5

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и десета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря София Симеонова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1085/ 2010 година

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Б. - Д. и М. Д. Д. - двете от [населено място] срещу Решение № 1119 от 17.VІ.2009 г. по гр.д. № 1510/ 2008 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 14 от 22.І.2008 г. по гр.д. № 2517/ 2007 г. на Пловдивски районен съд, с което по иска на [фирма] - [населено място] срещу М. и М. Д. - двете от [населено място] е признато за установено, че ищецът е собственик на ап. № 3/7, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх.”А” ет. 2, бл. 1589 и по касационна жалба на С. Василева С. - от [населено място] срещу решението в частта, с която по иска срещу нея, ищецът е признат за собственик на имота и ответницата е осъдена да му предаде владението, с оплакване за неправилност на решението. В касационната жалба и в Допълнение към касационна жалба М. и М. Д. излагат, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон и е направил необосновани изводи, като не е обсъдил гласните доказателства за установено владение в продължение на 12 години, манифестирано и по отношение на ищеца, а не с начало издаването на настанителната заповед, както и че е неправилен изводът, че имат качеството на държатели, а не на владелци, а те държат имота въз основа на предварителен договор за продажба. Поддържат също, че ищецът не е доказал материалноправната си легитимация за иска. В жалбата на С. Василева С. - от [населено място] се излага, че в нарушение на процесуалните правила е направен изводът, че праводателите на жалбоподателката не са доказали манифестирано владение върху имота, а доказателствената тежест за иска по чл. 108 ЗС е на ищеца и са събрани доказателства, че Д. Д. още с подписването на предварителния договор за продажба, е матифестирал намерение за владение, което не е оспорено от ищеца, който е имал намерение да се освободи от собствеността върху апартаментите, и е приемал извършените плащания.
Ответникът по касационните жалби [фирма] - в ликвидация - [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор от 23.ХІ.2009 г. и от 4.ХІ.2009 г., оспорва жалбите, като неоснователни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с касационните жалби и като провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290 ал. 2 ГПК, приема следното:
С Определение № 191 от 15.ІV.2010 г., постановено по делото, ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като материалноправният въпрос за активната легитимация на ищеца и за приложението на чл. 79 ал. 1 вр. чл. 68 ЗС, е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в Решение № 594 от 4.ХІІ.2009 г. по гр.д. № 3139/ 2008 г. на ВКС, постановено на основание чл. 290 ГПК, което решение съставлява задължителна съдебна практика по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
С обжалваното решение искът по чл. 108 ал. 1 ЗС срещу М. и М. Д. - от [населено място] е отхвърлен по съображения, че ищецът се легитимира като собственик на имота, като правоприемник на Е. “Електроника” - [населено място], на който е учредено със Заповед № СД-Б-121/4.VІІІ.1989 г. на П.. на ОбНС - [населено място] право на строеж за жилищен блок, апартамент №3 е включен в капитала на ищеца и съгласно чл. 17а ЗППДОП (отм.) се предоставя в негова собственост. Съдът е посочил, че имотът не е придобит от [фирма] - [населено място], тъй като с влязло в сила решение по гр.д. № 2990/ 1994 г. на ПОС е отхвърлен искът за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко - продажба от 29.ХІІ. 1991 г., сключен между БСФ “Р.” О. - [населено място] и Д. Д. Г. - ЕТ с фирма “Д. - 31” - [населено място], поради което на правото на собственост на ищеца, ответниците Д. могат да противопоставят придобиване чрез оригинерен способ - давностно владение. Съдът е изложил, че от доказателствата не се установява владение, тъй като [фирма] - [населено място] с приемо - предавателните протоколи е предала апартаментите с уговорката, че ще внесе книжата в министерството, които следва да бъдат одобрени от едноличния собственик на капитала - държавата, както и че сем. Д. са настанени от собственика във ведомствено жилище с настанителна Заповед от 1995 г. Като е посочил, че се касае за държане, не за владение, и дори и да се приеме, че държането е трансформирано във владение, липсват доказателства сем. Д. да го е насочило срещу действителния собственик [фирма] - [населено място], съдът е заключил, че не са доказани действия на манифистиране на намерение за владение спрямо ищеца, като може да се приеме такива да са извършени от вписването през 2004 г. на Н.. акт за собственост по обстоятелствена проверка № 197/2004 г. и давностният срок не е достатъчен 2006 г., когато ответниците Д. са прехвърлили имота на С. С., която, и да присъедини владението на праводателите си, също не може да придобие собствеността по давност към датата на предявяване на иска 29.VІ.2007 г. Съдът е уважил иска по чл. 97 ал. 1 ГПК срещу М. и М. Д. и иска по чл. 108 ЗС срещу С. С..
Решението е незаконосъобразно. Както е прието в Решение № 594 от 4.ХІІ.2009 г. по гр.д. 3139/ 2008 г. на ВКС, постановено на основание чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика, основните елементи на владението се съдържат в разпоредбата на чл. 68 ЗС, съгласно която владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, като за намерението да се държи вещта като своя, чл. 69 ЗС установява оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи чрез другиго. ВКС е посочил, че ответниците, като се позовават на изтекла придобивна давност, не следва да доказват намерението да своят имота, а ищецът следва да докаже, че те са държали имота за другиго и фактът, че страната е започнала да владее имота през 1992 г. въз основа на предварителен договор, сключен не със собственика на имота, а с лице, сключило предварителен договор със собственика, няма значение за намерението на ответниците да държат имота като свой, нито е от значение дали страните по договора са знаели, че за сключването на окончателния договор, е било необходимо допълнително съдействие от ищеца, каквото се е задължил да окаже. ВКС е приел, че е правно ирелевантна издадената през 1995 г. настанителна заповед, доколкото не е установено от нея да са възникнали някакви облигационни отношения, въз основа на които страната да е продължила да държи имота за ищеца. В този смисъл са и Р. № 574 от 8.ІV.2010 г. по гр.д. № 907/ 2008 г. на ВКС и Р.№ 976 от 17.ІІІ.2010 г. по гр.д. № 2769/ 2008 г. на ВКС, с които е прието, че се касае за имот, който не е държавна собственост, тъй като е включен в капитала на търговското дружество - чл. 2 ал. 4 ЗДС и чл. 17а ЗППДОП (отм.) и §10 ал. 3 ПЗР на ЗПСК, затова са неприложими разпоредбите за спиране давността за придобиване на държавни имоти.
Тъй като праводателят на ответниците Д., и те самите след смъртта му през 2002 г., и до снабдяването им с констативен нот. акт за собственост през 2004 г., са владели имота непрекъснато в продължение на повече от 10 години, като са се позовали на придобивна давност, считано от 1992 г. въз основа на предварителния договор, не е следвало да доказват намерението си да своят имота (и това на праводателя си), а ищецът не е оборил презумпцията на чл. 69 ЗС и не е доказал ответниците да са държали за другиго. Фактът, че владението е започнало въз основа на прадварителен договор, сключен от праводателя на ответниците Д. не със собственика на имота, а с трето лице, както и издадената настанителна заповед за ведомствено жилище, са без значение за намерението да се упражнява фактическа власт върху имота като свой - първоначално от праводателя на ответниците, а след смъртта му - и от ответниците. Осъществен е фактическият състав на чл. 79 ал. 1 ЗС - ответниците са придобили правото на собственост върху имота по давност преди предявяването на иска през 2007 г., следователно са могли валидно да го прехвърлят на ответницата С. Василева С., която владее имота и предявените искове са неоснователни.
Обжалваното решение следва да се отмени и да се постанови решение, с което искът по чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.) срещу М. и М. Д. да се отхвърли и искът по чл. 108 ЗС срещу С. Василева С. - да се отхвърли.
С оглед този изход на делото ищецът по делото следва да заплати разноски: на ответниците Д.: 1140 лв. за първоинст. производство (адв.хонорар) и 789 лв. за въззивното производство (580 лв. адв.хонорар и 209 лв. д.т.) - общо 1929 лв. и за касационното производство 586 лв. д.т. и 1450 лв. адв.хонорар - общо 2036 лв., както и на С. С. - за първоинст. производство 100 лв. (адв.хонорар) и за касационната инстанция 308 лв.( д.т.).
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯВА Решение № 1119 от 17.VІ.2009 г. по гр.д. № 1510/ 2008 г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] - [населено място] срещу М. Н. Б. - Д. и М. Д. Д. - двете от [населено място] иск по чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че ищецът е собственик на ап. № 3/7, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. ”А” ет.2, бл.1589.
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] - [населено място] срещу С. Василева С. - от [населено място] иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на ап. №3/7, находящ се в [населено място],[жк] [улица], вх.”А” ет.2, бл.1589 и осъждане ответницата да му предаде владението.
ОСЪЖДА [фирма] - [населено място] да плати на М. Н. Б. - Д. и М. Д. Д. - двете от [населено място] разноски по делото 1929 лв. за двете съдебни инстанции и 2036 лв. за касационното производство, както и на С. Василева С. - от [населено място] 100 лв. - за първоинст.производство и за касационната инстанция 308 лв.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: