Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 22.03.2016 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА


при участието на секретаря Л.Златкова
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3107/2014 година,
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Николова П. от [населено място] против въззивно решение на Варненския апелативен съд № 153 от 06.06.2014 г., по в. т.д.№ 178/2014 г., с което е потвърдено решение № 225 от 02.12.2013 г., по т.д.№ 104/2013 г. на Добричкия окръжен съд за уважаване на предявения [фирма], гр.Варна срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на установено, че в качеството на авалист по издаден от „П.”Е., запис на заповед от 20.11.2008 г.,с падеж на предявяване до 30.10.2013 г. и предявен за плащане на 01.02.2011 г. последният дължи сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2012 г. до окончателното и изплащане, за което вземане, на осн. чл.417, т.9 ГПК, е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 3796/2012 г. на Д. и в полза на ищцовото търговско дружество са присъдени деловодни разноски в общ размер от 1570 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт – порок, обоснован с произнасяне от страна на първоинстанционния съд по непредявен иск и останал неконстатиран от въззивния съд, довел до постановяване и на недопустимо въззивно решение. Основният довод на касатора е, че предметът на предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, предвид заявения от ищеца петитум, съществено се различава от този на заповедното производство, който го е обусловил и който Варненския апелативен съд, в нарушение на диспозитивно начало, е възприел за подлежащ на разглеждане, без извършено по надлежния ред изменение на иска,. Алтернативното оплакване на касатора е за неправилност на въззивното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е взел становище по същата.
Касационното обжалване е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 667 от 26.11.2015 г., поради вероятна недопустимост на въззивното решение на Варненския апелативен съд, предмет на предприетото обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, с който по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК е прието за установено, че Д. П., в качеството си авалист по издаден от [фирма] запис на заповед от 20. 11. 2008 год. с падеж на предявяване до 30.10.2013 г., дължи на ищеца [фирма], [населено място] сумата 30 000 лева, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение № 417 от 05.11.2012 г. и изпълнителен лист, по ч.гр.д. № 3796/ 2012 г. на Д., въззивната инстанция е счела за доказана солидарната и отговорност за посочената в менителничния документ сума, наред с търговското дружество негов издател, едноличен собственик на капитала на което, към релевантния за спора момент, е именно ответницата. Позовавайки се на произхода на претендираното вземане, волеизявлението на П., обективирано върху процесния запис на заповед, че обезпечава плащането по него и законовото правило на чл.485, ал.2 ТЗ, решаващият състав на Варненския апелативен съд е преценил, като неоснователно, заявеното с отговора на исковата молба възражение за недопустимост на предявения иск, поради отсъствие на източник за твърдяната в исковата молба солидарна отговорност на същата, предвид страните по конкретния договор за финансов лизинг - ищцовото търговско дружество и издателя на ефекта. Изложени са съображения, че с оглед характера на менителничното поръчителство, уредено в чл.483 ТЗ като самостоятелна, едностранна, абстрактна и формална сделка, изпълнението на задълженията по каузалната сделка, обезпечено с ценната книга е ирелевантно за правата на поемателя спрямо авалиста, щом отсъства хипотезата на недобросъвестност или на злоупотреба с право.
Като неоснователно е възприето и оплакването във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт – порок, обоснован с произнасяне от първостепенния съд по незаявена от ищеца искова претенция. Съображенията на Варненския апелативен съд са обосновани с подадената в срока по чл.372, ал.2 ГПК допълнителна искова молба, с която, според изложеното, ищецът е изменил първоначалния си иск и по него Д. се е произнесъл.
Решението на въззивния съд е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като произнесено по непредявен иск и без надлежно допуснато изменение на първоначалния.
Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.9 на ППВС № 1/ 85 г. съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното от искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца. Когато съдът е разгледал иска на непредявеното основание или се е произнесъл по непредявен иск, решението му е недопустимо. Разрешението е възпроизведено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, който без да повтаря дейността на първата инстанция я продължава, е длъжен да определи предмета на делото само въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Когато в нарушение на диспозитивното начало, въззивният съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му, като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо и подлежи на обезсилване. Съгласно т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС като недопустимо и подлежащо на обезсилване следва да се преценява и решението на въззивния съд, постановено по нередовна искова молба, когато дефектът, обусловил нередовността се отнася до съществото на делото и е неотстраним пред касационната инстанция.
Видно от съдържанието на исковата молба ищецът [фирма], гр.Варна е посочил, като правопораждащ юридически факт за спорното вземане предмет на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК срещу един от солидарните длъжници – Д.П., срещу които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д. № 3796/ 2012 г. на Д., договорното неизпълнение на лизингополучателя „П.” Е., за заплащане на уговорените лизингови вноски по сключен помежду им на 21.11.2008 г. договор за лизинг. Посочил е, че неплатените лизингови вноски, съобразно погасителен план- неразделна част от договора до връщането на моторното- превозно средство възлизат на сумата 30 000 лева, както и че за обезпечаване вземането на лизингодателя дружеството лизингополучател е издало запис на заповед за сумата 48 209 евро, с левова равностойност 94 288.61 лв., авалиран от ответника Д. П., едноличен собственик на капитала му.Поради неизпълнение на задължението в полза на ищцовото търговска дружество – поемател е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 3796/2012 г. на Д. , срещу солидарните длъжници- дружеството издател на ефекта и авалиста Д. П. за сумата от 30 000 лв. Изрично с петитума на исковата молба е заявено искането на ищеца - да се признае, на осн. чл.422, ал.1 ГПК за установено, че Д.П., която единствена е подала възражение по чл.415 ГПК, дължи на [фирма], гр.Варна сумите: 30 000 лева – „невнесени до момента задължения на лизингополучателя по договор № 317/21.11.2008 г. за финансов лизинг при общи условия, представляващи 18 незаплатени лизингови вноски за м. октомври 2010 г., частично до м. февруари 2012 г., вноски „Каско” и „Гражданска отговорност”, данък върху МПС за 2011 г. и други разходи по договора, законната лихва върху тази сума и деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
С подаден в срока по чл.367 ГПК отговор на исковата молба ответницата Д.П. е оспорила допустимостта на предявения иск и пасивната си материалноправна легитимация за заплащане на неплатените до връщане на лизингованата вещ лизингови вноски по процесния договор за лизинг, излагайки подробни съображения за отсъствие на възникнала между нея и дружеството лизингополучател, което единствено е страна по същия, солидарна отговорност по силата на закона, или въз основа на договор. С допълнителна искова молба в срока по чл.372, ал.2 ГПК ищецът не особено прецизно е заявил, че поддържа исковата си претенция срещу солидарния длъжник Д.П., в качеството и на авалист, признавайки липсата на възникнало между него и последната облигационно правоотношение, породено от процесния договор за лизинг, като е отразил, че именно тя е фактическият ползвател на лизингованата вещ. Допълнително са въведени и доводи за недобросъвестността на ответницата, предвид извършено от нея прехвърляне на дружествените и дялове в дружеството лизингополучател на трето лице в дена на издаване на заповедта за незабавно изпълнение.
Следователно, като е преценил, въз основа на съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи за спорното вземане факти и заявен петитум, че е надлежно сезиран с положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415 , ал.1 ГПК, без да съобрази, че същите са различни от въведените в заповедното производство, въз основа на които е издадена процесната заповед за незабавно изпълнение, както и специфичния предмет на това искова производство – установяване със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, въззивният съд недопустимо - в несъответствие с основополагащото за гражданския процес диспозитивно начало, се е произнесъл по предмет на спор, какъвто не е въведен от ищеца.
Не намира опора в процесуалния закон и изводът на Варненския апелативен съд, че с допълнителната си искова молба ищецът надлежно е заявил изменение на първоначално предявения иск. Обстоятелството, че срока по чл. 372, ал.2 ГПК ищецът е изменил не само петитума на първоначалната си исковата претенция, но и първоначално въведените фактически твърдения, от които произтича спорното право, означава, че той по същество е нарушил установената с чл.214, ал.1, пр.2 ГПК забрана, предявявайки съвсем нов иск. Като е приел обратното и се е произнесъл по този нов иск, възприемайки го за изменен в съгласие с процесуалния закон, решаващият състав на въззивния съд също е постановил недопустим съдебен акт. Отделен в тази вр. би бил и въпросът за правния интерес на ищеца от предявяване на установителен иск за вземане спрямо ответника П., основано на договорно неизпълнение на сключен между него и трето лице договор за лизинг.
С оглед изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, на основание чл.293, ал.4 ГПК, във вр. с чл.270, ал.3, изр. 3 ГПК, а делото върнато на Варненския апелативен съд за произнасяне по иска, с който е бил сезиран. Ако при преценка на обстоятелствената част и петитума на първоначалната искова молба и направените в тази вр. с допълнителната искова молба уточнения, въззивната инстанция констатира, че същата е нередовна, а предявеният иск - допустим, е необходимо да процедира в съответствие със задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, което не е загубило своето значение и при действащия ГПК, вкл. с оглед постановките на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/09.12.2013 г.2013 г. .
При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход, въззивната инстанция дължи, на осн. чл.293, ал.4 ГПК, произнасяне и по отговорността за деловодните разноски в касационното производство.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение на Варненския апелативен съд № 153 от 06.06.2014 г., по в. т.д.№ 178/2014 г., по описа на с.с..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: