8


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на осемнадесети май две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1037 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по жалбата на М. М. К. - К. против решение № 189 от 20.01.2020г. по гр. д. № 6266/2018г. на Апелативен съд - София в частта, в която е потвърдено решение № 4173 от 25.06.2018г. по гр. д. № 13292/2015г. на Софийски градски съд в частта за признаване за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М. М. К. – К., в качеството си на авалист, дължи на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, на основание чл.535, вр. чл.538, ал.1, вр. чл.462, вр. чл.485, ал.1 ТЗ, сумата от 17 022,24 евро – главница, представляваща вземане по запис на заповед, издаден от „Екс Стракчер“ ЕООД на 27.05.2008г., с падеж 01.06.2010г., както и законна лихва върху главницата за периода от 05.06.2013г. до погасяването й.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с оглед на което се иска отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на исковете срещу жалбоподателката. Поддържа се, че наличието на гаранционно – обезпечителан връзка между процесния запис на заповед и договора за финансов лизинг се установява при съвкупната преценка на доказателствата, каквато не е направена от въззивната инстанция. Сочи, че това обстоятелство се установява и от направеното от процесуалния представител на ищеца признание, че процесният запис на заповед обезпечава част от вземането му по договора за лизинг. Касаторката счита за неправилен извода на съда, че след като ценната книга се държи от поемателя и не е върната на издателя и върху нея няма отбелязване за частично или пълно плащане, авалиралото записа на заповед лице не може да противопостави възражения, произтичащи от договора за лизинг, по който авалистът не е страна. Поддържа, че недобросъвестност на авалиста е налице и в хипотезата на знание на хонората за наличие на правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на длъжника по облигационното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по който същият е кредитор. В случая, ищецът е знаел колко и в какъв размер суми и лизингови вноски по договора е заплатил издателя и точно кои лизингови вноски обезпечава записа на заповед. Според касаторката, от твърденията на страните и от заключението на съдебно- икономическата експертиза се установява, че на 01.10.2009г. ищецът е иззел от „Екс Стракчер“ ЕООД лизинговия автомобил, предмет на договора, поради което след тази дата лизингови вноски не са дължими. Предвид на това счита, че процесният запис на заповед обезпечава вземане, което не е възникнало и не се дължи. На следващо място се поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал да задължи ищеца да представи всички записи на заповед, описани в приложение № 2 към договора за лизинг, каквото доказателствено искане е направено още в първоинстанционното производство. Твърди, че по този начин съдът е ограничил правото на защита на страната и го е лишил от възможността да докаже в писмен вид кои лизингови вноски и за кой период обезпечава записа на заповед, за да се прецени дали въобще е възникнало вземане за тези вноски и дали те не са погасени чрез плащане или по давност. Сочи, че съдът е извършил неправилна преценка на признанието на процесуалния представител на ищеца от 27.11.2017г., което не установява размера на вземането, а само потвърждава твърдението на касаторката, че процесният запис на заповед не е единствен и обезпечава само определена част от вземането на ищеца по договора за лизинг, което обстоятелство е установено и в самия договор за лизинг, където в приложение № 2 към него са посочени като обезпечения „записи на заповед, издадени от „Екс Стракчер“ ЕООД и авалирани от В. К. Н. и М. М. К.- К.“.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД /с предишно наименование „ХИПО АЛПЕ -АДРИА -АУТОЛИЗИНГ“ ООД/, в писмен отговор излага становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че възражение, произтичащо от каузалното правоотношение, не може да бъде правено от авалиста, доколкото той не е страна по договора за финансов лизинг, а на второ място, недобросъвестността и злоупотребата с право са недоказани, като цялата съвкупна преценка на доказателствата, извършена от въззивния съд, сочи на изправност на ищцовото дружество. Твърди, че въз основа на заключението на ССЕ е установено, че по обезпечения със запис на заповед договор за лизинг дължимите за периода от 27.05.2008г. до 01.10.2009г. лизингови вноски възлизат на 82 949,73 лева, като от тях не са заплатени вноски в размер общо на 41 718,46 лева. Счита, че съдът правилно е отхвърлил доказателствените искания на касаторката за представянето на всички записи на заповед, издадени от третото лице помагач за обезпечаване на вземанията на ищеца по договора за финансов лизинг като неотносими към спора, тъй като няма как да бъде установено кои вноски по договора са били платени. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева.
Третото лице - помагач на ответницата по делото, „ЕКС СТРАКЧЕР“ ЕООД, в бланкетен писмен отговор излага становище за основателност на депозираната касационнна жалба, като се присъединява към съображенията, изложени в нея.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: „1/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието на неизгоден за страната факт, релевантен за изхода на спора, с оглед всички обстоятелства по делото?“.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е основал решението си на събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал, тъй като е отклонил доказатествените искания, приемайки, че спрямо нито едно от тях не са налице предпоставките на чл.266 ГПК.
Апелативният съд е приел, че издадените като обезпечение други записи на заповед не могат да установят недължимост на задължението, възникнало по силата на авалирания от касаторката запис на заповед. Посочено е, че обстоятелството, че всеки запис на заповед гарантира част от задължението не е удостоверено в писмен вид, а изявлението на юрисконсулта на ищеца в съдебно заседание не може да се приеме като признание за неблагоприятно за страната обстоятелство, защото размерът на вземането изисква удостоверяване на съществуването му в писмен вид. С оглед на това е счетен за правилен извода на СГС, че не следва да се допускане събирането като доказателства на всички записи на заповед, свързани с договор за лизинг на автомобил, сключен с третото лице - помагач, поради неотносимост на същите към спора.
Съдът е счел за недоказано твърдението на ответницата, че ищецът злоупотребява с права и се домогва до второ плащане на вече погасено задължение. Липсва безспорност относно връзката между авалирания запис на заповед и лизинговото правоотношение, а в доказателствена тежест на касаторката е да установи злоупотребата с права, произтичаща от изпълнение на каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден запис на заповед. Ценната книга не е върната на издателя, а се държи от поемателя, и върху нея няма отбелязване /основано на чл. 486, ал.1, т. 4 вр. чл. 537 ТЗ/ за пълно или частично изпълнение. С оглед изложеното е прието, че авалиралото записа на заповед лице не може да противопостави възражения, произтичащи от търговската сделка финансов лизинг, по който то не е страна.
По релевираните правни въпроси:
С обективираната в решение № 24 / 28.01.2010г. на ВКС по гр.д. № 4744/ 2008г. на I г. о. и решение № 37/ 29.03.3012г. по гр.д. № 241/ 2011г. на I г. о. практика на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че въззивното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Настоящият състав на ВКС възприема изцяло даденото разрешение в посочената практика и се присъединява към нея.
По поставения правен въпрос за доказателственото значение на направено от ответника съдебно признание на релевантен за основателността на иска факт е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС: решение № 475/08.06.2010г. по гр. д. № 1311/2009г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 199/05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 70 / 29.05.2013г по гр.д. № 579 / 2012г. на ВКС, II г. о.; решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/ 13г. на ВКС, II т. о. и др. В нея еднозначно е прието, че признанието на неизгоден за страната факт се преценява от съда, съобразно правилото на чл.175 ГПК, с оглед всички обстоятелства по делото. Настоящият състав възприема напълно даденото разрешение по втория обусловилия допускането на касационен контрол процесуалноправен въпрос.
По основателността на касационната жалба:
В отговора на исковата молба касаторката твърди наличие на гаранционно - обезпечителна връзка между процесния запис на заповед, издаден на 27.05.2008г. от третото лице помагач, „Екс Стракчер“ ЕООД, и договор от същата дата за финансов лизинг на автомобил, сключен между ищеца - поемател, в качеството му на лизингодател, и издателя на записа на заповед, в качеството му на лизингополучател, като се поддържа, че менителничният ефект обезпечава само вземанията по каузалното правоотношение, възникнали до датата на падежа на записа на заповед - 01.06.2010г. Твърди се, че лизинговият автомобил е бил иззет от ищеца на 01.10.2009г., поради което след тази дата по договора не се дължат лизингови вноски, а за вземанията по договора за периода до изземването на автомобила се поддържа, че са погасени чрез плащане. С оглед на това касаторката прави възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца – поемател, тъй като му са известни посочените обстоятелства, водещи до недължимост на вземането по записа на заповед, предвид гаранционно - обезпечителната му функция спрямо част от вземанията по договора за лизинг.
Неоснователен е доводът на ищеца за недопустимост на така направеното от касаторката /авалист/ в отговора на исковата молба възражение, тъй като авалистът може да противопостави на приносителя възраженията на хонората, вкл. и относителните такива, произтичащи от каузалното правоотношение между хонората и приносителя, не само когато авалистът е страна по него, но и когато докаже, че приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право – чл. 465, чл. 485, ал. 2 ТЗ, чл. 8 и чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Според константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на II т. о., решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на I т. о. и решение № 2 от 12.08.2014 г. по т. д. № 984/2012 г. на II т. о., която напълно се споделя от настоящия състав, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя са знанието му за наличие на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората.
За да счете за неоснователни относителните възражения на касаторката, направени в отговора на исковата молба, въззивният съд неправилно е приел за недоказана връзката между авалирания запис на заповед и лизинговото правоотношение, съответно за неустановено обстоятелството, че ценната книга обезпечава само част от дълга по договора за лизинг. Основателни са оплакванията на жалбоподателката, че неправилността на тези изводи на решаващия състав се дължи на допуснати от него съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в нарушение на правилото на чл.175 ГПК, според което направеното от страна в гражданския процес признание на неизгодни за нея факти трябва да бъде ценено с оглед всички обстоятелства по делото.
Въззивният съд не е съобразил, че признанието на процесуалния представител на ищеца, че колкото години е срокът на договора за финансов лизинг /в случая 4 години/, сключен между поемателя – лизингодател и издателя – лизингополучател, толкова на брой са и записите на заповед, всеки от които е издаден във връзка с обезпечаване на лизингови вноски за срок от една година, е свързано не с размера на вземането, а с доказването на обезпечителната функция на менителничния ефект и нейния обем. Не отчел, че признанието съответства на съдържанието на уговорката в приложение № 2 към договора за лизинг, която предвижда, че за обезпечаване на каузалната сделка са издадени от третото лице помагач и авалирани от две физически лица /между които и касаторката/ „записи на заповед“, като за обезпеченията е използвано множествено, а не единствено число. Не е извършил преценка на направеното признание и с оглед останалите установени по делото обстоятелства, като не е взел предвид съвпадането на: 1/ датата на издаване на процесния запис на заповед – 27.05.2008г. с тази на сключване на договора за лизинг; 2/ на размера на вземането по ценната книга от 17 022,24 евро със сбора на месечните лизингови вноски /без ДДС/ дължими за една година /12 месеца х 1418 евро/; 3/ на падежа на менителничния ефект – 01.06.2010г. с края на втората година по погасителния план по договора за лизинг. Въз основа на така установените по делото обстоятелства, последством съвкупната преценка на доказателствата, настоящият състав на ВКС приема за доказано, че за обезпечаване на вземанията по договора за финансов лизинг към момента на сключването му са издадени четири записа на заповед, всеки от които обезпечаващ вземания за една година от погасителния план по договора, като обезпечителната функция на процесния запис на заповед, предвид падежа му, е спрямо вземанията за втората година по договора за финансов лизинг, дължими за периода от 27.05.2009г. до 27.05.2010г., чийто падежи са преди датата на падежа на ценната книга. Логически несъстоятелно е твърдението на процесуалния представител на ищеца, че всеки от издадените 4 записа на заповед, гарантира вземания /за една година по договора/, чийто падеж настъпва след падежа на самия запис на заповед, тъй като това отрича поддържаната от същата страна обезпечителна функция на ценната книга, доколкото би предоставило възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока на обезпеченото с него вземане. В тази насока са и дадените разрешения в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, материализирана в решение № 108 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2418/ 2013 г. на I т. о.; решение № 109 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2496/2013 г. на I т. о. и решение № 171 от 11.11.2014 г. по т. д. № 2913/2013 г. на I т. о.
На основание чл. 161 ГПК за доказано следва да се приеме и възражението на касаторката, че каузалното правоотношение към 01.10.2009г. е прекратено и лизинговата вещ е върната на лизингодателя, с оглед неизпълнение от страна на ищеца на задължението му по чл. 190 ГПК да представи по делото протокола за изземване на автомобила, без да сочи основателна причина за това, с което страната е създала пречки за събирането на доказателството, въпреки че е била предупредена за последиците от неизпълнението, както и предвид установените по делото обстоятелства, че: след посочената дата - 01.10.2009г., ищецът е издавал само кредитни известия /съгласно таблица 3 от основното заключение на СИЕ/, с които е сторнирал задължения по договора, като е представил на вещото лице т. нар. „актуален погасителен план“ с месечни вноски за период само до 01.10.2009г.; в отговора на касационната жалба на ищеца и посочено, че със записа на заповед се обезпечават вземания по договора за лизинг за период до 01.10.2009г.; лизинговата вещ е продадена от ищеца на трето лице на 27.11.2009г., съгласно представения от ищцовото дружество договор за продажба. Следва да се има предвид, че в случая е без значение какво е основанието за прекратяване на лизинговото правоотношение, тъй като дори то да е вследствие на упражнено потестативно право за разваляне на договора за лизинг, доколкото насрещните престатици по него са за продължително, съответно периодично изпълнение, прекратяването на каузалното правоотношение има действие единствено занапред - от 1.10.2009г.
Предвид прекратяването на каузалното правоотношение, по договора за финансов лизинг не се дължат вземания с падежи след 01.10.2009г., като съгласно заключението на СИЕ за периода от 27.05.2009г. до 01.10.2009г. непогасените вземания на лизингодателя /според т. 5.1 от Общите договорни условия към договора за лизинг, обезпечени са всички видове вземания на лизингодателя, наименовани „искове“/ възлизат на общо 16 404,87 лева, равностойни на 8 387,68 евро, като възражението на касаторката за погасяването им чрез плащане е неоснователно и недоказано.
Доколкото обезпечителната функция на записа на заповед обхваща единствено вземанията за втората година по погасителния план по договора за финансов лизинг т. е. за периода от 27.05.2009г. до 27.05.2010г., за който в полза на лизингодателя съществуват вземания в размер общо на 8 387,68 евро, за разликата от 8 387,68 евро до пълния претендиран размер от 17 022,24 евро т.е. за 8634,56 евро искът е неоснователен, тъй като е налице недобросъвестност и злоупотребява с права от страна на поемателя, който, въпреки че знае за прекратяването на каузалното правоотношение, считано от 01.10.2009г. и недължимостта на вземания по него след този момент, твърди наличието на такива по обезпечителното менителнично правоотношение.
Не може да бъде разгледано направеното от касаторката на 27.11.2017г. във второто открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, след изтичане на 25.01.2016г. на преклузивния срок за отговор на исковата молба, възражение за погасителна давност на обезпечените със записа на заповед вземания по каузалното правоотношение, тъй като спрямо него е налице процесуална преклузия - чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК. Не са осъществени хипотезите на чл.147 ГПК, тъй като ответничката по исковете в качеството си на управител на дружеството лизингополучател към момента на сключване на договора за финансов лизинг го е подписала, от който момент на нея е било известно съдържанието на договора и погасителния план към него, а от там и началния и крайния момент на течението на 3-годишния давностен срок за периодичните задължения за лизингови вноски. Спрямо последното обезпечено с процесния запис на заповед вземане от 25.05.2010г. по договора за лизинг тригодишният давностен срок изтича на 27.05.2013г., поради което не може да се приеме, че възражението за погасителна давност относно обезпечените със записа на заповед вземания по договора за лизинг е основано на нови обстоятелства, настъпването или узнаването на които да е станало след изтичането на 25.01.2016г на срока за отговор на исковата молба.
С оглед горното, въззивното решение като неправилно следва да бъде частично отменено, вкл. за част от присъдените в полза на ищеца разноски /за горницата над 402 лева до 815,85 лева – разноски за първоинстанционното производство, за горницата над 713,88 лева до 1448,78 лева – разноски за заповедното производство и за горницата над 73,91 лева до 150 лева – разноски за въззивното производство/, като искът срещу касаторката по чл.422 ГПК се отхвърли за сумата от 8634,56 евро, ведно със законна лихва върху нея, считано от 05.06.2013г.
Предвид изхода на спора на касаторката се дължат разноски за исковото производство за всички инстанции в размер общо на 912,65 лева, от които 228 лева за първоинстанционното производство; 336,75 лева за въззивното производство и 347,90 лева за касационното производство, изчислени пропорционално на отхвърлената част от иска, а на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 150 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
ОТМЕНЯ решение № 189 от 20.01.2020г. по гр. д. № 6266/2018г. на Апелативен съд - София в частите, в която е потвърдено решение № 4173 от 25.06.2018г. по гр. д. № 13292/2015г. на Софийски градски съд в частта за признаване за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М. М. К. – К., в качеството си на авалист, дължи на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, на основание чл.535, вр. чл.538, ал.1, вр. чл.462, вр. чл.485, ал.1 ТЗ, сумата над 8 387,68 евро до 17 022,24 евро – главница, представляваща вземане по запис на заповед, издаден от „Екс Стракчер“ ЕООД на 27.05.2008г., с падеж 01.06.2010г., както и законна лихва върху тази сума за периода от 05.06.2013г. до погасяването й, както и в частта, с която М. М. К. – К. е осъдена с първоинстанционното решение да заплати на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД разноски за първоинстанционното производство за горницата над 402 лева до 815,85 лева и разноски за заповедното производство за горницата над 713,88 лева до 1448,78 лева, както и в частта, в която с въззивното решение М. М. К. – К. е осъдена да заплати на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД разноски за въззивното производство за разликата над 73,91 лева до 150 лева, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД срещу М. М. К. – К., искове за признаване за установено, че М. М. К. – К., в качеството си на авалист, дължи на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, на основание чл.535, вр. чл.538, ал.1, вр. чл.462, вр. чл.485, ал.1 ТЗ, сумата над 8 387,68 евро до 17 022,24 евро – главница, представляваща вземане по запис на заповед, издаден от „Екс Стракчер“ ЕООД на 27.05.2008г., с падеж 01.06.2010г., както и законна лихва върху тази сума за периода от 05.06.2013г. до погасяването й
ОСЪЖДА „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на М. М. К. – К., ЕГН [ЕГН], сумата от 912,65 лева - направени разноски за всички инстанции в исковото производство.
ОСЪЖДА М. М. К. – К., ЕГН [ЕГН], да заплати на „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 150 лева - направени разноски за касационното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 189 от 20.01.2020г. по гр. д. № 6266/2018г. на Апелативен съд - София в останалата част, която е постановена по предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН АУТО БЪЛГАРИЯ“ ООД срещу М. М. К. – К. искове.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.