Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ


при участието на секретар Ани Давидова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 635 /2010 година, и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290-293 ГПК.
М. В. Е. , А. В. Е. и Р. В. Е., всичките от [населено място] чрез адв.П. С. – АК В. обжалва и иска да се отмени Решение Nо 1546 от 01.12.2009 година по гр. възз. д. Nо 291/2008 год. на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА , с което е обезсилено решението на първата инстанция по иска по чл. 156 ал. 1 във вр. с чл. 154 ГПК / отм./ и В ЧАСТТА , с която е оставено в сила решението на първата инстанция по отхвърлените искове за собственост на 1/3 идеална част / за всяка от касаторките –ищци/ на незастроено място [населено място] , м.”С. Н.”- ПИ Nо * и * в кв. 61 по КП от 1997 година , общо с площ от 1200 кв.м. Поддържа се, че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Главно-встъпилият в процеса Б. Б. Б. от [населено място] чрез адв. Г. А.- САК обжалва и също иска да бъде отменено въззивно Решение Nо 1546 от 01.12.2009 година по гр. възз. д. Nо 291/2008 год. на Варненския окръжен съд изцяло, като поддържа , че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Касационното обжалване по касационната жалба на М. В. Е. , А. В. Е. и Р. В. Е. е допуснато по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК след като е прието, че с обжалваното решение на въззивния съд е налице произнасяне по изведения въпрос : за придобиване недвижим имот по давност при ограниченията на ЗСГ и ЗРПВПННИ и за служебното зачитане на давностния срок за време, което не се сочи от страната , в смисъл обратен на Решение Nо 404/1995 година на ВС по гр.д. Nо 1904/1994 г. IV отд. и Решение 239/96 по гр.д. Nо 91/1996 година на ВКС-I отд.; и по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК след като са приети за основателни доводите на защитата , че поставеният въпрос за зачитане формалната доказателствена сила на официален свидетелстващ и диспозитивен документ- удостоверение за граждански брак от 18.05.1994 година и съответно заверен от [община] на Акт за женитба Nо 436 от 2.11.1930 година , със вписана Резолюция Nо 30от 05.12.1944 година в графа „забележки”, който изисква произнасяне предвид на оскъдната практика / р.1298/56 г. по гр. Nо 4439/56 г. на ВС/ , обосновава необходимостта от произнасяне на ВКС с оглед създаване практика за еднаквото и точно прилагане на закона по приложение чл. 143 ГПК / отм., касаещо документи, издадени по реда на отменения ЗЛ от 1907 година и за развитие на правото.
Касационното обжалване по касационната жалба на Б. Б. е допуснато по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за зачитане вещно -правни последици до размер на ¼ идеална част за процесния недвижим имот въз основа наличието на частен договор от 1946 година и записка за вписване на основание чл. 1 от ЗУПКНИЧД, доколкото не е установен факта на упражняване на фактическа власт на имота към момента на вписването , за необходимостта от установяването на този факт и в тежест на коя от страните е доказването им, след като е възприет довода на защитата за необходимостта от произнасяне на ВКС с оглед на еднаквото и точно прилагане на закона от 1947 година, при липсата на съдебна практика в тази насока.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор срещу касационна жалба от ответната страна- М. П. Д., Б. К. Д. , П. К. Д. с който обстойно се излагат аргументи и се поддържа, че не са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване, както и за неоснователност на релевираните доводи касаещи незаконосъобразност на обжалваното решение на въззивния съд.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и доводи на ответниците по касация , и в правомощията на чл. 291 и чл. 293 ГПК , намира :
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл.196 и сл. ГПК / отм./ е 1./ обезсилил решението на първата инстанция, в частта с която е признато за установено, на основание чл. 156 ал.1 ГПК / отм./ във вр. с чл. 154 ГПК / отм./, че по заявеното от ответниците оспорване истинността на представения от ищците „удостоверение за сключен граждански брак, съставен на 18.05.1994 година , досежно частта на гърба на документа , че същият е истински в оспорената част; и 2./ оставил е в сила решението на първата инстанция в останалата му част по отхвърлените положителни установителни искове за собственост на основание чл. 97 ал.1 ГПК / отм./ на следния недвижим имот : незастроено дворно място, находящо се в [населено място] м.”С. Н.”, представляващ ПИ Nо * и ПИ Nо * в кв/ 61 по КП на местността от 1977 година , с обща площ от 1 200 кв.м., идентично с лозе с площ от 1200 кв.м., находящо се във Варненските лозя в м.”В.” при посочените граници и тези по чл. 431 ал.2 ГПК / отм./ за отмяна на констативен нотариален акт Nо */1999 година, както на ищците по делото, така и на двете главно встъпили по реда на чл. 181 ГПК / отм./ лица Б. Б. Б. и В. Д. П. , присъждайки в полза на ответниците по делото М. П. Д., Б. К. Д. и П. К. Д. разноски в размер на 1057 лв.
За да отхвърли положителните установителни искове за собственост по чл. 97 ал.1 ГПК / отм./, решаващият съд е приел, че след смъртта на общия на ищците наследодател – баща на ищците В. А. Е. ,12.03.1945 година, наследници по закон са неговите три дъщери- ищците по делото и съпругата му К. А. К. , а притежаваният от него недвижим имот-лозе от 1200 кв.м. по НА Nо */36 година, е наследен от същите лица при равни права към посочената дата. Тезата на ищците по делото, че К. К. няма качеството на наследник, тъй като към момента на смъртта на В. Е. брака им е бил прекратен поради развод , не е възприета от съда. Прието е , че сключеният от К. Е. лично и като законен представител на малолетните деца М. , А. и В./ Р./ Е. частен писмен Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 09. 10. 1946 година с И. И. Р., вписан на основание чл. 1 от ЗУПКНИЧД на 31.12.1947 година е породил пряко вещно-правни действие за ¼ идеална част – притежаваната по наследство от К. Е., а по отношение на наследствените части на децата, договорът е недействителен , но е налице предаване на фактическата власт на имота, въз основа на което имотът е придобит по давност от И. Р. преди 1973 година.
На основание чл. 291 ГПК , по поставения в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК въпрос за придобиване недвижим имот по давност при ограниченията на ЗСГ и ЗРПВПННИ и за служебното зачитане на давностния срок за време, което не се сочи от страната , настоящият състав на ВКС намира , че като правилна следва изцяло да бъде споделена установената практика , посочена по Решение Nо 404/1995 година на ВС по гр.д. Nо 1904/1994 г. IV отд. а именно , че оригинерното придобиване правото на собственост е способ, който не действа автоматично с изтичане на давностния срок, а е необходимо позоваването му от страна на владелеца, за да настъпи ефекта на давността, която не се прилага служебно, съгласно чл. 120 ЗЗД. Позоваването от страна владелеца на чуждия имот може да се извърши чрез предявяване на иск за собственост, с възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка на основание давностно владение , както и по Решение 239/96 по гр.д. Nо 91/1996 година на ВКС-I отд.- а именно, че промененото отношение на владение за себе си на целия имот от страна на един от съсобствениците по отношение частите на останалите съсобственици, не следва да протича само в неговото съзнание а да достигне до това на останалите , този съсобственик следва да предприеме такива действия , които безусловно да отричат правата на останалите в съсобствеността за техните части и тези действия да достигнат до съзнанието на останалите съсобственици. Пасивното поведение или скрита дейност, създава съмнение и неопределеност и не позволява на собственика да предприеме действия за защита на своите права.
Възприетата правна позиция на въззивния съд с обжалваното решение / л. 217/, че именно, че И. Р. е владяла имота от момента на предаване на владението с Договора от 09.10.1946 година, към момента на вписването 31.12.1947 година, към датите на подадените декларации за заплащане на дължимите данъци за 1965 година , за 1967 година, за 1971 година и 1987 година , отдавала го е под наем-договор от 1962 година и при липсата на твърдения за прекъсване на владението следва , че „същата е придобила собствеността върху имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност до влизане в сила на ЗСГ/ 1973 година /” , в контекста на изложените съображения на ВКС сочат , че обжалваното решение относно изводите , че И. И. Р. е придобила имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност за времето 1946-1973 година е постановено при неправилно приложение на закона.
Въззивният съд е зачел изтекла в полза на купувачката с частен писмен договор придобивна давност/ за частите на децата/ в нарушение на чл. 120 ЗЗД- без самото лице- владелец да се е позовало на придобиването на материално право по установените начини – в рамките на искова защита , възражение или издаване на констативен нотариален акт на основание придобивна давност до момента на смъртта си- 06.11.1997 година. С констативен нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 483 и сл. ГПК / отм./ на основание придобивна давност се снабдява през 1999 година синът и К. Б. Д.- наследодател на ответниците / НА Nо */1999 година /.
Констатираният порок , съставлява основание за отмяна на обжалваното решение изцяло поради това, че като основен , обуславящ изхода на спора по делото правен извод , се отразява и пряко на постановения резултат по иска и на обжалвалата главно- встъпила страна - касатор Б. Б..
Поставеният въпрос за зачитане придобивната давност при ограниченията на ЗСГ/ отм,./ не е бил предметния обхват на произнесените мотиви на въззивния съд, поради което и не може да бъде предмет на произнасяне и с настоящия съдебен акт, но по втората част на въпроса – за възможността да се придобие чужд недвижим имот на основание придобивна давност при ограниченията на ЗРПВПВННИ, следва да бъдат зачетени изводите на въззивния съд.
С обжалваното решение е прието, че ЗРПВПВННИ , съгласно който закон сделките за прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти незастроени или застроени с малоценни постройки се извършват по реда на чл. 1от закона - не намира приложение, тъй като касае само деривативните придобивни основания, но не и касае възможността за придобиване на чужд недвижим имот на оригинерното основание/ извън хипотезите , когато лицето-владелец не е жител на населеното място- т.5 на ТР 28/ 1963 г. на ОСГК на ВС/ . Този извод следва да бъде възприет в рамките на обжалването , тъй като посочената съдебна практика – Решение Nо 1086/ 12.11.2008 г. по гр.д. Nо 4556/2007 г. на ВКС-II отд . и Решение Nо 1048/ 03.11.2008 год. по гр.д. Nо 4255/2007 г. на ВКС , засягащи проблема на придобиване на недвижим имот на основание давност, не третират въпросите за ограничения за придобиването по давност и са неотносими, а Решение 164/ 18.02.2009 година по гр.д. Nо 131/2008 г. на ВКС- I отд., с която е прието, че доколкото недвижимия имот попада в строителните граници на общия градоутсройствен план, попада под режима на ЗРПВНВННИ и съгласно чл. 1 ал.1 за да настъпи вещни-правния ефект на сделката следва бъде спазена посочената процедура, но сочи на правни изводи, в смисъл , различен от направените от въззивния съд.
По поставеният в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК въпрос за зачитане формалната доказателствена сила на официален свидетелстващ и диспозитивен документ , настоящият състав намира:
Съгласно чл. 142 ГПК / отм./ силата на писмените доказателства се определя съобразно закона , който е бил в сила по време и мястото, където са съставени. Официалният документ / чл. 143 ГПК –отм./ е онзи документ , който е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред. Когато документът не отговаря на някое от тези условия , може да бъде прието, че документът не е официален. Това могат да бъдат хипотези на издаден документ от ненадлежен орган , или такъв, издаден извън компетентността на длъжностното лице.Не може да се приеме за официален документ този, който не е съставен в установената от закона форма- подпис, печат, доколкото такива реквизити са установени от законодателя като елемент от изискванията за форма.
В доктрината и съдебната практика делението на официалните документи на диспозитивни и свидетелстващи е общоприето. Свидетелстващите официални документи, съгласно чл. 143 ал.1 ГПК / отм./, съставляват доказателство за направените пред съответното длъжностно лице изявления и за извършени от него и пред него действия. Доказателствената сила на тази категория документи може да бъде оборена в производство по чл. 154 ГПК / отм./
Диспозитивните официално документи установяват по обвързващ за съда начин, че съответното длъжностно лице е издало представения документ . Доказателствена сила на оригинален документ имат и официално заверените преписи, поради което надлежно извлечение от задължително водените регистри има доказателствена сила по чл. 143 ал.3 ГПК/ отм./. Извлечението от регистрите за гражданско състояние има доказателствена сила по чл. 143 ГПК/ отм./ относно вписаните в тях обстоятелства. При противоречи на данните по актовете за гражданско състояние и регистрите за населението, меродавни за вписванията по актовете за гражданско състояние.
Ако страната в исковия процес оспори вписаните обстоятелства по официален документ от гл.т. на авторство или автентичност , то по своята правна същност това означава , че се поддържа теза за неистински официален документ или такъв с невярно съдържание, за установяването на които обстоятелства не е предвидено производство по чл. 154 ГПК / отм./, тъй като се касае до документ , чиито порок съставлява престъпление по см. на чл. 308-319 НК и разкриване на който „порок” може да бъде извършено само по съответния ред- с присъда от наказателния съд или установителен иск по реда на чл. 97 ал.1 ГПК / отм./ за разкриване на престъпното обстоятелство.
В контекста на изложеното следва , че извършените от въззивния съд процесуални действия по преценка на доказателствената сила на представените по делото Заверено копие от Акт Nо 463 от регистъра за женитбите от 1930 година , с печат на [община] и подпис на дл.л. от дата 19.03.2009 година, по делото в ксероксно-копие заверено от адв.П. С., съгласно ЗАдв. / л. 119-окръжен съд/ и Удостоверение за сключен граждански брак от 18.05.1994 година със заверки на гърба на документа за „Резолюция Nо 30 / 05.12.1944 година на Варненския духовен арменски съд за допуснат развод по вина на съпругата ..”, сверено от дл. л. и кръгъл печат на [община] и констатацията относно отразените факти и тяхното значение за спора ,в т.ч. и постановеното обезсилване на решението на първата инстанция в частта по направеното произнасяне по чл. 156 ал.1 във вр. с чл. 154 ал.2 ГПК/ отм./, поради недопустимост, не могат да бъдат споделени като правилни и законосъобразни от настоящата съдебен състав на ВКС. Напротив ,съставът на второ отделение на ВКС намира тези процесуални действия за порочни- несъобразени със закона – чл. 143 ГПК / отм./ и неговото приложение.
Неправилно въззивният съд приема , че решението на първата инстанция , с което по реда на чл. 156 ал.1 ГПК/ отм./ във вр. с чл. 154 ал.1 ГПК /отм./ е прието, че Удостоверение за сключен граждански брак от 18.05.1994 година със заверки на гърба на документа за „Резолюция Nо 30 / 05.12.1944 година на Варненския духовен арменски съд за допуснат развод по вина на съпругата .. е документ с вярно съдържание , е процесуално недопустимо, тъй като съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив само при предявен инцидентен установителен иск.
Произнасянето на първата инстанция е допустимо, тъй като по направено оспорване на истинността на официален свидетелствуващ документ , какъвто безспорно е процесното удостоверение, законодателят изисква произнасяне , след като е било открито и проведено производство по оспорването му на основание чл. 154 ГПК / отм./, като допуска или изрично такова / арг. от чл. 156 ал.2 ГПК / отм,/ или такова , имплицитно включено в преценката на съда за зачитане или не правните му последици. Становище по истинността на оспорения документ съдът дължи на страните, без обаче законодателят да го ограничава в избора на начина - с изрично определение / с диспозтива на съдебния акт / или ще го изрази само в мотивите си. Ето защо в тази обжалвана част- за обезсилване решението на районния съд , решението на въззивната инстанция също подлежи на отмяна .
Дали постановеният от първата инстанция е правилен и законосъобразен, с оглед преценката на събраните и несъбрани доказателства и доказателствената тежест на страните при оспорване на тази категория официални документи, не е предмет на произнасяне от страна на въззивния съд , поради което и не може да бъде предмет на произнасяне от касационния съд в правомощията му по чл. 293 ГПК.
В рамките на спора за наличието на брак между наследодателя на ищците В. А. Е. и К. А. К./ Е., тяхна майка, / и качеството на последната като наследник към датата на смъртта - 12.03.1945 година , при безспорният факт на сключен църковен брак на 2.11.1930 година , въззивният съд е постановил необоснован съдебен акт , при неизяснена фактическа обстановка .
Настоящият състав на ВКС намира , че направеното оспорване на истинността на „бележката” , съдържание и авторство на Актъ Nо 463 от регистъра за женитбите от 1930 година ,с печат на [община] и подпис на дл.л. от дата 19.03.2009 година, представен по делото в ксероксно-копие / заверено от адв.П. С., съгласно Закона за адвокатурата/ на л. 119 по делото в частта относно вписаното ”С резолюция Nо 30 от 05.12.1944 година на Варненския арменски духовен съд е постановено , че се допуска развод на сключения на 2.11.1930 година брак между В. А. Е. и К. А. К., по вина на съпругата , отбелязано в регистъра на 23.03.1948 година „ е недоказано, поради което и решението на въззивния съд е необосновано.
Безспорно оспореното вписване в графата „Бележки” на официалния диспозитивен документ- Акта за женитба, съставен според правилата на чл. 152 от Закон за лицата от 1907 г. –отм., има характер на официален свидетелстващ документ и могло да бъде оспорено по реда на чл. 154 ГПК / отм./ , но само при законосъобразно разпределение на доказателствената тежест- а именно на оспорващите, съдът е могъл да достигне до правилни и обосновани изводи. В случая задължението да се докаже , че е налице вписано невярно обстоятелство или че не може да се зачете материалната доказателствена сила на този документ , тъй като съгласно действащите по време и място правила на съставяне на документа/ м. март 1948 година / е било налице изискване за вписване на реквизити, като име на длъжностното лице извършило вписването, каквито в документа „липсват’, е било на ответниците по иска т.е. на въззиваема страна в производството на втората инстанция , когато е оспорен именно акта за женитба , не както е приел с мотивите си съда , че тежестта е на ищците.
С обжалваното решение , въззивният съд неправилно е приел / л. 216/, че не може да бъде зачетена забележката по на гърба на Удостоверението за сключен „граждански „ брак , поради липсата на отразяване в него на трите имена на длъжностното лице на издателя, но не е изложил никакви мотиви и не е дал отговор защо при наличие на Актъ Nо 463 от регистъра за женитбите от 1930 година ,с печат на [община] и подпис на съответното длъжностно лице ,чието име е изписано с положения подпис от дата 19.03.2009 година, не е зачел отразената в графа бележки ” резолюция Nо 30 от 05.12.1944 година на Варненския арменски духовен съд е постановено , че се допуска развод на сключения на 2.11.1930 година брак между В. А. Е. и К. А. К., по вина на съпругата и отбелязано в регистъра на 23.03.1948 година „
При преценката на Актъ Nо 463 от регистъра за женитбите от 1930 година относно истиността на ” резолюция Nо 30 от 05.12.1944 година на Варненския арменски духовен съд „ , че се допуска развод на сключения на 2.11.1930 година брак между В. А. Е. и К. А. К., по вина на съпругата , въззивният съд е направил неточна преценка , поради несъобразяване на Решение Nо 107 от 12.02.1946 година по ч. гр.д. Nо 8/1946 година на ВКС /л. 112 производство РС/ с действащите процесуални правила и норми към този момент.
Оспорената забележка по Акта за женитба сочи две дати- тази на постановения развод от Варненския духовен арменски съд- 05.12.1944 година и тази на самото отбелязване в регистъра- 23.03.1948 година , а посоченото съдебно решение е издадено на дата 12.02.1946 година .
Наследодателят В. Е. е починал на 12.03.1945 година – т.е. към датата на постановяване на решението на Варненския духовен арменски съд- 05.12.1944 година същият е бил жив. Съгласно действащите правила по време , компетентен да се произнесе по разтрогването на църковен брак е само съответния духовен съд. Едва с разпоредбата на чл.72 от Наредбата -закон за брака / ДВ. бр.108/12.05.1945 година в сила от 28.05.1945 година / е уредена компетентността на гражданските съдилища по повод на „висящите” пред духовните съдилища дела.
Посоченото решение на ВКС от 1946 година, е постановено по време когато е променена компетентността на гражданските съдилища по отношение на прекратяване на църковния брака поради развод и е иззета от тази на духовните съдилища. Видно от мотивите на съдебния акт макар и В. Е. да е починал, процедурата по разтрогване на брака не е била приключила. Пред касационната инстанция е обжалвано прекратително определение на Апелативен съд- Р. Nо 92/11.09.1945 година по въззивна жалба на К. Е. срещу решението на Варненския арменски духовен съд от 05.12.1944 година , а с посоченото Решение Nо 107/12.02.1946 година е отменено определението за прекратяване на делото и същото е върнато за произнасяне по същество на въззивната жалба на Апелативния съд –Р.. След като по делото липсва решение по съществото на въззивната жалба на К. Е. , без доказателства за постановения от съда краен резултата по заявения развод, с обжалваното решение , въззивният съд е приел, че няма прекратяване на брака на бившите съпрузи В. и К. Е. и последната е негов наследник.
Липсата на задълбочен и всестранен анализ на доказателствата по делото , неправилното разпределение на доказателствената тежест и незачитане на материалния закон,изграждане на изводи за факти без доказателства сочи на съществени нарушения на съдопроизводствените правила , обуславящи отмяната на обжалвания съдебен акт изцяло, и в частта с която е отхвърлен иска на обжалвалото главно стъпило лице –купувач на наследство по чл. 212 ЗЗД , и връщането му на въззивния съд за ново разглеждане при съблюдаване на изразеното становище по приложението на процесуалните правила.
По подадената касационна жалба от главно-стъпилия в процеса на Б. Б., настоящият състав на ВКС, намира:
Касационното обжалване по касационната жалба на Б. Б. е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за зачитане вещно -правни последици до размер на ¼ идеална част за процесния недвижим имот въз основа наличието на частен договор от 1946 година и записка за вписване на основание чл. 1 от ЗУПКНИЧД, доколкото не е установен факта на упражняване на фактическа власт на имота към момента на вписването , за необходимостта от установяването на този факт и в тежест на коя от страните е доказването им, след като е възприет довода на защитата за необходимостта от произнасяне на ВКС с оглед на еднаквото и точно прилагане на закона от 1947 година, при липсата на съдебна практика в тази насока.
За да се даде отговор на поставения въпрос , настоящият състав намира , че следва да се приложат изцяло изразените по горе съображения по приложение на чл. 143 ГПК / отм./.
За да се породят вещно- правни последици от един частен писмен договор за разпореждане с вещни права, съгласно посочения закон- ЗУПКНИЧД, , същият следва да бъде вписан съобразно правилата на Закона за привилегиите и ипотеките – отм./ ЗПИ / при условие , че към момента на влизането на ЗУПКНИЧД в сила , купувачът се намира във владение въз основа на договора на имота и ако в 6-месечен срок от тази дата , поиска вписването.
Обстоятелството , че купувачът по частен писмен се намира в имота към датата на влизане в сила на валидизационния закон следва да бъде потвърдено от самия него, с писмена декларация , аналогично на тази по чл.26 ал.1 от Закона срещу спекулата с недвижими имоти. Самото вписване, като дейност на компетентен държавен орган , може да се извършено ако е налице писменото и лично потвърждение на факта на владение на имота от страна на купувача, като за неистинността на даденото потвърждение купувачът носи наказателна отговорност по правилата на действащия към този момент чл. 193 ал.3 НК/ отм./.
Тълкувайки нормите на закона , настоящата инстанция приема , че при извършено надлежно вписване на частен писмен договор по реда и на основание чл. 1 от ЗПИ/ отм./ от компетентния орган- Нотариуса при окръжния съд, следва да се приеме като официален свидетелствуващ документ и доколкото е налице оспорване на верността на вписаното обстоятелство за факта на владение към датата на влизане в сила на ЗУПКНИЧД, то тежестта на доказване е на страната, която оспорва.
Обжалваното решение на въззивния съд , макар и да не съдържа мотивиран отговор , е разрешил поставения въпрос в насока на изложените вече съобразения по приложението на чл. 143 ГПК / отм./ при преценка на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи поради което следва , че не е налице релевираното от защитата на касатора нарушение по приложението на закона – чл. 1 от ЗУПКНИЧД.
Основателни са релевираните доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон , касаещи разрешения преюдициален за защитимото правото на собственост по иска на главно стъпилото лице –купувач по Договора за продажба на наследство от 4.07.1994 година , вписан под Nо 275 рег. Nо 19962 т.7 /05.07.1994 година на Нотариуса при СРС , с продавач А. В. Е., положителен установителен иск за собственост на последната в обем на 1/3 идеална част, на основание чл. 97 ал.1 ГПК / отм./, поради което и с оглед на изводите на настоящия състав за основателност на касационните жалби на ищците по първоначалния иск , обжалваното решение следва да се отмени и по касационната жалба на Б. Б..
Разноски по делото не се присъждат- арг. чл. 294 ал.2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл.293 aл.2 и 3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА по касационната жалба на М. В. Е. , А. В. Е. и Р. В. Е., всичките от [населено място], заявена чрез адв.П. С. – АК В. въззивно Решение Nо 1546 от 01.12.2009 година по гр. възз. д. Nо 291/2008 год. на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА , с което е обезсилено решението на първата инстанция по иска по чл. 156 ал. 1 във вр. с чл. 154 ГПК / отм./ и В ЧАСТТА , с която е оставено в сила решението на първата инстанция по отхвърлените искове за собственост на 1/3 идеална част / за всяка от касаторките –ищци/ на незастроено място [населено място] , м.”С. Н.”- ПИ Nо * и * в кв. 61 по КП от 1997 година , общо с площ от 1200 кв.м. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на въззивния съд , друг състав в правомощията на §2 ал.2 от ПЗР на ГПК в отменените части.
ОТМЕНЯВА по касационната жалба на Б. Б. Б. , главно встъпило в процеса лице , от [населено място] , заявена чрез адв. Г. А.- САК Решение Nо 1546 от 01.12.2009 година по гр. възз. д. Nо 291/2008 год. на Варненския окръжен съд и В ЧАСТТА , с която е отхвърлен заявения от него положителен установителен иск за собственост на 1/3 идеална част от процесния имот - незастроено място [населено място] , м.”С. Н.”- ПИ Nо * и * в кв. 61 по КП от 1997 година , общо с площ от 1200 кв.м. , на основания Договор за продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД от А. В. Е. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на въззивния съд и в тази отменена част , от друг състав в правомощията на §2 ал.2 от ПЗР на ГПК в отменените части.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :