ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:	КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:	ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
	БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Е. т. д. № 3256/2015 г.


Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд – [населено място] срещу решение № 1093 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 4915/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, І-15 състав решение от 02.07.2014 г. по гр. д. № 12794/2013 г., предявеният от Б. С. Д. от [населено място], действащ чрез своя баща и законен представител С. Д. Д., иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 18.10.2008 г. – е отхвърлен срещу предпочитания ответник ЗК [фирма], [населено място], а е уважен предявеният срещу евентуалния ответник Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ (отм.) за сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 24.09.2013 г. - до окончателното й плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че сключеният между ЗК [фирма] и водача, причинил процесното пътно-транспортно произшествие, договор за застраховка „Гражданска отговорност“ е бил прекратен преди настъпване на застрахователното събитие поради неплащане на поредната вноска от разсрочената застрахователна премия. Според касатора, въззивната инстанция неоснователно е отказала да съобрази факта на неизпълнение от страна на застрахователя на установеното в чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) императивно задължение за изпращане на уведомление за прекратяване на застрахователния договор, поради което същият не може да се освободи от отговорността си към третото увредено лице.
С определение № 764 от 14.10.2016 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение в посочената му част е допуснато по въпроса: „Счита ли се прекратен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с фингираното връчване на известие за прекратяване поради неплащане на разсрочена вноска по реда на чл. 226, ал. 2 КЗ във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд“.
Ответникът по касация – ЗК [фирма], [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 13.08.2015 г.
Ответникът по касация – Б. С. Д. – и третото лице-помагач на ответника Гаранционен фонд – Р. А. Я. от [населено място] – не заявяват становище по жалбата.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
С обжалвания въззивен акт Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение, с което предявеният от Б. С. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е уважен срещу предпочитания ответник ЗК [фирма], [населено място] за сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 18.10.2008 г., като е уважил иска срещу евентуалния ответник – Гаранционен фонд за същата сума. За да постанови този правен резултат, решаващият състав е приел, че към датата на настъпване на произшествието договорът за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен между ответния застраховател и виновния водач, е бил прекратен автоматично по реда на чл. 260, ал. 2 във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ (отм.) поради неплащане на падежиралата на 11.05.2008 г. поредна вноска от застрахователната премия, поради което е счел, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на претендираното от ищеца застрахователно обезщетение. Като ирелевантно в тази връзка въззивният съд е преценил обстоятелството, че уведомлението по чл. 294, ал.1 КЗ (отм.) до Гаранционния фонд за прекратяване на договора е изпратено едва на 28.10.2008 г., т. е. след датата на ПТП. Изразил е разбирането, че доколкото предоставянето на справка на Информационния център на Фонда не е задължителна предпоставка за сключването на застрахователните договори, то не би следвало разпоредбата на чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) да се тълкува разширително само досежно вписването на прекратяването им.
По съществото на правния спор съдът, с оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба, е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на деликта, като е уважил иска частично – за сумата 20 000 лв., предвид приетото съпричиняване от страна на ищеца в размер на 1/3, изразяващо се в това, че е пътувал в автомобила без надлежно взети мерки за обезопасяване – детска седалка или пригоден предпазен колан.
Решението е неправилно като постановено в отклонение от задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС. В т. 3 от същото е прието, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване поради неплащане на разсрочена вноска по реда на чл. 260, ал. 2 във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени лица, позовавайки се на прекратяване на договора.
С оглед на посоченото разрешение и предвид безспорния по делото факт, че уведомлението по чл. 294, ал. 1 КЗ (сега отм.) до Гаранционния фонд за прекратяване на процесния застрахователен договор е изпратено едва на 28.10.2008 г., следва да се приеме, че отговорен за заплащане на обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на ищеца за причинените му неимуществени вреди при настъпилото преди тази дата пътно-транспортно произшествие от 18.10.2008 г. е именно застрахователят на виновния за произшествието водач, т. е. ответникът ЗК „Л. И.“, а не евентуалният ответник Гаранционен фонд, както неправилно е приел въззивният съд. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено и спорът решен по същество с уважаване на предявения срещу застрахователя главен иск и оставяне без разглеждане на предявения срещу Гаранционен фонд евентуален иск. Искът по чл. 226, ал. 1КЗ (отм.) следва да бъде уважен за сумата 20 000 лв., т. е. в уважения от въззивния съд размер, определен при прието съпричиняване на вредоносния резултат в обем на 1/3, и отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер 30 000 лв. Предвид обстоятелството, че единственият спорен между страните въпрос както във въззивното, така и в касационното производство, е въпросът за момента на прекратяване на застрахователното правоотношение, не следва да бъдат обсъждани всички останали елементи от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и на чл. 45 ЗЗД.
Основателността на главната претенция обуславя основателност и на акцесорното искане за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената сума, която съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД следва да бъде начислена от датата на увреждането (18.10.2008 г.) до изплащането на сумата.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по касация Б. С. Д. от [населено място] (ищец по делото) следва да заплати на касатора Гаранционен фонд (евентуален ответник по делото) разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 1 560 лв., от които 30 лв. – платена държавна такса за допускане на касационното обжалване; 400 лв. – държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 1 130 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът по касация ЗК „Л. И.“ (ответник по делото) дължи заплащане на държавна такса за касационното производство за уважената част от иска в размер на 400 лв.
Поради липса на изрично искане от ищеца Б. С. Д. и ответника ЗК „Л. И.“ съдът не се произнася по дължимостта на разноските по делото.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК

ОТМЕНЯ решение № 1093 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 4915/2014 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л. И.“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Б. С. Д. от [населено място], [улица], понастоящем действащ лично и със съгласието на своя баща С. Д. Д., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), сумата 20 000 (двадесет хиляди) лева – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 18.10.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.10.2008 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. С. Д. от [населено място], [улица] срещу Застрахователна компания „Л. И.“ иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата до пълния предявен размер 30 000 лв., като неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от Б. С. Д. от [населено място], [улица] срещу Гаранционен фонд, [населено място], [улица] евентуален иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ (отм.) за сумата 30 000 (тридесет хиляди) лева.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л. И.“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса върху присъдената сума в размер на 400 (четиристотин) лева.
ОСЪЖДА Б. С. Д. от [населено място], [улица] да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1560 (хиляда петстотин и шестдесет) лева.

Решението не подлежи на обжалване.