Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 21.01.2014 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 984/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 624 от 23.09.2013 год. ВКС, състав на второ търговско отделение на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 229/ 23.05.2012 год., по т.д.№ 342/2012 год., в частта му, предмет на касационната жалба на [фирма], на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по отношение на определения за значим материалноправен въпрос: „Допустимо ли е авалистите да релевират менителнични възражения /неправилно записано „задължения”/ ,произтичащи от каузалното правоотношение на издателя на записа на заповед?”. Счетено е, че възприетото от въззивния съд разрешение на същия е в несъответствие със задължителната практика на касационната инстанция, изразена в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС: № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о. .
Предмет на така допуснатото касационно обжалване е частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 229/ 23.05.2012 год., по т.д.№ 342/2012 год., с която е потвърдено решението на Старозагорския окръжен съд № 65 от 24.11.2011 год., по т.д.№ 49/2011 год. за признаване на установено по отношение на търговското дружество - касатор, че ищецът М. Г. Начева, като авалист, не му дължи сума в размер на 68 549.65 лева, представляваща част от посочената в запис на заповед от 24.01.2005 год., с издател П. „К.”, въз основа на който менителничен ефект на 18.04.2007 год. по реда на чл.237, б.”е” ГПК /отм./ е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 906/2007 год. на Старозагорския районен съд, заедно със законната лихва върху същата, считано от 16.04.2007 год. до окончателното и изплащане и разноски от 1361.00 лева и по същия е образувано изп.д. №.201008350401018 на ЧСИ П.Р. с рег.№ 135 КЧСИ.
Основното оплакване на касатора е за неправилност на обжалваното въззивно решение, в посочената по- горе негова част, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените процесуални правила, поради което иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и, като поддържа, че с оглед извършеното от издателя плащане, процесуалното поведение на ищеца по своята същност се явява злоупотреба с право, поради което касационната му жалба следва да бъде оставена без уважение.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение по предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че издаденият, като гаранция във вр. със сключени на 24. 01. 2005 год. между ищцовата кооперативна организация и [фирма] договори за покупко -продажба с отложено плащане, запис на заповед от същата дата, с издател П. „К. е редовен от външна страна менителничен ефект и удостоверява възникването и изискуемостта на вземането, предмет на издадения на осн. чл. 237, б.”е” ГПК/ отм./ в полза на поемателя изп.лист по ч.гр.д.№ 906/2007 год. на Старозагорския районен съд.
С оглед основния спор във въззивното производство - дали възникналите парични задължения на ищцовата кооперативна организация по сключените между страните няколко договора за покупко- продажби на амониева селитра – на 10.02.2004 год. и два на 24.01.2005 год. са обезпечени с процесния менителничен ефект от 24.01.2005 год., издаден от П. „К.„ и авалиран лично от председателя му – М. Г. решаващият състав на въззивния съд, въз основа на ангажираните по делото доказателства, вкл. показанията на разпитаните свидетели, становището на страните и датата на предявяване процесия запис на заповед за плащане- 27.07.2005 год., към която ищцовата кооперация не е била изпаднала в забава, е счел, че доколкото изрична договорна клауза в съдържанието на същите отсъства, то обезпечителната функция на записа на заповед е доказана единствено към каузалните правоотношения, породени от последните две продажби, извършени през 2005 год., но не и към предхождащата ги от 10.02.2004 год. и към уговорената от съконтрахентите мораторна неустойка.
Позовавайки се на данните от заключенията на изслушаните единична и тройна съдебно-счетоводни експертизи за извършени от купувача - издател плащания, въззивната инстанция е изградила правен извод, че с безспорно престираните от П. „К.„ суми е погасяван само главния дълг по горепосочените две каузални сделки с продавач - поемателя по менителничния ефект,.
Затова и при обосноваване размера на задълженията на ищцовата кооперативна организация към ответното ТД, възникнали от съществуващите към 24. 01. 2005 год. каузални правоотношения помежду им, Пловдивският апелативен съд е отчел както датата на реалното отразяване на извършените плащания в счетоводството на ЮЛ, така и установените с приложените по делото писмени доказателства – приемо- предавателен протокол от 22.03.2005 год., чиято истинност на частен свидетелстващ документ не е била оборена в процеса и 3 бр. фактури, съответно от 22.02.2005 год., от 23.03.2005 год. и от 28.04.2005 год. за получени от купувача количества амониева селитра, като при липсата на конкретно поставена дата на РКО № 315 е отрекъл отразените в този документ суми да удостоверяват предхождаща издаваното на процесния изп. лист престация на същите. Въз основа на заключението на изслушаната графологическа експертиза, както и на писмената декларация, изготвена от гл. счетоводител на П. „К.”, надлежно упълномощен от законния представител на ЮЛ да го представлява, че сумата 43 790 лв.- цена на получените от кооперативната организация 151 т. амониева селитра по фактура № 4603/22.03.2005 год. не е реално заплатена, тъй като престацията и е изрично уговорена за по- късен от предаване на стоката момент - до 30.07.2005 год. решаващият съд е приел още, че издаденият на 23.03.2005 год. от страна на продавача фискален бон за сумата 43 790 лв. не удостоверява извършено от купувача реално погасяване на задължението му до нейния размер, чрез плащане в брой и то преди 18.04. 2007 год., поради което събирането и, наред с останалите неизплатени суми от 2 890 лв. и 2770.35 лв., описани в изключения от доказателствения материал РКО № 315 е могло да бъде успешно реализирано от продавача и на основание издадения от купувача в негова полза менителничен ефект.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за съществуване на обезпечено с процесния записа на заповед вземане на ответника до размера на сумата 49 450.35 лв., предмет на издадения изпълнителният лист, заедно с разноски от 989 лв. за издаването му, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е възприел и липсата на ангажирани в хода на делото доказателства за погасяването и впоследствие от издателя на менителничния ефект, като възникнало в негова тежест задължение по отношение на ответното търговско дружество към 24.01.2005 год., породено от съществуващите помежду им каузални правоотношения. Обстоятелството, че процесният запис на заповед е бил авалиран от ищеца – М. Г., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че задължение само в посочения по - горе размер, формиран от съпоставката между извършеното плащане и остатъка на дълга по каузалното правоотношение, е възникнало и в тежест на авалиста.
По тези съображения е счетено, че ищците не дължат на ответника, настоящ касатор, солидарно сумата 68 549.65 лв. по издадения въз основа на процесния запис на заповед изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 906/2007 год. на Старозагорския районен съд, по който е образувано изп. д. №201008350401018 на ЧСИ П.Р. с рег.№ 135 КЧСИ, доколкото обезпеченото с менителничния ефект вземане до този му размер е погасено чрез извършено от длъжника –издател плащане.
І. По поставения правен въпрос:
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че менителничното поръчителство е уредено от действащото законодателство като самостоятелно задължение и възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста е независимо от дълга, който обезпечава. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, произтичащ от разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ, както е прието и в решение № 20 от 30.07.2010 год., по т.д.№ 988/2009 год. на ІІ т.о., той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието задължение се обезпечава /хонорат/ би могъл да направи. Позовавайки се на тази самостоятелна правна природа на авала състав на второ търговско отделение на ВКС е дал отговор на поставения от касатора правен въпрос в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/2010 год., според който не е допустимо авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта/ освен относно формата му/, така и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или самият авалист също е страна по каузалната сделка.
На настоящия съдебен състав е служебно известно и постановено след допускане на касационното обжалване решение № 26 от 24.04.2014 год., по т.д.№ 1027/2013 год., с което по идентичен правен въпрос състав на второ търговско отделение на ВКС се е произнесъл по реда на чл.290 и сл. ГПК, като е приел, че установената в хода на процеса недобросъвестност на приносителя на ефекта, изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста, в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, вкл. възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя. В тези случаи, както и в случаите на доказана злоупотреба с право,според състава на ВКС, авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. В същия смисъл е застъпено становище, макар и във вр. с разрешен различен от поставения правен въпрос, в решение № 40 от 05.06.2012 год., по т.д.№ 148/2011 год. на І т.о. на ВКС.
ІІ. По основателността на касационна жалба.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
По изложените по горе съображения настоящият съдебен състав намира, че възприетото от Пловдивския апелативен съд разрешение в обжалвания съдебен акт, според което задължението на менителничния поръчител към приносителя на записа на заповед съществува доколкото съществува и задължението на самия издател на ефекта, изразено с признатото частично освобождаване на авалиста М. Начева от отговорност към ответното търговско дружество – поемател, поради погасяване на част от менителничното задължение на издателя – П. „К.”, в резултат на извършени от последния парични престации по каузалната сделка, е неправилно, изградено в нарушение на материалния закон – чл.485, ал.2 ТЗ и в противоречие с цитираната задължителна практика на касационната инстанция.
При постановяване на обжалваното решение съставът на въззивния съд не е съобразил правилото на чл.485, ал.2 ТЗ за самостоятелния характер на авала и приложимостта му и в хипотезата на авалирано задължение по запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузално правоотношение между издателя и поемателя на менителничния ефект, по което авалистът не е страна. Следователно предвид неакцесорния характер на менителничното поръчителство погасяването на поетото от издателя на записа на заповед менителнично задължение, поради погасявана на обезпеченото с менителничния ефект задължение по каузално правоотношение между последния и поемателя е правно ирелевантно за отговорността на авалиста, щом той не е страна по каузалното правоотношение. В този см., с оглед даденото разрешение на поставения правен въпрос, авалистът всякога остава задължен за сумата по записа на заповед и принципно не разполага с правото да противопостави успешно на приносителя на ефекта относителните възражения на издателя, вкл. за настъпило от извършените в изпълнение на каузалната сделка плащания погасяване пълно или частично на задължението.
Изключение от соченото законово правило, ограничаващо правните възможности за защита на авалиста, чрез предявяване личните / относителни/ възражения на издателя на ефекта, според обсъдената па- горе задължителна практика на ВКС, е допустимо само при недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на поемателя, за проявата на каквото укоримо от правото поведение доказателствената тежест е на менителничния поръчител.
Въпреки допуснато нарушение на материалния закон, обаче, решението на Пловдивския апелативен съд в обжалваното му част, като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, но с мотиви различни от изложените от въззивния съд, който не е обсъдил твърдяното от ищците поведение на дружеството - поемател и възможността, с оглед на последното за заявяване на възражения от авалиста по процесната каузална сделка.
Видно от въведените с исковата молба и поддържани в хода на производството по делото обстоятелства, касаещи поведението на ответника по спора, като приносител на процесния запис на заповед, изразено чрез неговия законен представител, ищците поддържат, че то е недобросъвестно, макар и квалификация изрично да не е била използвана като термин, а и като такова е доказано в процеса, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, поради следното:
Безспорно установено е по делото, че между П. „К.” и [фирма] в периода на издаване на процесния менителничен ефект са съществували трайни търговски отношения. Не е съществувал спор помежду им в хода на процеса, нито относно обстоятелствата, при които процесният запис на заповед е бил издаден, нито по отношение неговия гаранционен характер спрямо породеното от каузалната сделка между кооперативната организация - издател и търговското дружество – приносител, парично задължение. Безспорен, с оглед становището на страните по делото, е бил и фактът, че към момента на учредяване на менителничното поръчителство авалистът М. Начева е била председател на кооперативната организация – издател и с последното е гарантиран отново дълга по каузалната сделка на представляваното от нея ЮЛ. Следователно у ответника, чрез неговия управител, е съществувало знание както за единствената цел, с която П. „К.” е издала процесния запис на заповед, така и за авалирането му с оглед на последната от М. Начева, като физическо лице - председател на кооперацията.
Затова и съобразени знанието на тези факти от ответното ЮЛ – търговец и настъпилото, предхождащо предприетото принудително изпълнение, погасяване на част от менителничното задължение на издателя на запаси на заповед, с осъществените от него, плащания по гарантираната с ефекта каузална сделка, по отношение на които с влязлата в сила част на първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд е формирана сила на пресъдено нещо позволяват да се приеме, че „Й.” ОО недобросъвестно се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на притежавания от него запис на заповед на извънсъдебно изпълнително основание по реда на чл. 237, б.”е” ГПК/ отм./ и за погасената част от дълга. Установеното в хода на процеса поведение на ответника, което предвид създадена с предприетите правни и фактически действия реална възможност за получаване на двойно плащане, освен, че е недобросъвестно по см. на чл.289 ТЗ, във вр. с чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ, доколкото представлява аморално упражняване на субективно право, т.е. в несъответствие с определеното от закона негово предназначение, следва да се квалифицира и като злоупотреба с правата по издадения запис на заповед, което от своя страна легитимира ищцата - авалист успешно да противопостави относителните възражения на издателя на ефекта, какъвто характер има въведеното правопогасяващо възражение за плащане. С оглед основателността на последното крайният правен извод за уважаване на предявената при условията на активно субективно съединяване отрицателна установителна искова претенция от М. Г. Начева срещу касатора до размера на сумата общо от 68 549.65 лв. е законосъобразен и следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ответника по касационната жалба М. Г. Начева, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, се следват направените в касационното производство деловодни разноски, своевременно заявени в срока по чл.287, ал.1 ГПК и възлизащи на сумата 8 000 лв., заплатено в брой адвокатско възнаграждение за касационното производство, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 16.01.2014 год. с № 043229.
Искането за присъждане на деловодни разноски в останалата му част за сумата 2400 лв., е неоснователно.Същото е претендирано от насрещната по разгледаната по същество касационна жалба страна като заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на нейната касационна жалба, но освен, че приложената в тази вр. в незаверен от страната препис фактура от 02.07.2012 год. няма характер на писмено доказателство, удостоверяващо твърдяното плащане, то доколкото касационното обжалване е допуснато само и единствено по касационната жалба на [фирма], [населено място] не са налице и предпоставките на чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.293, ал.1 пр.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС


ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 229/ 23.05.2012 год., по т.д.№ 342/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], със седалище [населено място] да заплати на М. Г. Начева от [населено място] сумата 8 000 лева/ осем хиляди лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: