Р Е Ш Е Н И Е


№ 35
гр. София, 14.04. 2020г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 574 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба О. В. В., чрез адв. Н. Д., срещу решение № 276/14.12.2018г. по в.т.д. № 288/2018г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което след отмяна на решение 109/21.06.2018 г. по т. д. № 199/2016 г. по описа на Окръжен съд– Плевен е прието за установено по отношение на „Банка Д.” ЕАД, че касаторът дължи на ищцовото дружество сумите в размер на 93 000 лева - главница, представляваща частично неплатена сума от 247 380 лв. по запис на заповед от 10.07.2007 г., издаден от „Хелп - 07“ ООД, и авалиран от физическите лица О. В. В., А. Х. Й. и ЕТ”Хелп- А. Й.”, който запис на заповед е издаден за обезпечаване на задължение на „Хелп - 07“ ООД и ЕТ”Хелп- А. Й.” към „Банка Д.“ ЕАД по Договор за кредит № 516/10.07.2007г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.06.2016г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 1 860лв.- разноски по делото, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 4363/2016 г. по описа на Плевенски районен съд и е осъден касаторът да заплати разноски за двете инстанции в размер на 4950лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост.
Ответникът по касацията ”Банка Д.”ЕАД оспорва основателността на касационната жалба.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед от 10.07.2007 г. съдържа всички изискуеми в съответствие с разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити. Съобразно същия на 10.07.2007 г., „Хелп – 07“ ООД, представлявано от управителя О. В., в качеството му на издател и А. Й., О. В. и ЕТ „Хелп- А. Й.”, последните в качеството им на авалисти, са се задължили безусловно и неотменимо, без разноски и протест, да заплатят на „Банка Д.” ЕАД сумата в размер на 247 380 лв., платима на предявяване, като записът трябва да се предяви за плащане в срок до 10.08.2027 г. Съдът е приел, че няма спор, че по записа на заповед не е извършено плащане, както и че ценната книга обезпечава Договор за кредит от 10.07.2007 г. По спорния въпрос погасено ли е по давност вземането по записа на заповед ВТАС е счел, че съобразно чл. 537 от ТЗ разпоредбите за менителницата се прилагат за записа на заповед само съответно и доколкото са съвместими с естеството му. Основна особеност на записа на заповед е, че издателят е и негов платец– чл. 538, ал. 1 от ТЗ. По тази причина за задължението на издателя на записа на заповед е приложима давността за вземането срещу платеца по менителницата (чл. 531, ал. 1 от ТЗ), която е 3-годишна от падежа. Що се отнася до задължението на авалиста, то за него е приложима тази погасителна давност, която е приложима за задължението на лицето, за което е поето поръчителството. Възивната инстанция е констатирала, че по делото е удостоверено предявяване на записа спрямо касатора на дата 14.06.2013 г. (Протокол от 14.06.2013 г. на нотариус с рег. № 360 по н.д. № 199/2016 г. по описа на Окръжен съд - Плевен), т.е. в рамките на уговорения срок по чл. 487, ал. 1 от ТЗ. Предявяването е осъществено чрез нотариална покана - допустим способ за предявяване на записа на заповед по арг. от чл. 592, ал. 2 от ГПК. За неоснователно е преценено и възражението на касатора, че същият не е авалирал процесния запис на заповед. Според ВТАС, доколкото обективира едностранното волеизявление на издателя, съответно на авалиста, от което непосредствено произтича менителничното задължение, а не удостоверява факти и обстоятелства, които стоят извън него, записът на заповед е частен диспозитивен документ. Ако е автентичен, той притежава само предписаната от чл. 180 от ГПК формална доказателствена сила относно принадлежността на съдържащото се в него волеизявление на лицето, което го е подписало като негов издател, но не и материална такава относно обстоятелства, които се намират извън него. Оспорването на истинността на процесния запис на заповед се свежда до опровергаване на автентичността му, но не се простира върху неговото съдържание, доколкото като диспозитивен документ той не може да бъде верен или неверен. От заключението на допуснатата и изслушана съдебно - графическа експертиза, неоспорена от страните и приета, като доказателство по делото, съдът е намерил за безспорно установено, че подписът за и от името на „Хелп– 07“ ООД и подписът за „Авалист“ в запис на заповед с дата 10.07.2007 г. са положени от О. В.. Отхвърлено е било възражението на касатора, че подаденото заявление по реда на чл. 417 от ГПК е предявено за сума (93 000 лв.), различна от сумата дължима по записа на заповед (247 380 лв.), доколкото самият ищец е посочил, че претендира част от дължимата сума по менителничния ефект. Възражението, че касаторът не е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на банковия кредит е било счетено за неотносимо към спорното право. Според въззивната инстанция авалистите, в частност О. В., не са страна по каузалното правоотношение, не са били въведени твърдения за недобросъвестност на приносителя на ценната книга или извършена от него злоупотреба с право, както и за погасяване на установените с влязло в сила решение задължения на „Хелп – 07“ ООД по договор за банков кредит.
С определение № 569/09.12.2019г. по т.д. № 574/2019г. на ВКС, I т.о.е допуснато касационно обжалване на решението на ВТАС по правния въпрос: В производството по установителен иск по реда на чл.422 ГПК и при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, длъжен ли е решаващият съд да разгледа и се произнесе по изрично заявените от ответника - длъжник възражения, свързани с невъзникване на вземането, предмет на иска, респ. с погасяване на същото, т.е. относно съществуването или несъществуването на вземането?, за проверка съответствието на същото решение с практиката на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, пр.1 ГПК.
По правния въпрос:
В т.17 от ТР № 4 /2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Следва да се съобразят и задължителните разяснения в т.1 от TP №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и служебно известната на настоящия състав на ВКС практика, обективирана в редица постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 403/23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г. на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д. № 408/2011г. на ВКС, I г.о. и мн.други, в които е застъпено последователно и категорично становище, че за да даде защита и санкция на спорните права въззивният съд като инстанция по същество на спора е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, основателно се явява оплакването на касатора за необсъждане на всички негови възражения, включително и това, че процесният запис на заповед не е предявен надлежно. По същество това е възражение за неизискуемост на вземането по записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Същото е релевантно за спора по чл.422 ГПК за установяване съществуване на претендираното вземане и необсъждането му от въззивния съд представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въззивният съд правилно е установил, че с оглед липсата на спор процесното вземане е основано на запис на заповед от 10.07.2007г. с падеж на предявяване. Принципно правилен е изводът му, че предявяване на запис на заповед може да се осъществи чрез връчване на нотариална покана. В Решение № 163/25.02.2016г.по т.д. № 2335/2014г. на ВКС, II т.о. е прието, че е извършено предявяване на запис на заповед с падеж „на предявяване” и е настъпила изискуемост на вземането, когато в нотариалните покани длъжниците – издател и авалист, са поканени да се явят пред определен нотариус на определена дата и час за предявяване на записа на заповед и плащане на дължимата сума по него, и същите не са се явили без да са установени обективни причини. В Решение № 113/12.07.2017 г. по т.д. № 640/2016г. на ВКС, I т.о. се посочва, че авалистът, аналогично на поръчителя / в този аспект липсва различие в уредбата на задълженията им – чл.485 ал.1 ТЗ / отговаря както издателя, т.е. считано от момента на изискуемост на задължението, противопоставим на издателя, което не би могло да стане по друг начин освен при задължително предявяване на менителничния ефект за плащане на издателя. Следователно, последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяването на ефекта, с падеж „на предявяване до определен срок от издаване”, както и при определен по друг начин, съгласно чл.486 ТЗ, падеж, спрямо авалиста, няма значение за настъпване изискуемостта на вземането, нито спрямо него, нито спрямо издателя .
Изрично в отговора на исковата молба и отговора на допълнителната искова молба, както и пред въззивния съд касаторът е поддържал възражение, че записът на заповед не е бил надлежно предявен на задължените по него лица, включително и на издателя, тъй като в нотариалната покана се съдържа изявление за предявяване на запис на заповед от друга дата – 10.11.2007г. По това възражение няма произнасяне от въззивния съд в нарушение на задължението му по чл.235 и чл.236 ГПК и с оглед дадения отговор на правния въпрос. Видно от приложената към исковата молба нотариална покана от 23.05.2013г. на нотариус с рег. № 360 на НК до „Хелп 07”ЕООД /издател/, А. Х. Й. /авалист/ и О. В. В. /авалист/, връчена на посочените лица на 06.06.2013г., същите са поканени в нотариалната кантора на определен ден и час за предявяване на запис на заповед от 10.11.2007г. С оглед строго формалния характер, както на записа на заповед като едностранна сделка и ценна книга на заповед, така и на нотариалните производства, е недопустимо по пътя на тълкуването да се извлича действителното съдържание на обективираното от нотариуса изявление в нотариалната покана. Липсата на съответствие между реквизитите на записа на заповед, на който ищеца основава вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение, и тези на посочения в нотариалната покана запис на заповед, обосновава извод за непредявяване на процесната ценна книга.
Предвид горното, допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение е довело до неправилен краен извод за изискуемост на вземането по записа на заповед поради това, че е настъпил падежът. След като ценната книга не е надлежно предявена на издателя, то вземането по нея не е изискуемо и не се дължи и от авалиста.
След отмяна на въззивното решение на осн. чл.293, ал.2 ГПК предявеният иск по чл.422 ГПК следва да се отхвърли като разноските се определят съобразно изхода от спора. В полза на касатора се дължи сумата от 5005лв., представляваща разноски за всички инстанции в исковото производство .
Водим от горното, състав на Първо отделение на ТК на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 276/14.12.2018г. по в.т.д. № 288/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка Д.” ЕАД против О. В. В. иск по чл.422 ГПК за приемане за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 93 000 лева - главница, представляваща частично неплатена сума от 247 380 лв. по запис на заповед от 10.07.2007 г., издаден от „Хелп - 07“ ООД, и авалиран от физическите лица О. В. В., А. Х. Й. и ЕТ”Хелп-А. Й.”, ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.06.2016г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 4363/2016 г. по описа на Плевенски районен съд.
ОСЪЖДА „Банка Д.” ЕАД, [населено място] да заплати на О. В. В., [населено място] сума в размер на 5005лв., представляваща сторените от последния за всички инстанции в исковото производство разноски.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: