Р  Е  Ш  Е  Н  И Е

                                                                                         N 1021

гр. София ,04.03.2010г.

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на шестнадесети декември    през две хиляди и девета  година в състав

    ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА          

 ЧЛ ЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА

                           ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

при участието на секретаря Анета Иванова

като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова  

гр. дело N 23 / 2009 г. по описа на Първо  гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

М. С. Н. е обжалвала въззивното решение на Софийския окръжен съд от 24.06.2008г. по гр.д. № 1255/2007г. по допускане на делбата.

Касационната жалба е допусната за разглеждане по същество с определение по чл.288 ГПК на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК - поради съществуването на противоречива съдебна практика по въпроса за разпределяне на доказателствената тежест между страните при оспорване на констативен нотариален акт , издаден в производство по обстоятелствена проверка.

В касационната жалба се правят доводи за нарушение на закона и процесуалните правила. Поддържа се, че изводът на съда за придобиване по давност на цялото дворно място от сина на общия наследодател е направен без да са обсъдени събраните пред втората инстанция гласни доказателства , от които е установено, че ищцата по делото – касатор М. Н. е живяла в имота заедно с майка си , поддържала го е и е правила ремонт. Тези доказателства според касаторката са оборили доказателствената сила на констативен нотариален акт № 13/1974г., който е издаден преди да изтекат десет години от смъртта на наследодателя и неправилно въззивният съд е зачел установените с него права.

Производството е за делба във фазата по допускането.

Искът е предявен от М. С. Н. срещу Е. А. К. и Е. В. Т., първата от които е майка на ищцата, а втората – нейна племенница, дъщеря на починалия й брат В. Т. в исковата молба са, че след смъртта на общия на страните наследодател С, починал през 1967г. наследниците му по закон – съпруга и двама низходящи са придобили по наследствено правоприемство недвижим имот – дворно място УПИ * кв.14 по плана на с. П. и постройките в него. С исковата молба са оспорени признатите права с нот. акт 14/1974г. на съпругата на общия наследодател за ½ ид.ч. от сградата и цялата стопанска постройка и с нот.акт 13 /1973г. за цялото дворно място и ½ от жилищната сграда на сина В. С. Г.

Въззивният съд е приел, че имотът е бил индивидуална собственост на общия наследодател, тъй като е придобит през 1955г. , когато е съществувал режим на разделност на имуществата на съпрузите , установен в чл.33 от Закона за лицата и семейството , а след смъртта му през 1967г. е възникнала съсобственост между неговите наследници по закон при равни права на основание чл.9 ал.1 ЗН. Съдът е приел също така, че доказателствената сила на двата нотариални акта, с които Е. А. К. и В. С. Г. са признати за собственици не е опровергана и няма основание да бъдат отменени по реда на чл.431 ал.2 ГПК /отм./

Във връзка с този извод на съда се поставя въпросът каква е доказателствената сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка и как се разпределя доказателстената тежест при оспорването му. С решението по настоящото дело съдът е приел, че ищцата е следвало да обори истинността на нотариалния акт, а в приложеното към касационната жалба решение № 2* от 02.12.2004г. ВКС, ІV г.о. № 1690/2003г. е прието, че при оспорване на констативен нотариален акт легитимиращия се с него следва да установи основанието, на което е издаден.

Настоящият състав намира за правилно разрешението, дадено в обжалваното решение. Нотариалният акт по чл.483 ал.2 ГПК /отм./ се издава в охранително производство въз основа на мотивирано постановление на нотариуса , след събиране на гласни доказателства, в което той извършва проверка за придобиване на собствеността от молителя. Този нотариален акт представлява официален удостоверителен документ и има посочена с чл. 143 ГПК /отм./ доказателствена сила. При оспорването му съгласно чл.154 ал.3 ГПК /отм./ тежестта за опровергаване на придобивното основание е на страната, на която този нотариален акт се противопоставя, каквото разрешение е дадено и с ТР 178/1986г. на ВС, ОСГК, с оглед на което не е основателен доводът в жалбата, че е допуснато нарушение на разпоредбите за разпределяне на доказателствената тежест между страните. По отношение на нот. акт № 14/1974г. , с който Е. А. К. е призната за собственик касаторката няма правен интерес да оборва доказателствената му сила, защото след нейната смърт, тя се явява неин наследник по завещание и признатите права я ползват. Тя не е доказала в процеса друго основание за придобиване на собствеността, защото се е позовала на наследствено правоприемство, но такова не е осъществено.

По делото е представен договор от 10.05.1955г. , с който С. Г. К. е закупил дорно място от 1 дка –незастроено. Договорът е писмен с нотарилна заверка на подписите от 04.06.1955г. и не отговаря на формата по чл.18 ЗЗД изискваща прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти да се извърши с нотариален акт, следователно като нищожен на основание чл. 26 ал. 2 ЗЗД договорът не е породил правни последици. Ищцата не може да се позовава на наследствено правоприемство, защото наследодателят й не е придобил собствеността с договора и приживе няма титул за собственост. Не могат да се признаят и права, придобити по давност към момента на смъртта му, защото съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно, а заинтересованото лице следва да се позове на давността , каквото позоваване приживе на наследодателя няма, следователно правилно, макар и по други съображения съдът не е признал права на касаторката по наследство от баща й. В процеса тя макар да е твърдяла, че е владяла имота, не се е позовала изрично на оригинерно придобиване на собственотта, за да се зачетат нейни лични права при съвладение с останалите сънаследници, освен това от събраните гласни доказателства е установен единствено фактът на владението, но не и неговия срок по чл.79 ал.1 ЗС. С оглед на изложеното не са налице основанията по чл.281 ГПК и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното Върховният касационен съд, І г.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийския окръжен съд № 447 от 24.06.2008г. по гр.д. № 1255/2007г. по допускане на делбата.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: