6

Определение на Върховен касационен съд, ІІІ г.о.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Д.
ч.гр.дело № 802/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. с чл. 396, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на К. Л. Т., в качеството й на [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Б. от АК-Б. срещу въззивно определение № 2392 от 13.10.2013 г. по ч. гр.д. № 3811/2013 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е отменено определение № 3665 от 18.09.2013 г., постановено по гр.д. № 116/2013 г. на Благоевградския окръжен съд, и е допуснато на основание чл. 389 и чл. 391, вр. с чл. 397, ал. 1, т. 3, пр. 1 ГПК, обезпечение на предявения от Манастир „Св. Великомъченик Г.” – [населено място] срещу К. Л. Т., в качеството й на [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 109 ЗС, чрез спиране на строителните дейности, които се извършват в имот с пл. № 015002 по ПУП, одобрен със заповед № 107/15.04.2010 г. на кмета на [община], област Б., находящ се в местността „Зад манастира” [населено място], с площ за поземления имот от 1597 кв.м., при описани съседи, до приключване на спора по делото с влязъл в сила съдебен акт и е издадена обезпечителна заповед, получена на 06.11.2013 г. Частната жалбоподателка твърди, че въззивното определение е недопустимо, тъй като се пререшава спора относно допуснатото обезпечение с оглед постановеното определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3999/2013 г. на ВКС, ІV г.о., с което е отхвърлена молбата на ищеца, както и че е постановено по нередовна искова молба. Твърди, че постановеното въззивно определение е неправилно, тъй като наложената обезпечителна мярка не е адекватна на обезпечителната нужда, поради което моли то да бъде обезсилено като недопустимо, или отменено като неправилно и молбата на ищеца за допускане на обезпечение на иска да бъде отхвърлена.

Ответникът по частната жалба Манастир „Св. Великомъченик Г.” [населено място], представляван от Йеромонах Т. Д. А., временно изпълняващ длъжността игумен на манастира, чрез пълномощника си адв. С. С. от АК-Л. в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. с чл. 396, ал. 2, пр. 3 ГПК при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, се релевират хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като са посочени следните правни въпроси от процесуално и материално естество, обусловили изхода на делото, както следва – допустимо ли е произнасяне по молба за обезпечаване на иск, който е заявен с нередовна искова молба и преди поправяне на същата, както и допустимо ли е при идентична фактическа и правна обстановка повторно произнасяне на съда по искане за обезпечаване на предявен иск при наличие на влязъл в сила съдебен акт по същото дело, с който същото искане за допускане на идентична обезпечителна мярка за обезпечаване на идентичен иск е отхвърлено като неоснователно, като и дължи ли въззивната инстанция произнасяне и излагане на собствени мотиви по всички въпроси, касаещи евентуалната допустимост на иска, чието обезпечаване се иска, в случаите, в които първата инстанция е отказала допускането на обезпечение и същото се уважава от въззивния съд и задължението на съда да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща, за да се допусне като обезпечение по предявен иск. Позовава се и представя задължителна съдебна практика, както следва: определение № 47 от 19.01.2012 г. по ч.пр.д. № 871/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3999/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 318 от 27.07.2009 г. по ч.гр.д. № 255/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 229 от 22.03.2012 г. по ч.пр.д. № 5/2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 293 от 22.03.2012 г. по ч.пр.д. № 5/2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 468 от 11.07.2012 г. по ч.пр.д. № 183/2012 г. на ВКС, І т.о, и определение № 56 от 06.02.2009 г. по ч.гр.д. № 13/2009 г. на ВКС, І г.о.

След преценка на доводите на частната касаторка и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно производство.

За да допусне исканото обезпечение въззивният съд е приел, че в случая за молителя Манастир „Св. Великомъченик Г.” [населено място] е налице обезпечителна нужда по предявения иск по чл. 109 ЗС срещу ответницата по см. на чл. 391, ал. 1 ГПК която разпоредба регламентира две алтернативно предвидени хипотези – когато без обезпечението ще бъде невъзможно осъществяването на правата на молителя по решението и когато упражняването на тези права ще бъде затруднено. В конкретния случай с оглед данните по делото съдът е приел, че налагането на исканата обезпечителна мярка „спиране на строителните дейности” в процесния имот е в съответствие на обезпечителната нужда с оглед на възможността упражняването на правата на ищеца да бъде само осуетено, тъй като несъмнено премахването на завършен или с висока степен на завършеност строеж би създало по-големи затруднения за молителя при евентуално благоприятно за него решение в сравнение със сграда с начален етап на изграждане. Приел е, че по предявен негаторен иск съдът е компетентен да се произнесе дали извършените от ответника действия препятстват, смущават или застрашават упражняването на правото на собственост на ищеца, вкл. и да постанови премахването на построеното при успешното провеждане на този иск чрез временно преустановяване от страна на ответника по него на онези действия – в случая осъществявани строителни работи, чието упражняване накърнява правото на ищеца, предмет на търсената с иска защита, поради което е уважил молбата му като е постановил спиране на строителните дейности, които се извършват от ответницата в процесния недвижим имот, до приключване на спора по делото с влязъл в сила съдебен акт.
Правните въпроси на частната касаторка от процесуален характер относно това - допустимо ли е произнасяне по молба за обезпечаване на иск, който е заявен с нередовна искова молба и преди поправяне на същата, както и допустимо ли е при идентична фактическа и правна обстановка повторно произнасяне на съда по искане за обезпечаване на предявен иск при наличие на влязъл в сила съдебен акт по същото дело, с който същото искане за допускане на идентична обезпечителна мярка за обезпечаване на идентичен иск е отхвърлено като неоснователно, са важни и касаят допустимостта на обезпечителното производство, в частност тази на обжалваното въззивно определение, но същите не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и решаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като обезпечаването на иска е производство, което брани заплашеното материално право като прави възможно практическото осъществяване на целената с иска защита и за да се допусне исканото обезпечение на иска следва да са налице кумулативно предвидените от закона предпоставки – искът да е допустим и вероятно основателен/подкрепен с убедителни писмени доказателства/, да е налице обезпечителна нужда и наложената обезпечителната мярка да е съответна на тази нужда, т. е. да е оправдана. Тъй като законът предвижда възможност, че обезпечителната нужда може да възникне преди да е предявен иск относно спорното право/чл. 390 ГПК/ и да бъде поискано допускане на обезпечение на бъдещ иск, по аргумент на по-силното основание, тогава когато е поискано допускане на обезпечение в хода на процеса по чл. 389 ГПК, предпоставка за допускането му не е редовната искова молба по см. на чл. 127 – чл. 129 ГПК, а наличие на предпоставките по чл. 391 ГПК, посочени по-горе, поради което и молбата за допускане на обезпечение се явява процесуално допустима. Допустимо е и повторно произнасяне по нова молба за допускане на обезпечение, тъй като определението, с което се уважава или отхвърля молбата не се ползва със сила на пресъдено нещо и не е налице хипотезата на чл. 299 ГПК, в какъвто смисъл е трайната съдебна практика, поради което по тези процесуалноправни въпроси като необуславящи изхода на спора в конкретния случай, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка приетото от въззивния съд не противоречи на постановеното определение № 468 от 11.07.2012 г. по ч.пр.д. № 183/2012 г. на ВКС, І т.о, в което е прието, че повторно допуснатото обезпечение на бъдещ иск с предмет същото вземане, със същия размер, чрез същите обезпечителни мерки е недопустимо, поради липса на правен интерес, какъвто безспорно не е настоящият случай, при който първоначалната молба за допускане на обезпечението е отхвърлена и не е налице двойно обезпечаване на един и същи иск. Въпросът на жалбоподателката дължи ли въззивната инстанция произнасяне и излагане на собствени мотиви по всички въпроси, касаещи евентуалната допустимост на иска, чието обезпечаване се иска, в случаите, в които първата инстанция е отказала допускането на обезпечение и същото се уважава от въззивния съд, не представлява общото основание за достъп до касация по см. на чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е относим към правните аргументи на въззивния съд, в случая подробно изложени, а изразява несъгласието на жалбоподателката с приетата от съда основателност на молбата за допускане на обезпечение на молителя с правно основание чл. 389 ГПК. По този начин частната касаторка допуска смесване на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК с тази за достъп до касация по чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. При това дали са налице достатъчно доказателства за основателността на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС и дали той е обоснован с доказателствата по делото, е въпрос на установяване на конкретната фактическа обстановка, а значението на правния въпрос, който представлява основание за достъп до касация, се извежда от правните изводи на съда, а не от приетите за установени конкретни факти и обстоятелства.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по повдигнатия от касатора въпрос относно задължението на съда да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща. В обжалваното определение въпросът е разрешен в противоречие с приетото в определение № 318 от 27.07.2009 г. по ч.гр.д. № 255/2009 г. ІІ г.о. на Върховния касационен съд, в което е прието, че исканата обезпечителна мярка трябва бъде адекватна на субективното материално право което ще се защитава; че тя трябва да е такава ограничителна мярка, чието налагане законодателят да е предоставил на гражданския съд, а не на административни органи и чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на приложение на процесуалните права, визирани в ГПК. Прието е, че ”Спиране на строителство”- респ. на строително-монтажни работи предполага отношение на контрол от страна на оторизирани административни органи, които не са органи на изпълнителния процес.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че обезпечителна мярка следва да е подходяща по естеството си на обезпечителната нужда. Действително обезпечителната мярка не може да засегне правната сфера на ответника неоправдано и следва да е от такъв характер, че при положителен за молителя изход на спора да се поглъща от решението, т.е. след постановяването му да не се налага отмяната й.
О. мярка „спиране на строителство” по иск с правно основание чл. 109 ЗС, с който ищецът претендира да бъде осъден ответникът да спре започнати строителни работи в имота, които пречат, ограничават и смущават правото му на собственост и да възстанови предишното положение в процесния имот, е адекватна в случаите, при които правата на молителя по решението могат да бъдат затруднени – несъмнено премахването на завършен или с висока степен на завършеност строеж би създало по-големи затруднения за молителя при евентуално благоприятно за него решение, в сравнение със сграда в начален етап на изграждане. В тази връзка следва да се отбележи, че административният ред за премахване на незаконни строежи/ чл. 222 ЗУТ/ не създава юрисдикционни правомощия на съответните административни органи да се произнесат дали и в каква степен е нарушено чуждо право на собственост, постановените от тях актове не са годни да разрешават спора със сила на пресъдено нещо между заинтересованото лице и нарушителя, както и заинтересованият собственик не може да се позовава на тях, за да взисква принудително изпълнение за отстраняване на нарушението.
В обжалваното въззивно определение е прието, че исканата обезпечителна мярка „спиране на строителството” е подходяща с оглед естеството на предявения негаторен иск по чл. 109 ЗС, тъй като при завършено строителство на обекта, изпълнението на позитивно решение по този иск би било затруднено, както и че след като по този иск съдът е компетентен да се произнесе дали извършените от ответника действия препятстват, смущават или застрашават правото на собственост на ищеца, вкл. и да постанови премахването на построеното при успешното провеждане на негаторния иск, то той е компетентен да се произнесе и по обезпечаването на този иск чрез временно преустановяване от страна на ответника на онези действия, в случая осъществявани строителни работи, чието упражняване накърнява правото на ищеца, предмет на търсената с иска защита.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че този извод на въззивния съд е правилен. В случая ищецът претендира ответникът да бъде осъден да възстанови предишното положение в имота, т.е. положението му преди започване на строителството. Изпълнението на решението при евентуално уважаване на така предявения иск има отношение към исканата обезпечителна мярка, която се явява подходяща по изложените по-горе мотиви с оглед характера на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС.
Предвид изложеното, определението на Софийски апелативен съд следва да бъде оставено в сила, а частната касационна жалба като неоснователна – без уважение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2392 от 13.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3811/2013 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение № 2392 от 13.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3811/2013 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :