2

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 953 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П. Б. Ч. срещу решение № 2205/05.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2498/2013 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено и частично изменено – относно срока, решение № 398/05.02.2013 г. по гр. дело № 9272/2012 г. на Варненския районен съд, като краен резултат, на основание чл. 127а от СК е дадено разрешение, заместващо съгласието на жалбоподателя – баща на малолетната А. П. Ч., да бъде издаден паспорт на детето и същото да пътува с майка си С. Б. Т. от България до САЩ и обратно, без ограничения в броя на пътуванията, до навършване на пълнолетие от детето, като е допуснато предварително изпълнение на решението и в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
С определение № 387/20.03.2014 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само в частта относно срока – до навършване на пълнолетие от детето, на даденото разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за частична недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, включително – на допуснатата до касационно обжалване негова част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Доводите за неправилност се поддържат и доразвиват в писмени бележки и в хода на устните състезания между страните.
Ответницата по касационната жалба – молителката С. Б. Т., в отговора на жалбата, в писмени бележки и в хода на устните състезания между страните излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С посоченото определение № 387/20.03.2014 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по материалноправен въпрос по приложението на чл. 127а от СК, а именно: в интерес ли е на малолетно дете разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК, дадено от съда до навършване на пълнолетие от детето, без ограничение в броя на пътуванията до страна, която не е член на Европейския съюз, предвид и обстоятелствата, че родителят, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, има местожителство и местоживеене в България – с оглед осъществяването на режима на личните контакти, общуването и поддържането на емоционална връзка между него и детето, както и обстоятелствата, че родителят, на когото са предоставени за упражняване родителските права, на практика неограничено във времето ще може да преценява възможността и броя на пътуванията, както и местоживеенето и средата, в която детето расте и се отглежда.
В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че с оглед възрастта на детето, което е шестгодишно, респ. – с оглед дългия период от време до навършване на пълнолетие от него, този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 234/30.05.2012 г. по гр. дело № 1580/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 315/12.01.2012 г. по гр. дело № 1456/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 143/30.05.2011 г. по гр. дело № 300/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 32/28.01.2011 г. по гр. дело № 170/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посочени в изложението на касатора) и решение № 234/17.05.2011 г. по гр. дело № 1599/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посочено в отговора на касационната жалба от молителката – ответница по жалбата).

В тази задължителна практика на ВКС еднозначно се приема, че не е в интерес на детето то да може да бъде извеждано по усмотрение на единия родител където и да е извън границите на страната, защото този родител може да реши да отведе детето в държава, в която има, например, гражданска война или епидемична обстановка, създаваща опасност за живота и здравето му; че при глобално дадено предварително разрешение, държавата се лишава от възможност за контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права и за осигуряване на мерки на лични отношения между детето и родителя, който се е противопоставял на извеждането му зад граница, което също не е в интерес на детето; че детето не следва родителя, комуто са възложени за упражняване родителските права, който може да взема по отношение на детето самостоятелно само тези решения, които според закона не е необходимо да бъдат взети от двамата родители, но не и по въпросите за местоживеенето на детето, за издаване на задграничен паспорт и за извършването на пътувания зад граница; че детето има право на свободно придвижване, в това число и да пътува в чужбина, но докато не навърши пълнолетие то не може да упражнява това право нито само, нито със съдействието на единия от родителите; че при нужда детето да пътува в чужбина и при разногласие на родителите, съдът е властен да разреши конкретни пътувания в определен период от време от и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също от и до определени държави (например държавите – членки на Европейския съюз (ЕС), на Б., на О. и др. под.), защото не е в интерес на детето то да може да бъде извеждано в чужбина и в рискови региони по усмотрението само на единия от родителите, както и на места, където не може да бъде изпълнено съдебното решение за осигуряване на мерките за лични отношения между детето и родителя, който се е противопоставил на извеждането му зад граница. Същите принципни разрешения са възприети и в множество други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, например: решение № 58/08.03.2012 г. по гр. дело № 721/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (посочено в писмената защита на молителката), решение № 669/26.11.2010 г. по гр. дело № 1623/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 446/30.06.2010 г. по гр. дело № 4549/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 697/01.11.2010 г. по гр. дело № 1052/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така установената константна практика на ВКС. В допълнение – с оглед спецификите на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос по приложението на чл. 127а от СК, следва да се посочи и следното: Когато с оглед конкретните релевантни обстоятелства по делото съдът дава разрешение за пътуване на дете в чужбина, без ограничение в броя на пътуванията и без никакви други ограничения, макар и само до една страна, но която не е член на ЕС, а родителят, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, има местоживеене в България, както и в множество подобни случаи, от съществено значение за определяне срока на разрешението е възрастта на детето. Най-често даването на такова разрешение – без други ограничения и със срок до навършване на пълнолетие от детето, ще е в интерес на непълнолетни деца (навършили 14-годишна възраст). Тогава периодът до навършване на пълнолетието е най-много 4-годишен и е налице сравнително малка вероятност за значителна промяна в релевантните за пътуванията на детето в чужбина обстоятелства, респ. – налице е сравнително малка вероятност за злепоставяне интересите на детето през този период от време. Освен това непълнолетните са ограничено дееспособни – те формират и изявяват правно-валидна воля, включително – за пътуване в чужбина, макар и за това да е необходимо съгласието и на двамата им родители, респ. – заместващото съгласието на единия от тях, разрешение от съда (чл. 127а от СК, във вр. с чл. 4 от ЗЛС). Даване на такова разрешение – без никакви други ограничения и със срок до навършване на пълнолетие от детето, макар и само до една страна, но която не е член на ЕС, в много по-редки случаи – в зависимост от преценката на конкретните обстоятелства, ще е в интерес и на малолетни деца, които са навършили 10-годишна възраст. В тези случаи периодът до навършване на пълнолетието е значително по-голям (до 8 години), респ. – значително по-голяма е вероятността да настъпят съществени промени в релевантните обстоятелства и да бъдат злепоставени интересите на детето през този по-продължителен период от време. От друга страна, макар малолетните да са недееспособни (чл. 3 от ЗЛС), съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗЗакрД съдът в производството по чл. 127а от СК следва задължително да изслуша навършилото 10-годишна възраст дете (освен ако изслушването би навредило на интересите му) и да вземе предвид при преценката си и заявеното от детето относно пътуванията в чужбина. В тези случаи ограничаването на разрешението със срок, по-кратък от навършване на пълнолетието, поначало ще е в интерес на малолетното дете, тъй като след изтичането на срока – ако между родителите все още няма съгласие за пътуване без ограничения от детето (макар и само до определена страна), съдът отново ще следва да бъде сезиран с искане по чл. 127а от СК и ще извърши нова преценка на релевантните за разрешаването на пътуванията обстоятелства - с оглед интересите на детето, без да е изтекъл продължителен срок от време от предходното разрешение, в какъвто продължителен срок (както беше посочено) е налице възможност и опасност неговите интереси да бъдат злепоставени. От всичко изложено следва, че разрешение за пътуване в чужбина, макар и само до една страна (но особено, когато тя не е член на ЕС), без ограничение в броя на пътуванията и без никакви други ограничения, и със срок до навършване на пълнолетие от малолетно дете, което не е навършило 10 години, т.е. – за срок, винаги по-дълъг от 8 години, ще е в интерес на детето само в изключителни случаи – ако са налице такива конкретни обстоятелства, установени в рамките на производството по чл. 127а от СК, които имат изключителен, извънреден характер и по несъмнен начин налагат даването на такова разрешение от съда – до навършването на пълнолетие от детето.

Във връзка с така възприетия отговор на поставения по делото материалноправен въпрос, следва да се отбележи и че молителката неоснователно се позовава в писмените си бележки на разрешенията на конкретните правни спорове с някои от цитираните по-горе решения на ВКС, в които свои части те нямат задължителен характер (такъв задължителен характер има само тълкувателната част от решението на ВКС, с която е дадено разрешение с по-висока степен на абстрактност на съответния поставен по делото материалноправен или процесуалноправен правен въпрос, а в цитираната практика тези разрешения са еднозначни). Освен това, тези разрешения на конкретни спорове не са в съществено отклонение от изложеното по-горе, а именно: Със соченото от молителката, решение № 58/08.03.2012 г. по гр. дело № 721/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС по конкретния правен спор е дадено разрешение по чл. 127а от СК без ограничение със срок във времето (т.е. – до навършване на пълнолетие) и за неограничен брой пътувания до Испания (член на ЕС) на 9-годишно дете, но при друго ограничение – само през учебната година, съобразно законодателството на Испания. С решение № 143/30.05.2011 г. по гр. дело № 300/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е дадено разрешение за пътуване в държавите-членки на ЕС на 6-годишно дете, което е с местоживеене в България, като разрешението не е ограничено със срок, но също – при други съществени ограничения – без промяна на местоживеенето на детето и – по време, което е съобразено с режима на личните отношения на детето с бащата и не би възпрепятствало по никакъв начин възможност за общуване между тях. Във всички останали случаи, при които е дадено разрешение по чл. 127а от СК с цитирани по-горе решения на ВКС, то е по отношение на деца, които са над 10-годишна възраст.

В случая, с недопуснатата до касационно обжалване и влязла в сила част на въззивното решение, разрешението по чл. 127а от СК е дадено за пътуване на 6-годишната А. Ч. до САЩ и обратно, без ограничения в броя на пътуванията и без никакви други ограничения. За да постанови допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, окръжният съд е намерил, че срокът на даденото разрешение по чл. 127а от СК следва да е, не тригодишен, както е приел и постановил районният съд, а - до навършването на пълнолетие от детето. За определянето на този срок въззивният съд е изложил съображения, че детето, освен с българско гражданство, е и гражданин на САЩ, и че искането на съгласие от бащата за всяко едно пътуване до САЩ, каквото бащата очевидно не дава, не е в интерес на детето, тъй като на практика би го лишило от възможността да се завърне в страната, на която е гражданин и в която живее и учи понастоящем, когато това е необходимо.

Така изложените мотиви от въззивния съд, респ. – и определения от него продължителен 12-годишен срок (до навършване на пълнолетие от 6-годишното дете) на даденото разрешение по чл. 127а от СК, са в противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос. Нито двойното гражданство на детето, нито липсата на съгласие от страна на баща му (жалбоподателя) то да пътува между България и САЩ са обстоятелства, които да имат такъв изключителен характер, че интересите на детето несъмнено да налагат даването на разрешението за такъв продължителен срок, предвид и това, че разрешението е без никакви други ограничения. Нямат такъв извънреден и изключителен характер, и останалите установени по делото обстоятелства: че грижите по отглеждането и възпитанието на детето са предоставени със съдебно решение и са поети от неговата майка, която легално пребивава трайно в САЩ и работи като преподавател по математика и статистика в няколко висши учебни заведения, с добро заплащане; че детето е родено в САЩ и там е записано в училище в първи клас; че това предполага многократни пътувания до тази държава и обратно; че липсват данни да е налице заплаха или опасност за здравето и/или сигурността на детето при пътувания заедно с неговата майка до САЩ, доколкото това не е място на размирици, епидемии, граждански войни и др. подобни, респ., не е място, в което временно не е препоръчително пътуване по различни причини, заради съществуващ риск за живота, здравето или сигурността на гражданите; че в САЩ са създадени достатъчно правни механизми, за да гарантират упражняването на мерките на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права и не живее с него; че особеностите на конкретния случай се състоят в това, че майката не иска разрешение да изведе детето зад граница, а иска такова за връщането му в България и за последващата възможност детето да пътува до обичайното си местоживеене в САЩ; че завръщането на детето в България ще осигури възможност за непосредствени контакти между него и бащата, които контакти понастоящем се осъщестяват единствено чрез интернет-връзка, съгласно определения от съда режим на лични отношения. Всички тези обстоятелства имат значение и са преценени от въззивния съд – с оглед интереса на детето, за даването на разрешението по чл. 127а от СК без ограничение на броя на пътуванията между България и САЩ, както и без никакви други ограничения. Никое от тези обстоятелства, обаче – също с оглед интересите на детето, не налага разрешението да е със срок до навършване на пълнолетие на 6-годишното дете. Напротив – по съображенията, изложени при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, такъв продължителен срок на даденото разрешение не е в негов интерес.

От гореизложеното следва основателност на оплакванията в касационната жалба, че в допуснатата му до касационно обжалване част, въззивното решение е неправилно – постановено е в нарушение на материалния закон и е необосновано.

Неоснователни са оплакванията на касатора за процесуална недопустимост на въззивното решение в тази негова част – относно срока на даденото разрешение по чл. 127а от СК. Като е определил такъв срок – до навършване на пълнолетие на детето, окръжният съд не се е произнесъл извън рамките на искането на молителката. В производството по спорна съдебна администрация по чл. 127а, от СК съдът е задължен служебно да следи за интересите на детето (аргум. и от чл. 127а, ал. 3, изр. 3 и ал. 4 от СК), поради което той не е тясно обвързан от исканията на страните (родителите на детето), респ. – и от уточненията и измененията на тези искания, направени в течение на производството по делото.

При установените по-горе, нарушение на материалния закон и необоснованост, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да се отмени, като неправилно – в допуснатата до касационно обжалване негова част. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът относно срока на даденото разрешение по чл. 127а от СК следва да се разреши по същество от касационната съдебна инстанция.
Настоящият съдебен състава намира, че по съображенията, изложени при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, и предвид установените по делото обстоятелства, в интерес на малолетното – 6-годишно дете в случая, този срок следва да се определи на четири години, считано от датата на обявяването и влизане в сила на настоящото решение.
Предвид крайния изход на делото – от една страна – частичното уважаване на подадената от ищцата молба по чл. 127а от ГПК, а от друга – частичното уважаване на касационната жалба на ответника – относно срока на даденото от съда разрешение по чл. 127а от ГПК, както и – най-вече – предвид предмета на делото, с оглед който не биха могли да се определят какви части от направените от страните разноски по делото са „съразмерни” на уважената част от молбата и от касационната жалба (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК), такива разноски не следва да им се присъждат, а следва да се понесат от страните така, както са направени в касационното производство и както са присъдени от първата и въззивната инстанции по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ решение № 2205/05.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2498/2013 г. на Варненския окръжен съд – в допуснатата до касационно обжалване част – относно срока – до навършване на пълнолетие от детето, на даденото разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОПРЕДЕЛЯ четиригодишен срок, считано от датата на обявяване и влизане в сила на настоящото решение, на даденото разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК, заместващо съгласието на П. Б. Ч. – баща на малолетната А. П. Ч., да бъде издаден паспорт на детето и същото да пътува с майка си С. Б. Т. от България до САЩ и обратно, без ограничения в броя на пътуванията.
Решението не подлежи на обжалване.
Препис от решението да се връчи на страните и на Дирекция „Социално подпомагане” в [населено място].

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.