Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стоил Сотиров
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА

при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1224 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Т. като процесуален представител на Б. Я. Б. от София срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 17.ХІІ.2008г. по гр.д № 2910/2008г., с което е обявена недействителността по отношение на Л. Г. П. от гр.Пловдив на договора, предмет на нот.акт № 191/2002г., с който Я. К. Б. е продал на дъщеря си Б. Б., представлявана от нейната майка и законна представителка ВУ Т. Хоя, ½ ид.част от ПИ 362, който заедно с ПИ 361 представлява УПИ VVІІ-361,362 кв.84 по плана на гр.Пловдив, целият с площ 209 кв.м, ведно с горния втори жилищен етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда и с целия таван, както и с ½ ид.част от избата и общите части на сградата.
Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 1714/28.ХІІ.2009г. на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпросите 1. кога възниква правото да се иска връщане на имота – с развалянето на договора или преди това, и кога ищцата придобива качеството на кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД, и 2. дали знанието на малолетно лице има правна сила, при сключването на договор от такова лице чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител.
Ответницата по касационната жалба Л. Г. П. от гр.Пловдив е заела становище за нейната неоснователност. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата Я. К. Б. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
По релевираните от касаторката въпроси настоящият състав на ВКС на РБ счита следното:
1.Съгласно чл.88 ал.1 от ЗЗД развалянето на договор поради неизпълнение на поети с него задължения има обратно действие, т.е. счита се, че той не е съществувал. В частност счита се, че правото на собственост върху недвижим имот, предмет на договора, никога не е преминавало от прехвърлителя върху приобретателя. Отпадането поради развалянето на правното основание на разменените между страните престации означава връщане на имота, стига той към момента на развалянето на договора да е бил в патримониума на приобретателя. Следователно правото да се иска връщане на имота се съдържа в правото да се иска разваляне на алеаторния договор, а то възниква от момента на първото осъществено неизпълнение или неточно изпълнение на поетото от приобретателя задължение с оглед неделимостта му.
Предвидената в чл.135 от ЗЗД възможност кредиторът да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, има обезпечаваща интереса му за удовлетворяване при принудително изпълнение срещу последния функция чрез премахване намаляването на имуществото му, служещо по силата на чл.133 от ЗЗД за общо обезпечение на неговите кредитори. “Кредитор” по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице, спрямо което длъжникът е обвързан със задължение за престиране съобразно уговореното помежду им или определеното от закон. Без значение е вида на престацията – парична или непарична /в този смисъл Постановление № 1/20.ІІІ.1965г. на ОСГК на ВС/, т.е. включително непаричното вземане за издръжка и гледане по алеаторен договор. В посочената разпоредба /чл.135 от ЗЗД/ не се съдържа изискване, обвързващо качеството “кредитор” и с осъществено неизпълнение на дължимата престация. С оглед на това прехвърлителят по алеаторен договор има качество “кредитор” по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД на непаричното вземане за издръжка и гледане от момента на сключването на договора и от този момент той може да претендира относителната недействителност на извършена след него от приобретателя увреждаща го сделка с прехвърления му имот. Без значение в тази връзка е моментът на предявяването на иска за разваляне на договора, както и моментът на влизането в сила на решението за разваляне.
2.Съгласно чл.1 от ЗЛС всяко лице от момента на раждането си придобива способност да бъде носител на права и задължения, т.е. то е правоспособно. До навършването на 14 годишна възраст, обаче, лицето е малолетно и недееспособно – то не може да извършва лично правни действия. По силата на чл.3 ал.2 от ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Следователно в договор, по който малолетно лице е страна, негова воля не се съдържа. Такъв договор съдържа воля единствено на законния му представител. Но и в този случай страна по договора е малолетния /недееспособния/, а не представляващият го. А тъй като според чл.135 ал.2 от ЗЗД презумцията за знание се отнася за третото лице – страна по договора, обстоятелството, че тя е заместена по силата на закона от представляващия я, не обуславя нейната неприложимост, но определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора. Да се приеме противното, би означавало неравнопоставеност между правните субекти /дееспособни и недееспособни/, което основният закон /Конституцията/ запрещава.
За да се произнесе по основателността на касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:
За да постанови атакуваното въззивно решение ПОС е взел предвид, че с нот.акт № 11/1997г. ищцата е прехвърлила процесния имот на ответника Я. Б. срещу задължение за издръжка и гледане до края на живота й, като й осигурява висок жизнен стандарт, парични средства лично или чрез трети лица и всичко необходимо за спокойни старини. Б. продал този имот на дъщеря си – касаторката /тогава малолетна, чрез нейната майка Ву Хуа/ с нот.акт № 191/01.VІІ.2002г. срещу 15633лв. С влязло в сила на 27.ХІІ.2007г. решение алеаторният договор е развален поради неизпълнение – частично за периода 2002 – 2003г. и пълно от началото на 2004г. От момента на сключването на договора между ответниците ищцата е придобила качеството на кредитор като носител на непаричното вземане за издръжка и гледане. От момента на преустановяване на изпълнението на задължението по това вземане от ответника, ищцата е станала носител на правото за разваляне на договора. А това е моментът на подписването на 20.ІІ.2002г. между прехвърлителката и Б. на споразумение за осигуряване на месечна парична издръжка. Тогава е започнало частичното неизпълнение по договора, тъй като освен издръжка, Б. е поел и други задължения по отношение на ищцата. При това положение към момента на сключването на договора между ответниците /01.VІІ.2002г./ ищцата е имала качеството на кредитор спрямо продавача като носител на правото да развали алеаторния договор, т.е. вземането й по смисъла на чл.135 от ЗЗД е възникнало преди този договор. Налице са били предпоставките по посочената разпоредба от субективна и обективна страна, тъй като с извършеното разпореждане с имуществото си ответникът е увредил ищцата, създавайки й затруднение за удовлетворяването й да иска връщане на имота. Прието е и че в случая е приложима и презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД – знанието на купувачката по договора от 2002г. за увреждането на ищцата се предполага, а тя не е ангажирала оборващи тази презумпция доказателства. Без значение за този извод е, че купувачката към този момент е била малолетна.
Касационната жалба срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Сочи се, че съгласно чл.135 ал.3 от ЗЗД, ако вземането на кредитора е възникнало след сключването на атакуваната сделка, следва да се докаже, че целта на двете страни е увреждането на кредитора с нея. Тълкуването на съда относно моментът на възникването на вземането противоречи на правната теория. Задължението за връщане на полученото е последица от развалянето на договора, не може вземане, което е последица от даден юридически факт, да възникне преди настъпването на този факт. Изложени са съображения за недоказаност на знание на Я. Б. за увреждане на ищцата към момента на сключване на договора. От приложеното дело за разваляне на договора е видно, че към момента на прехвърлянето на имота договорът за гледане и издръжка е бил изпълняван и не е имало възможност за развалянето му, установено е по това дело, че неизпълнението започва най-рано към края на 2002-2003г. или най-късно през 2004г. Законът не презумира знание на прехвърлителя по атакуваната сделка. Неправилен е и изводът на въззивния съд за ирелевантност на обстоятелството, че към момента на сключване на договора ответницата е била малолетна и че знанието й за увреждането е презумирано и доказано, въпреки че малолетните не могат да формират воля. Неправилен и необоснован е и изводът, че дори да се приеме за релевантно знанието на законния представител, майката на ответницата е знаела за увреждането, тъй като е предлагала изпълнение по договора за гледане и издръжка. Не е взето под внимание, че такова предлагане на изпълнение има след започване на делото за разваляне на договора през 2005г., но няма доказателства за това към 2002г. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски.
С оглед изложените вече съображения в отговор на релевираните като основание за допускане на касационно обжалване въпроси ВКС на РБ намира, че атакуваното решение е правилно като краен резултат.
Законосъобразен и обоснован е изводът на въззивния съд за относителна недействителност на сключения на 01.VІІ.2002г. между ответниците договор за продажба на недвижим имот. Неправилно е приетото, че ищцата е придобила качеството „кредитор” по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД от момента на първото осъществено от Я. Б. – приобретател на имота по сключения с ищцата алеаторен договор - неизпълнение на непаричното си задължение към нея – 20.ІІ.2002г., когато е сключено споразумение помежду им за плащане на издръжка в размер на 200лв., с което „се урежда желанието на Л. П. за грижи от страна на Я. Б. към нея”. Кредитор на уговореното с ответника непарично вземане за издръжка и гледане ищцата е от момента на сключването на алеаторния договор, а той предхожда сключването на споразумението. Законосъобразен при това положение е и изводът, че качеството “кредитор” не е обвързано от момента на влизането в сила на решението за разваляне на договора. Не почива на закона становището на касаторката, че в тази връзка /началният момент на неизпълнението на задълженията по алеаторния договор/ следва да се вземат предвид събраните по приложеното дело, по което тя не е била страна, за разваляне на алеаторния договор доказателства, включително чрез свидетелски показания. Не може да се съобрази в случая и приетото по това дело в мотивите на постановените решения – те не се ползват със сила на пресъдено нещо, а и доказателствата, които са събирани по него, касаят наличието на предпоставки за разваляне, а не и за тези по чл.135 от ЗЗД. С оглед на изложеното приложение в случая чл.135 ал.3 от ЗЗД не намира, поради което е неоснователно касационното оплакване в тази насока.
Неоснователно е и оплакването за неустановено по делото знание на Я. Б. за увреждащия характер на атакувания договор. По аргументи от разпоредбите на чл.135 ал.1 и ал.2 от ЗЗД се презумира знанието и на длъжника - прехвърлител, и на третото лице – приобретател, което е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
По съображенията, изложени в отговора на втория релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос, които не следва да се приповтарят, неоснователни са оплакванията и по приложението в случая на презумцията по чл.135 ал.2 от ЗЗД. По делото не са представени доказателства, тежестта за което по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./ е била на ответниците, опровергаващи презумпцията за знание на третото лице – приобретателката, заместена от законния й представител, за увреждащия характер на договора.
Не следва да се подлага на преценка последното релевирано в касационната жалба оплакване на касаторката. Това е така, защото в атакуваното решение не се съдържа твърденият евентуален извод на въззивния съд, че майката на ответницата е знаела за увреждането, тъй като е предлагала изпълнение по договора за гледане и издръжка.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 от ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора не се следват разноски. На основание чл.78 ал.3 от ГПК не се присъждат разноски и на ответницата по касация, тъй като тя не е представила доказателства да е направила такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, V. гр.с., № 1936 от 17.ХІІ.2008г. по гр.д. № 2910/2008г.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: