Върховен касационен съд - Търговска колегия, I отделение, в открито заседание на девети декември, през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:с участието на секретаря Ангел Йорданов, след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 721 по описа на ВКС за 2024г.и, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 290 ГПК.
С постановеното по делото определение № 2630/14.10.2024г. е допуснато касационно обжалване на решение № 262/03.07.2023г. по възз.т.д.№ 696/2022г. на Апелативен съд - Пловдив само в обжалваната от ищеца А. Т. А. част, с която е потвърдено решение № 145/09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора за отхвърляне на предявения от него против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], частичен иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на бащата на ищеца- Т. А. А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г., за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2020г. Обжалваното решение е постановено с участието на М. В. К. като подпомагаща ответника страна.
Касационното обжалване е допуснато на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1/За съдържанието на мотивите на въззивното решение и 2/ За приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД във връзка с релевирането и доказването на приноса за увреждането от пострадалия и за изследването и оценката на поведението на всеки от участниците в движението по пътищата при ПТП.
В касационната жалба на ищеца са релевирани основанията за касационно обжалване по т.3 на чл.281, предл.1 и 2 ГПК. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за необсъждане на оплакването във въззивната жалба на ищеца, че възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда от пострадалия след употреба на алкохол, не е релевирано в предвидените за това преклузивни срокове и за препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, без да бъде изпълнено задължението по чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението чрез подлагане на самостоятелна преценка на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Касаторът поддържа, че е приложена неправилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Релевира, че при обсъждане на въпроса за съпричиняването на вредите от пострадалия съдът не е взел предвид, че възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда след употреба на алкохол не е направено в преклузивните срокове, като намира, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.147, т.1 ГПК, тъй като от момента на предявяване на застрахователната претенция на 05.02.2020г. до изтичане на срока за отговор на ИМ застрахователят е имал възможност да се запознае с материалите по ДП по реда на чл.107 КЗ, съответно да узнае за наличието на алкохол в кръвта на пострадалия, и да структурира и конкретизира възраженията си в ОИМ. Поддържа, че изводът за 50% принос на пострадалия не кореспондира с възприетия и от двете инстанции механизъм на ПТП и доказателствената съвкупност по делото, от която според ищеца е безспорно установено, че единствена причина за настъпване на произшествието е виновното поведение на засатрахования водач, конкретната пътна обстановка не е изключвала движение по платното на велосипедист, поради което застрахованият водач е имал задължение да го предвиди и да се движи с повишено внимание, застрахованият водач е управлявал с концентрация на метамфетамин в кръвта, поведението на пострадалия велосипедист е било технически правилно и той не е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, като не е бил длъжен да предполага, че движещият се след него водач няма да го забележи. Според ищеца изводът за 50% принос на пострадалия е извършен при изолирано и превратно тълкуване на заключението на СМЕ по делото, без да бъде съобразено, че според вещото лице в случая няма никакви данни как алкохолното опиване влияе на конкретното лице и по делото няма доказателства как употребата на алкохол се е отразила върху жизнените функции и поведенческите особености на пострадалия. Според ищеца въззивният съд не е обвързал изложените от вещото лице принципни положения с останалия събран доказателствен материал и по-конкретно с механизма на ПТП. Релевира, че при определяне на степента на съпричиняване не е извършена съпоставка между тежестта на нарушенията на застрахования водач и на пострадалия, за да се установи действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за произшествието. Намира, че в случая ТР № 1/2014г. на ОСТК, на което се е позовал въззивният съд, е неотносимо. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска в пълния предявен размер. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.
Не са постъпили в срок отговори на касационната жалба от ответника ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], и от неговата подпомагаща страна М. В. К..
В откритото съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Първоинстанционното производство, т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Стара Загора, е образувано по предявения от А. Т. А. против ЗК „Лев инс“ АД, [населено място], иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на баща му - Т. А. А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г. Предявеният иск е частичен за вземане за обезщетение в размер на 150 000лв., представляващо част от общо вземане за обезщетение в размер на 180 000лв. Претендирано е присъждане на законната лихва върху сумата 150 000лв., считано от 05.05.2020г.(след изтичане на срока за произнасяне по застрахователната претенция, заведена на 05.02.2020г.) до окончателното изплащане.
С първоинстанционното решение искът е частично уважен до размера от 75 000лв., ведно със законната лихва, считано от претендирания момент - 05.05.2020г. до окончателното изплащане на сумата, съответно - частично отхвърлен за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв. Първоинстанционният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000лв. По релевираното възражение, с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, е намерил, че то се основава на факта, че пострадалият е управлявал велосипед с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда. Основателността на това възражение е обоснована с установената от заключението на СМЕ по делото концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия от 2.55 промила, съответстваща на тежката степен на алкохолно опиване, и подробно описаните от вещото лице характеристики на състоянието на тежка степен на алкохолно опиване. Прието е, че пострадалият е нарушил разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, управлявайки велосипеда след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, с което е допринесъл за вредоносния резултат. Посоченото противоправно поведение на пострадалия е съпоставено с приетото за установено противоправно поведение на застрахования водач на влекача, изразяващо се в технически неправилно избрана скорост на движение (нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП), в движение със скорост, по-висока от максимално допустимата и разрешената извън населено място от 70 км/ч (нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП) и в управление на товарния автомобил след употреба на наркотични вещества или техни аналози (нарушение на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП). Направен е извод, че двамата участници в ПТП имат еднакъв принос, поради което определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е намален наполовина.
Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и от двете главни страни, с които първоинстанционното решение е обжалвано изцяло. В проведеното по делото открито заседание на 25.01.2023г. подпомагащата ответника страна М. К. се е присъединил към въззивната жалба на ответника.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил, че очертаните от въззивните жалби спорни въпроси касаят съпричиняването от пострадалия на уврежданията му и неговата степен и размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Споделил е установения от първоинстанционния съд, въз основа на заключението на САТЕ с в.л. Т.П., механизъм на ПТП. Приел е, че ПТП е настъпило в резултат единствено на противоправното поведение на застрахования водач на тежкотоварната композиция, като по делото липсват доказателства пострадалият велосипедист с конкретни свои действия пряко да е допринесъл за настъпване на произшествието. Споделен е и изводът, че с конкретните си действия пострадалият велосипедист е допринесъл за собственото си увреждане, като приносът му се състои в самото му присъствие на републиканския път, управлявайки велосипед в тъмната част на денонощието в тежка степен на алкохолно опиване, с концентрация на алкохол в кръвта 2.55 промила, като поведението му е било крайно рисково, опасностите са били неоправдано игнорирани, като поетият риск не само за него, но и за останалите водачи на ППС по републиканския път, се е реализирал. Намерил е, че случаят е аналогичен с хипотезата, разгледана в т.7 от ТР № 1/2014г. по по тълк.д.№ 1/23014г. ОСТК. Въззивният съд се е позовал на житейското предположение, че велосипедист, който не е в тежка степен на алкохолно опиване, „все пак би чул, някак усетил и разбрал, че зад него идва шумна тежкотоварна композиция и би опитал да се изнесе, да се дръпне в установено наличния на това място банкет“, а в случая пострадалият не е имал никаква реакция и е продължил да се движи на немалко разстояние (ок.1.4 м - 1.50м.) от намиращата се в дясно от него граница на пътното платно, точно пред застигащия го влекач. При съпоставка на противоправното поведение на двамата участници в ПТП въззивният състав е намерил, че те в еднаква степен са станали причина за настъпване на вредоносния резултат. По всички тези съображения е споделен изводът на първоинстанционния съд, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000лв. следва да се намали наполовина.
По въпросите, обусловили допускането на обжалване:
1.По процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите на въззивното решение:
Съгласно даденото тълкуване в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, което е актуално и при сега действащия ГПК, дейността на въззивната инстанция е аналогична с тази на първата, имаща за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции фактически и доказателствен материал по делото и прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготвя собствени мотиви. Това тълкуване е доразвито с Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 267 ГПК доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора. Въведената с чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционното решение в случай на потвърждаването му като правилно не освобождава въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В този смисъл е и последователната практика на ВКС по приложението на чл. 272 ГПК, формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Съгласно т. 3 на ППВС № 1 от 13.07.1953г., мотивите на решението трябва да съдържат необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно; Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни; Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Независимо, че е постановено при действието на ГПК от 1952г./отм./, посоченото ППВС не е изгубило своето значение и понастоящем, предвид запазване на изискването за излагане на мотиви към съдебното решение в отменения ГПК (чл. 189, ал. 2) и в сега действащия ГПК (чл. 236, ал. 2).
Трайната и последователна казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ІІ т. о., решение № 59 от 14.04.2015г. по гр. д. № 4190/2014г. на IV г. о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на IV г. о., решение № 33 от 09.04.2020г. по т. д. № 693/2019г. на І т. о. и много други), приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, да изложи фактическите си и правни изводи и да се произнесе по всички своевременно заявени доводи и възражения на страните.
2. По въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана трайна и последователна практика на ВС и ВКС, обективирана в решение № 92/24.07.2013г. по т.д.№ 540/2012г., I т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г., II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г., II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г., II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г., I т.о., решение № 206 от 12.03.2020г. по т.д. № 35/2009г., II т.о., и мн. други. Даденият правораздавателен отговор е, че, за да бъде намалено дължимото обезщетение при приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. Приносът на пострадалия трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51, ал.2 ЗЗД също трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тези обстоятелства преди изтичането на срока за отговор на ИМ, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, съгласно чл.147, т.1 ГПК ( решение № 98/29.06.2016г. по т.д.№ 1499/2015г., I т.о., решение № 66/01.06.2017г. по т.д.№ 650/2016г., I т.о. решение № 134/18.11.2020г. по т.д.№ 1422/2019г., II т.о.) Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
В мотивите към т.7 на ТР № 1/2015г. по тълк.д.№ 1/2014г. ОСТК е изяснено следното: „Допринасяне за настъпването на вредите“ по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД е както допринасянето от пострадалия за самото произшествие, така и - спомогването за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата, като и в двата случая обезщетението се намалява, съобразно приноса на пострадалия при приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Като пример за подобно поведение е посочено пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа; Обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно - транспортно произшествие, е поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране. За да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД в разглежданата хипотеза, поетият риск и реализираният риск трябва и да са идентични, като степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда; Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса - делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. Единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
С оглед да дадения отговор на въпросите, обусловили допускането на обжалване, даденото по тях разрешение е неправилно.
1. Обжалваното решение в допуснатата до касация част е постановено в нарушение на разпоредбите на чл. 269, чл. 272 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъдил и не е изложил мотиви по изрично релевираното оплакване във въззивната жалба на ищеца, че възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда от пострадалия след употреба на алкохол, не е направено в предвидените за това преклузивни срокове.
Ето защо, въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови процесуални действия спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.
С подадения на 16.11.2020г. ОИМ ответникът е релевирал общо възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, а с подадения на 02.04.2021г. отговор на ДОИМ е поддържал, че пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието, тъй като, в нарушение на разпоредбите на чл. 80, ал.1, т.2 ЗДвП и чл.22, ал.2 ЗДвП, се е движил по средата на пътната лента в тъмната част на денонощието, като е могъл е да възприеме шума, а в последствие - фаровете на товарния автомобил, но не се е отклонил и не е направил нищо, за да избегне произшествието, и не е пропуснал приближаващия се след него товарен автомобил. Едва в третото редовно открито заседание на 22.03.2022г. процесуалният представител на ответника е направил искане за допускане на СМЕ за установяване наличието на алкохол в кръвта на пострадалия (молба на л.126), а в последното редовно открито заседание по делото пред първоинстанционния съд на 13.05.2022г., в което са приети заключенията на СМЕ и САТЕ и са приложени материалите от досъдебното производство, и е приключено съдебното дирене по делото, във фазата на устните състезания е поддържал, че е налице съпричиняване на резултата, драстично надвишаваща 50%, предвид състоянието на пострадалия с висока концентрация на алкохол в кръвта му, довела до недопустимото му присъствие на главен път с интензивно движение и движението му по средата на пътното платно или изскачането внезапно на него. Подпомагащата страна не е релевирала възражение за съпричиняване. Липсват твърдения и данни застрахователят да не е могъл да узнае за обстоятелствата за концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия в периода след образуване на щетата на 05.02.2020г. до изтичането на срока за отговор на ИМ.
Налага се извод, че възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, поради противоправното му поведение, изразяващо се в нарушение на чл.5, ал.3 ЗДвП, поради управление на велосипеда с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, не е релевирано в преклузивния срок, поради което на това основание дължимото обезщетение не би могло да бъде намалявано.
2. Предвид отговора на втория въпрос решението в допуснатата до обжалване част е постановено в нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като е обсъдено преклудирано възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Дори да беше своевременно релевиран, приносът на пострадалия за увреждането, изразяващ се в управление на велосипеда с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, би могъл да обоснове намаляване на обезщетението при приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД само при пълно доказване от застрахователя на причинна връзка на това противоправно поведение с вредоносния резултат, каквото в случая не е проведено.
В случая в ДОИМ застрахователят е релевирал единствено принос на пострадалия за ПТП, изразяващ се в управление на велосипеда в нарушение на разпоредбите на чл. 80, ал.1, т.2 ЗДвП и чл.22, ал.2 ЗДвП, какъвто не се установява от доказателствената съвкупност по делото, предвид установения по делото механизъм на ПТП.
Поради изложеното, липсва основание за намаляване на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Като краен резултат на ищеца следва да бъде присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 75 000лв., ведно със законната лихва, считано от претендирания начален момент - 05.05.2020г.
С оглед на крайния изход на спора на ответника не се дължат разноски, поради което следва да бъдат отменени първоинстанционното и въззивното решение в частите, с които такива са му присъдени. Ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнителна ДТ по сметка на ВКС в размер на 3000лв./ 4% върху 75 000лв./
На ищеца не се присъждат разноски, тъй като той е е освободен от внасяне на ДТ, на осн. чл.83, ал.2 ГПК и не е направил разноски.
На регистрирания по ЗДДС адв.П.К., който епредоставил на материално затруднения ищец безплатна правна помощ вкл. във формата на процесуално представителство, са дължими адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА пред всяка от трите инстанции.
Размерът на адвокатското възнаграждение на адв.П.К. по чл.38 ЗА следва да бъде определен при съобразяване на формираната актуална практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с решението по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, съгласно която размерите, установени в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, са само ориентир, като конкретният размер на адвокатското възнаграждение се определя при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото и вида и обема на извършената работа от адвоката.
Поради изложеното, на база предвиденото минимално адвокатско възнаграждение в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, редакцията към момента на сключване на договора за правна помощ/ 03.02.2020г./, при материален интерес от 150 000лв., като се имат предвид предметът на спора – иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, обемът на събраните, съответно обсъждани, доказателства, това, че във въззивното производство нови доказателства не са събирани, а спорът се е ограничил до приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД, дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за една инстанция следва да бъде определено на 4530лв., 5436лв. с вкл. ДДС.
Ето защо на адв. П.К. се присъжда допълнително адв. възнаграждение пред първоинст. съд в размер на 2538лв. Тъй като с постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 356/13.10.2023г. е присъдено адвокатско възнаграждение на адв.П.К. в размер, дори надхвърлящ дължимия от 5436лв. с ДДС, допълнително адвокатско възнаграждение за въззивното производство не се присъжда. На адв. П.К. се присъжда адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в касационното производство в размер на 5436лв. с ДДС. Като обобщение на адв.П.К. се присъжда допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в общ размер на 7974лв.с вкл.ДДС.
Мотивиран от горното, съставът на I т.о.:

Отменя решение № 262/03.07.2023г. по възз.т.д.№ 696/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 145/09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора за отхвърляне на предявения от А. Т. А. против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], частичен иск за обезщетение, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, и вместо него постановява:
Осъжда ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], да заплати на А. Т. А., на основание чл.432, ал.1 КЗ, допълнително обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на баща му Т. А. А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г., в размер на още 75 000лв., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2020г. до окончателното изплащане.
Отменя решение № 262/03.07.2023г. по възз.т.д.№ 696/2022г. на Апелативен съд - Пловдив и решение № 145/09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора в частите, с които са присъдени разноски в полза на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място].
Осъжда ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], да заплати на адв.П.К. допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА пред трите инстанции в общ размер на 7974лв. с вкл. ДДС.
Осъжда ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], да заплати по сметката на ВКС допълнителна ДТ в размер на 3000лв.
Постановено с участието на М. В. К. като подпомагаща страна ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], решението не подлежи на обжалване.

Членове: