10

Р Е Ш Е Н И Е
№ 25

[населено място], 22.01.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на тринадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Членове: Ивайло Младенов
Анна Ненова

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 1184 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лилови 88“ ООД срещу решение № 19 от 23.02.2023г. по в.гр.д. № 268/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 182 от 30.12.2021г. по гр.д. № 187/2021г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2016г., оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1793/2016г., акт № 131, том VІ, дело 1117, и с който „Лилови 77“ ЕООД продава на „Лилови 88“ ООД поземлен имот с идентификатор 73198.506.620 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-11/20.04.2007г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес в [населено място], заедно с построените в имота едноетажна сграда с идентификатор 73198.506.620.1 и едноетажна промишлена сграда с идентификатор 73198.506.620.2.

Оплакванията на касатора „Лилови 88“ ООД са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил, че е приложима редакцията на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК към датата на сделката (2016г.). Съгласно тази редакция, за да бъде установено публичното вземане, следва да е налице влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен с влязло в сила съдебно решение. В случая „Лилови 77“ ЕООД е декларирало дължими по справки и декларации суми. Не се доказва публичното данъчно задължение да е установено с ревизионен акт (заместен със съдебно решение), респективно за него да е изтекъл петгодишният срок за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК, за да бъде задължението окончателно установено. Оспорват се също изводите на съда, че „Лилови 77“ ЕООД е имало намерение да увреди публичния взискател. В полза на НАП е бил наложен запор на движима вещ на стойност два пъти повече от дължимото към този момент. Ищецът е можел да се удовлетвори. Ако „Лилови 77“ ЕООД е имало намерение да увреди държавата, то как би заложило вещ на стойност два пъти повече от това, което е декларирало, че дължи. По делото е представено също удостоверение от 05.04.2016г. на НАП, ТД-Велико Търново, че „Лилови 77“ ЕООД няма публични задължения. Въпреки това въззивният съд е приел, че това не опровергава намерението да се увреди държавата. Тежестта на доказване на немерението за увреждане е на ищеца, което не е сторено.
Касационните доводи се поддържат и в проведеното открито съдебно заседание в касационната инстанция.

От насрещната страна главен публичен изпълнител при Национална агенция за приходите, процесуален субституент на държавата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че и в първоинстанционното, и във второинстанционното производство са доказани елементите от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК – че сделката е сключена след датата на установяване на публични задължения, като по делото са съществували предоставени доказателства и данни, че към момента на сключване на разпоредителната сделка задълженията са били установени, при предпоставките на чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Ищецът следва да докаже само намерението за увреждане на продавача „Лилови 77“ЕООД. Намерението за увреждане е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредиторът. Намерението няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления. В случая е доказан поне един факт – съдружник в дружеството „Лилови 88“ ООД, купувач, е сестрата на тогавашния собственик на капитала на дружеството „Лилови 77“ ЕООД, продавач, което е презумпция за намерението за увреждане на кредитора НАП.

„Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация) не е дало отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, но в проведеното открито съдебно заседание е представено писмено становище на ликвидатора, с което се иска въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Налице са основанията на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Към момента на извършване на процесната сделка продавачът „Лилови 77“ ЕООД е знаел какви задължения има към НАП и че същите са установени. Даденото обезпечение не изключва намерението за увреждане. Законодателят е дал на кредитора свобода на избор по отношение на имуществото на длъжника, към което да насочи принудителното изпълнение (чл. 213, ал. 1 от ДОПК). Правилно е мотивирано, че задълженията към НАП не се установяват само с ревизионен акт. Имуществото е прехвърлено на свързано лице, не е била платена цената, а вземането за плащането й е прехвърлено на трето лице.

С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите: „Разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК преди допълнението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.) включва ли във фактическия си състав публични задължения, установени с декларация, подадена от задълженото лице?“, както и „Следва ли при преценката на съда дали сделка е сключена с намерение да се увреди публичният взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, да бъдат съобразени всички релевантни по делото факти?“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че дружеството „Лилови 77“ ЕООД е имало публични задължения за данъци по ЗДДФЛ, ЗДДС и ЗКПО, както и за задължителни осигурителни вноски. За тях са били подадени декларации образец 6 “Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ (с входящи номера от 21.05.2014г. до 25.05.2016г.), справки-декларации по ЗДДС (с входящи номера от 21.05.2014г. до 25.05.2016г.) и годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО с вх. № 1100И0028705/23.05.2016г. Общият размер на задълженията е бил 97 907. 38 лева, с дължими допълнително и лихви за забава. Задълженията не са били погасявани. На 02.06.2016г. „Лилови 77“ ЕООД е продало на „Лилови 88“ ООД, при условия на разсрочено плащане, свои недвижими имоти (земя и сгради) в [населено място]. За договора е бил съставен нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., регистриран в Нотариалната камара под № 525.
При тези установени обстоятелства въззивният съд е приел приложима за случая разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди допълнението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.). С разпоредбата е било регламентирано потестативно право на държавата да иска обявяване за недействителни спрямо нея на сделките, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Според въззивния съд разпоредбата е относима и към декларирани публични вземания. В случая публичните вземания са възникнали по силата на закона, за което „Лилови 77“ЕООД е било длъжно и е подало декларации. Вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаването на декларация, се установява по силата на закона. С декларацията само се конкретизира вече съществуващ дълг. Задълженията по подадените декларации съобразно чл. 105 от ДОПК се внасят в сроковете, определени в съответния закон – те са изискуеми, без да е необходима санкция от държавен орган. НАП има правомощия да осъществява контрол върху декларираните задължения и чрез последващ ревизионен акт да установи различен размер на същите, но при коректно изчислени и декларирани задължения не се реализира процедурата във връзка с издаването на ревизионен акт. Въззивният съд е изложил също, че в сега действащата редакция на чл. 216, ал. 1 от ДОПК изрично е предвидено, че са недействителни по отношение на държавата сделки, сключени след датата на деклариране, при осъществяване на предпоставките, регламентирани в чл. 216, ал. 1, т. 1 - т. 6 от ДОПК.
Също съгласно мотивите на въззивния съд е било установено намерение за увреждане на държавата като кредитор. Разпореждането с недвижими имоти на дружеството длъжник е без получената продажбена цена от 222 000 лева, за която е било уговорено разсрочено плащане, да е използвана за погасяване на публичните задължения на дружеството. Напротив, вземането за цената е било прехвърлено безвъзмездно с договор за цесия от 03.07.2018г. на „Капитолия Стил“ ЕООД и на това дружество от купувача „Лилови 88“ ООД е било извършено плащане. Междувременно с договор от 14.11.2017г. дружествените дялове на „Лилови 77“ЕООД са били прехвърлени на „Андромеда“ ЕООД.
Без значение, съгласно изложеното от въззивния съд, е дали длъжникът е притежавал друго имущество. Свободата при избора на имущество, към което да се насочи принудителното изпълнение, дава основание на неудовлетворения кредитор да иска да се запази в патримониума на длъжника всяко едно притежавано от него имущество през времето на съществуване на вземането. С факта на намаляване на патримониума на дружеството чрез извършеното от него разпореждане се ограничава възможността за удовлетворяване на публичните държавни вземания, което обосновава извода за наличие на намерение от страна на законния представител на юридическото лице – длъжник за увреждане на държавата, спрямо която има публични задължения.
Също според въззивния съд, представеното по делото удостоверение за наличието или липсата на задължения, издадено на основание чл. 87, ал. 6 от ДОПК, в което е отразено, че към 05.04.2016г. „Лилови 77“ЕООД няма публични задължения, не опровергава заключението, че договорът за покупко-продажба е сключен с намерение да се увреди държавата. Със заявление вх. № 3771/28.03.2016г. управителят на „Лилови 77“ ЕООД е поискал разсрочване на публичните задължения на дружеството общо в размер на 112 700. 40 лева, като предложил за обезпечение налагането на запор върху движима вещ, но въпреки наложения запор задълженията на юридическото лице не са били изпълнени своевременно и в срок.
Поради уважаването на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК от въззивния съд не е бил разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:

Съгласно разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди допълнението (ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.), недействителни по отношение на държавата, съответно общините са действия или сделки, сключени с намерение да се увредят публичните взискатели, след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения.
Според възприетото в посочените от касатора решения по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 530/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др., публичното задължение следва да е установено с влязъл в сила индивидуален административен акт или съдебно решение, без в приложното поле на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК да попадат сделки, сключени след датата на деклариране на публичните задължения – след подаването на декларация по чл. 105 от ДОПК, по която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък и/или задължителни осигурителни вноски.
Това тълкуване не се споделя от настоящия съдебен състав.
Самоизчисляването в случая на чл. 105 от ДОПК е част от установяването на данъците и задължителните осигурителни вноски, при което е съобразимо при воденето на отменителен иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, включително в редакцията на разпоредбата преди допълването й (ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.). Декларацията по чл. 105 от ДОПК е частен документ, с който задълженото лице само определя дължимите от него данъци и/или задължителни осигурителни вноски и който то е длъжно да предостави на администрацията по приходите. Без значение е дали в последствие ще се установят несъответствия или ще се направят промени на задълженията (чл. 103 и чл. 104 от ДОПК), съответно дали органът по приходите ще издаде акт за установяване на задължение, с който се коригира декларацията (чл. 106, ал. 1 от ДОПК) или задълженията ще подлежат на допълнително установяване чрез извършване на ревизия (чл. 106, ал. 3 от ДОПК). Достатъчно е изчисляването от задълженото лице на действително дължими публични вземания, вече възникнали по силата на закона.
Аргумент за такова тълкуване е разпоредбата на чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК, аналогична на чл. 172, ал. 2, т. 2 от ДОПК (отм.). Декларацията, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, е основание за предприемане на действия за принудително изпълнение, каквито, съгласно същата разпоредба, са и индивидуалните административни актове за установяване на публичните вземания (ревизионен акт и актът по чл. 106, ал. 1 от ДОПК). Разпоредбата е основана на разбирането, че се касае за признание на задължения от страна на задълженото лице в частен документ, с който то е обвързано, при което може да бъде допуснато принудително изпълнение. Достатъчно е изтичането на законоустановения срок за плащане на декларираните задължения, както и на срока за доброволно им изпълнение, без да е необходимо задълженията да са окончателно установени (чл. 108, ал. 2 от ДОПК).
Даденото тълкуване следва и от систематичното място на разпоредбата на чл. 105 от ДОПК - в глава 14 „Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски“. Действително в закона е възприето и понятието „предварително установяване“, както е озаглавен раздел І от глава 14 на ДОПК. Но в същия раздел са уредени и актовете по чл. 106 от ДОПК, за които е безспорно, че установяват публични задължения по смисъла на чл. 216, ал. 1 от ДОПК.
Тълкуването съответства на актуалната практика на ВКС (решение № 109 от 15.07.2024г. по т.д. № 1132/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 3167 от 28.11.2024г. по т.д. № 610/2024г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Съгласно тази практика, според чл. 216, ал. 1 от ДОПК, и в предходната му редакция, преди допълнението, обнародвано ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г., декларациите по чл. 105 от ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчнозадължените лица, установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба. Промяната в съдебната практика е обоснована допълнително и с мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на ДОПК (002-01-53/21.10.2020г.). В тези мотиви е подчертано, че изменението на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, при което изрично са посочени като атакуеми сключените след датата на деклариране на публичните задължения сделки, е с оглед и на съществуващата съдебна практика за отхвърляне на искове, основани на публични вземания, определени с декларация по чл. 105 от ДОПК, която не съответства на волята на законодателя.

В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ЗОПК се санкционират действия и сделки, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че с действието или сделката се уврежда кредиторът, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо за обезпечение на неговите кредитори (чл. 133 от ЗЗД). Намерението за увреждане трябва да бъде установено при преценка на всички факти по правния спор. То не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. В този смисъл са решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК ІІ т.о. и др., съставляващи трайна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя.

По основателността на касационната жалба:

С оглед посочената практика на Върховния касационен съд по приложението на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, оплакванията на касатора в касационната жалба са неоснователни. Въззивният съд е приел приложима за случая разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди изменението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.), и я е тълкувал като относима и към декларирани публични вземания, каквито са били вземанията на държавата към „Лилови 77“ЕООД за данъци по ЗДДФЛ, ЗДДС и ЗКПО, както и за задължителни осигурителни вноски. Изводите на съда не са в отклонение на съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), нито в нарушение на закона.
Неправилно обаче е било възприето, че сключеният на 02.06.2016г. договор за продажба на недвижими имоти (земя и сгради) в [населено място] с купувач „Лилови 88“ ООД, оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г., е бил сключен с намерение да се увреди държавата. В противоречие на материалния и процесуалния закон, без да бъдат съобразени всички обстоятелства, въззивният съд е приел за доказано, че сделката е била предназначена да увреди публичния взискател. Не е било отчетено, че със заявление вх. № 3771/28.03.2016г. управителят на „Лилови 77“ ЕООД е поискал разсрочване на декларираните процесни публични задължения (тогава общо в размер на 112 700. 40 лева), като е предложил за обезпечение налагането на запор върху движима вещ (чл. 198 от ДОПК). Обезпечението е било прието и е било издадено удостоверение по чл. 87, ал. 6 от ДОПК за липсата на публични задължения на дружеството към 05.04.2016г. Надлежното подаване на декларации образец 6 “Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ за периода от 21.05.2014г. до 25.05.2016г., справки-декларации по ЗДДС за периода от 21.05.2014г. до 25.05.2016г. и годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО (на 23.05.2016г.), с обезпечаване на декларираните публични задължения по реда на чл. 198 от ДОПК опровергава намерение за увреждане на кредитора, при извършването на сделката от 02.06.2016г. Тя следва непосредствено действията на „Лилови 77“ ЕООД за обезпечаване на декларираните публични задължения и поради това не може се приеме наличието на намерение за увреждане на държавата като кредитор.
Прехвърлянето на дружествените дялове на „Лилови 77“ЕООД на „Андромеда“ ЕООД е било извършено след повече от година, с договор от 14.11.2017г., без да има доказателства за връзка с извършената продажба. Това е и относно прехвърлянето (безвъзмездно) с договор за цесия от 03.07.2018г. на „Капитолия Стил“ ЕООД на вземането за заплащане на цената по договора за продажба. Същевременно цесията е сама по себе си атакуема по реда на чл. 216 от ДОПК като отделно правно действие (сделка). Свързаността на „Лилови 77“ЕООД с купувача „Лилови 88“ ООД е обстоятелство, което самият ищец с исковата си молба е посочил във връзка с иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК, а не с този по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК.
Липсата на елемент от фактическия състав на нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК налага извод за неоснователност на иска. Доколкото не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция, като въззивното решение бъде отменено и искът по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК се отхвърли.

Поради отхвърлянето на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, делото следва да бъде върнато на друг състав на Апелативен съд – Велико Търново за разглеждане и решаване на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК, основан на твърденията, че към 02.06.2016г., дата на сключване на договора за покупко-продажба, съдружник в дружеството „Лилови 88“ ООД е била Д. Л. И., сестра на Ц. Л. И., едноличен собственик на капитала и управител на „Лилови 77“ ЕООД, като сделката е извършена във вреда на държавата.

По разноските

С първоинстанционното решение „Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация) и „Лилови 88“ ООД са осъдени да заплатят държавна такса по иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК от 2 286. 70 лева по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Окръжен съд - Ловеч, както и 760 лева разноски по чл. 78, ал. 1 от ГПК на държавата - ищец (360 лева юрисконсултско възнаграждение и 400 лева възнаграждение за особен представител). С въззивното решение, потвърждаващо това на първоинстанционния съд, на държавата са присъдени разноски за юрисконсулт от 200 лева на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. С оглед изхода на делото присъждането на тези разноски следва да бъде отменено.
Разноски са дължими на „Лилови 88“ ООД. Това са: 2 500 лева (половината) от разноските за адвокат по договор за правна защита и съдействие от 02.06.2021г., представен в първоинстанционното производство за осъщественото там процесуално представителство от адвокат (чл. 78, ал. 3 от ГПК); платените 1 143. 35 лева за държавна такса и 2 000 лева разноски за адвокат по договор от 18.04.2022г. във въззивното производство (чл. 78, ал. 1 от ГПК); както и разноски за адвокат в касационното производство по договор за правна защита и съдействие от 06.06.2024г.(чл. 78, ал 1 от ГПК), така както тези разноски са претенцирани със списъци по чл. 80 от ГПК.
От „Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация) не са претендирани разноски и съдът не се произнася по чл. 78 от ГПК относно такива разноски.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 19 от 23.02.2023г. по в.гр.д. № 268/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 182 от 30.12.2021г. по гр.д. № 187/2021г. на Окръжен съд – Ловеч за обявяване за недействителен по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2016г., оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1793/2016г., акт № 131, том VІ, дело 1117, с присъждане на разноски от 760 лева по чл. 78, ал. 1 от ГПК и държавна такса от 2 286. 70 лева по чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Окръжен съд - Ловеч, както и с присъждане на разноски във въззивното производство по чл. 78, ал. 3 от ГПК от 200 лева, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният срещу „Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация), с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Изгрев“,[жк][жилищен адрес] и „Лилови 88“ ООД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Подуяне“,[жк][жилищен адрес] вх.“А“, ет. 2, ап. 4, иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на държавата на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2016г., оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1793/2016г., акт № 131, том VІ, дело 1117, и с който „Лилови 77“ ЕООД продава на „Лилови 88“ ООД поземлен имот с идентификатор 73198.506.620 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-11/20.04.2007г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес в [населено място], заедно с построените в имота едноетажна сграда с идентификатор 73198.506.620.1 и едноетажна промишлена сграда с идентификатор 73198.506.620.2.
ОСЪЖДА държавата да заплати на „Лилови 88“ ООД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Подуяне“,[жк][жилищен адрес] вх.“А“, ет. 2, ап. 4, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК сумата от 2 500 лева (две хиляди и петстотин лева) разноски в първоинстанционното производство, 3 143. 35 лева (три хиляди сто четиридесет и три лева и тридесет и пет стотинки) разноски във въззивното производство, както и 6 000 лева (шест хиляди лева) разноски в касационното производство.
ВРЪЩА делото на друг състав на Апелативен съд – Велико Търново за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.



Председател:


Членове:1.

2.