Р Е Ш Е Н И Е
№ 162
София, 12.12.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 651/2018 г.


Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В Г. Й. и Т. И. Й., двамата от [населено място], против решение № 2354 от 15.11.2017 г. по т. д. № 2996/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 253 от 13.01.2017 г. по т. д. № 10816/2014 г. на Софийски градски съд, І-17 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „И А Б Л“ ЕАД, [населено място] срещу двамата касатори искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в качеството им на авалисти същите дължат солидарно на търговското дружество сумата 22 591.41 евро, представляваща част от главница 66 153.80 евро по запис на заповед от 09.12.2009 г., за която сума са издадени заповед за изпълнение № 1623-РЗ от 15.10.2013 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2111/2013 г. на Видински районен съд.
Касаторите поддържат, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил всички заявени от тях доводи и възражения, в резултат на което е достигнал до погрешния извод за основателност на предявените искове. Развиват подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество своя теза, че не е налице предявяване на процесния запис на заповед, поради което не е настъпила изискуемост на задължението по него.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 571 от 18.09.2018 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса за необходимостта от предявяване за плащане на запис на заповед, съдържащ падеж, поставен в зависимост от предявяването му, за настъпване изискуемост на вземането по отношение на авалистите.
Ответникът по касация – „И А Б Л“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 09.12.2009 г., във връзка със сключен между ищеца „И А Б Л“ ЕАД, [населено място] и „Ф.-Г“ О., [населено място] договор от 15.07.2008г. за лизинг на употребявана моторна яхта, „Ф.-Г“ О. е издало в полза на лизинговото дружество запис на заповед за сумата 66 153.80 евро, платим на предявяване не по-късно от 20.08.2011 г., който е авалиран от физическите лица (ответници по делото) В Г. Й. и Т. И. Й.; Записът на заповед е предявен за плащане на издателя „Ф.-Г“ О. с нотариална покана, върху която е поставен печат за връчване от нотариус на 19.12.2012 г. с разписка № 123, т. 2, която разписка не е представена по делото; Въз основа на подадено от „И А Б Л“ ЕАД заявление по чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 1623-РЗ от 15.10.2013 г. по ч. гр. д. № 2111/2013 г. на Видински районен съд, с която е разпоредено „Ф.-Г“ О. и авалистите В Г. Й. и Т. И. Й. да заплатят солидарно на „И А Б Л“ ЕАД сумата 22 591.41 евро – частично дължима по запис на заповед от 09.12.2009 г., ведно със законната лихва от 11.10.2013 г. до окончателното й плащане и сумата 1953.92 лв. – разноски по делото; От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че към датата на заявлението по чл. 417 ГПК неизплатените задължения по процесния договор за лизинг са в размер на 42 770.76 лв., с ДДС (21 868.34 евро).
С оглед така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че е доказано съществуването на вземане на ищеца към двамата ответници - авалисти по записа на заповед за сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение.
Като неоснователни са преценени всички заявени от ответниците по исковете възражения.
Във връзка с възражението за нищожност на записа на заповед с оглед начина, по който е определен падежът на същия, решаващият състав е посочил, че уговорката за заплащане на сумата на предявяване в срок до 20.08.2011 г. представлява в действителност определяне на падежа на записа на заповед „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1 ТЗ, като в съответствие с правилото на чл. 487, ал. 1 ТЗ издателят е определил по-дълъг от установения в закона срок за предявяването. Поради това е направен извод за редовност на ефекта.
Като неоснователно е счетено и възражението на въззивниците, че непредявяването на записа на заповед води до загуба на правата на кредитора. В тази насока съдът се е позовал на указанията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, според които предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение и е необходима предпоставка за поставянето на длъжника в забава, като непредявяването му в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица, но не и по отношение на издателя на записа на заповед и неговите авалисти, каквито са жалбоподателите. С оглед на това, съдът е приел, че независимо от ненадлежното предявяване на процесния запис на заповед за плащане на издателя, това не се отразява на неговата редовност.
На последно място, въззивната инстанция не е уважила и довода на ответниците по исковете за недобросъвестност на приносителя на ценната книга и за злоупотреба с право, като се е мотивирала с липсата на ангажирани по делото доказателства, установяващи тези твърдения.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение е неправилно.
Изводът на въззивния съд за настъпила изискуемост на задължението по процесния запис на заповед, като условие за издаване на заповедта за незабавно изпълнение и съответно за уважаване на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответниците-авалисти, е в противоречие със закона и практиката на ВКС по приложението му. Решаващият състав неоснователно се е позовал на указанията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, според които предявяването на записа на заповед за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението и че непредявяването му за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти, но не и по отношение на издателя на записа на заповед и неговия авалист. Това разрешение е приложимо за случаите, при които записът на заповед е с падеж, определен по чл. 486, ал. 1, т. 3 и т. 4 ТЗ – на определен срок след издаването и на определен ден, тъй като с настъпването на конкретно определения падеж вземането става изискуемо автоматично, а предявяването на ценната книга за плащане представлява единствено съдействие на кредитора за изпълнение задължението на длъжника и има за цел да постави същия в забава. В хипотезата обаче, при която падежът на записа на заповед е „на предявяване“, каквато именно е настоящата, с акта на предявяването на ефекта се определя самия падеж на задължението и настъпва изискуемостта му, т. е. предявяването на записа на заповед на длъжника е условие за настъпване изискуемостта на вземането по отношение на всеки от солидарните длъжници – както на издателя, така и на авалиста. В този смисъл е и последователната практика на касационната инстанция, част от която е цитирана в определението по чл. 288 ГПК и която се споделя напълно от настоящия състав.
В случая от събраните по делото доказателства не може да се приеме за установено, както правилно е преценил и въззивният съд, че процесният запис на заповед е предявен на издателя му – „Ф.-Г“ О., предвид нередовното връчване на нотариалната покана (рег. № 5496, том 2 на нотариус Л. Ц., рег. № 029 на Нотариалната камара), с която същият е предявен. От една страна, в поканата не е посочено конкретното физическо лице, в качеството му на представител на търговското дружество-адресат, на което поканата е връчена, а от друга страна – налице е явно несъответствие между датата на самото нотариално удостоверяване - 18.12.2012 г. и датата на удостоверения с него факт (връчването на поканата) – 19.12.2012 г. Отделно от това, ищецът не е представил и посочената в поканата разписката (№ 123) за удостоверяване на връчването й, в какъвто смисъл е заявено изрично възражение от ответниците по исковете.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК процесният запис на заповед не е бил надлежно предявен, от което следва, че вземането за сумата по него, както по отношение на издателя, така и по отношение на авалистите, не е било изискуемо и не е било налице основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК и съответно, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са неоснователни.
Приетото от въззивния съд в обратен смисъл обуславя неправилност на обжалваното решение. Ето защо, същото следва да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на касаторите (ответници по исковете) следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 2 297.40 лв., 883.70 лв. – държавна такса за въззивно обжалване, 30 лв. – държавна такса за допускане на касационното обжалване, 883.70 лв. – държавна такса за касационното разглеждане на делото и 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е установено от приложения договор за правна защита и съдействие от 02.12.2015 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2354 от 15.11.2017 г. по т. д. № 2996/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 253 от 13.01.2017 г. по т. д. № 10816/2014 г. на Софийски градски съд, І-17 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И А Б Л“ ЕАД, [населено място] срещу В Г. Й. и Т. И. Й., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в качеството си на авалисти същите дължат солидарно на „И А Б Л“ ЕАД сумата 22 591.41 евро, представляваща част от главница 66 153.80 евро по запис на заповед от 09.12.2009 г., за която сума са издадени заповед за изпълнение № 1623-РЗ от 15.10.2013 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2111/2013 г. на Видински районен съд.
ОСЪЖДА „И А Б Л“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на В Г. Й. и Т. И. Й., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 2 297.40 лв. (две хиляди двеста деветдесет и седем лева и четиридесет стотинки).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: