствените искания са лишили и двете спорещи страни от възможността да осъществят защита според поддържаните от тях тези в процеса – в производството пред първоинстанционния съд на всяка от спорещите страни са допуснати по трима свидетели без да са посочени фактите и обстоятелствата, за установяването на които се допускат тези доказателства. Тези факти и обстоятелства не са уточнени от съда в доклада, респективно в проведеното открито съдебно заседание и страните не са разполагали с възможността да ангажират доказателства с оглед установения в процесуалния закон принцип на равнопоставеност, т.е. за оборване на поддържаната от противната страна теза чрез опровергаване на твърденията за осъществяване на сочените факти и обстоятелства. Именно във връзка с този начин на извършване на съдопроизводствените действия от първоинстанционния съд с въззивната жалба е направено искане за преразпит на свидетелите.
И тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила налагат извършване на нови съдопроизводствени действия, по реда на чл.293, ал.3 ГПК след отмяната на обжалваното решение делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания за даване на указания за подлежащите на доказване факти с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за допуснатите от първоинстанционния съд нарушения при разпределяне на доказателствената тежест и допускане на доказателствата.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград, постановено на 24.04.2015г. по в.гр.д.№179/2015г. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Благоевград.


Председател:

Членове: