ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:


при секретаря София С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 657 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 33 от 31.01.2012г. по т.д. № 1220/2011г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 477 от 07.12.2009г., постановено по т.д. № 130/2009г. на Пловдивски окръжен съд, поправено с решение № 486/10.12.2009г. по същото дело, с което е призната за установена по отношение на кредиторите на [фирма] (н) нищожността на извършените плащания от дружеството на [фирма] след началната дата на свръхзадължеността 02.11.1999г., както следва: плащане в размер на 75 000 щ.д., извършено на 24.08.2000г., плащане в размер на 33 000 щ.д., извършено на 25.08.2000г. и плащане в размер на 69 951 щ.д., извършено на 17.07.2001г., и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] (н) сумата 177 951 щ.д., и разноски в размер на 200 лева.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на чл.305 ТЗ. Касаторът поддържа, че в противоречие със закона и със съдебната практика въззивният съд е приел, въпреки направеното оспорване, че е доказано заверяването на сметката на дружеството със сумите по трите процесни превода, наредени от [фирма] (н), както и идентичността на сумата и наредителя. Поддържа, че при съществено нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е уважил възражението му за изтекла погасителна давност по отношение на осъдителния иск, като не е обсъдил доводите му в тази връзка. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпроса: „Завършено ли е безкасовото плащане по смисъла на чл.305 ТЗ, ако няма доказателства за името на наредителя на сумата, с която е заверена сметката?”. Позовава се на противоречие на изводите на въззивния съд с възприетото в решение № 12/2010г. на ІІ т.о. на ВКС и в решение № 218/2004г. на ІІ т.о. на ВКС и поддържа, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответниците по касация синдикът на [фирма] (н) и [фирма] (н) оспорват касационната жалба. Поддържат, че изводите на въззивния съд са в съответствие със закона и установената съдебна практика.
С определение № 388 от 23.06.2014г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед вероятната недопустимост на иска, за която съдът следи служебно.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от синдика на [фирма] (н) установителен иск с правно основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ и предявеният от [фирма] (н) осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел въз основа на изслушаното заключение на вещо лице, че несъстоятелният длъжник [фирма] е извършил парично плащане на [фирма] в подозрителния период – след началната дата на неплатежоспособността 02.11.1999г. и че плащането е осъществено по банков път с платежни нареждания на посочените три дати с основание – комисионни договори за износ на медикаменти, както и по договор за износ на медикаменти. По спорния въпрос – дали сметката на кредитора [фирма] е заверена с валутните преводи по смисъла на чл.75, ал.3 ЗЗДq въззивният съд е приел, че това обстоятелство се доказва както от съдържанието на S. на двете транзакции при банката наредител, така и от данните за движение на валутната сметка на ответника. Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност е изложил съображения, че петгодишната давност по отношение на вземането е започната да тече от 31.08.2007г. (датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност) и към момента на подаване на исковата молба не е изтекла.
В рамките на правомощията си за служебна преценка на допустимостта на атакуваното решение, съобразно закона и т.10 на ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС (запазило значението си и при действието на Гражданския процесуален кодекс от 2007г.) и съобразявайки настъпилите в хода на процеса факти, настоящият състав намира, че въззивното решение е недопустимо поради недопустимост на предявения иск.
След образуване на касационното производство, с §8 на ЗИДТЗ (ДВ бр.20/2013г.), чл.646, ал.2 ГПК е изменен, като с § 14, ал.1 ПЗР на ЗИДТЗ е предвидено, че това изменение се прилага и по отношение на заварените производства за попълване масата на несъстоятелността, каквото е и настоящото производство.
С решение № 4 от 11.03.2014г. по к.д. № 12/2013г. К. съд е отхвърлил искането на Общото събрание на Търговска колегия на ВКС за обявяване противоконституционността на §14, ал.1 и ал.2 и §15 ПЗР на ЗИДТЗ (ДВ бр.20/2013г.), поради което обратното действие на закона следва да бъде съобразено в настоящото производство.
Съгласно изменението на разпоредбата на чл.646, ал.2 ТЗ, може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността изпълнение на неизискуемо парично задължение, независимо от начина на изпълнението, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, в едногодишен срок преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ (т.1), както и погасяване на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина на изпълнението, извършено в 6 месечен срок преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ (т.3) . Следователно с обратна сила законът определя извършените плащания не като нищожни, а като относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността, т.е. при новата редакция на чл.646, ал.2 ТЗ защитата се осъществява с конститутивен, а не с установителен иск. С изменението на закона е променен и правнозначимият за недействителността период – изпълнението трябва да е извършено след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, но в едногодишен срок (при изпълнение на неизискуеми парични задължения), респ. 6 месечен срок (при изпълнение на изискуеми парични задължения) преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ, при знание на кредитора, че длъжникът е неплатежоспособен или свръхзадължен, тези срокове са съответно двугодишен и едногодишен, както и са предвидени ограничения в приложното поле на тези разпоредби (чл.646, ал.5 ТЗ).
Настоящият състав намира, че в конкретния случай е недопустимо изменението на предявения по делото установителен иск, чрез преминаването към конститутивен иск. Съгласно разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК е недопустимо предявяването на изцяло нов иск, чрез едновременно изменение на основанието и на петитума на иска. В настоящия случай, за да бъде приведен предявеният иск в съответствие с новите редакции на чл.646, ал.2, т.1 и т.3 ТЗ, следва да се изложат нови твърдения за възникнало в патримониума на ищеца потестативно право и обосноваващите исковата претенция факти следва да бъдат съобразени с новите фактически състави, като бъдат изложени твърдения дали е погасено изискуемо или неизискуемо парично задължение и дали кредиторът е бил недобросъвестен, с оглед променения правно значим период на извършване на плащането, обвързан със срок преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ. Следва да бъде формулирано и ново искане – за постановяване на следващата от упражняване на потестативното право правна промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни (при формулирано в исковата молба искане за установяване несъществуването на оспореното право), т.е. да бъде променен вида на търсената защита. Такова изменение на иска, изразяващо се в предявяване на изцяло нов иск, се явява недопустимо.
Изменението на вида на иска по чл.646, ал.2 ТЗ води до недопустимост на въззивното и на отмененото с него първоинстанционно решение, постановени по установителен иск и по обусловения от него осъдителен иск. Ето защо, съобразно чл.270, ал.3, изр.1 ГПК тези решения следва да бъдат обезсилени, а предвид недопустимостта на изменение на иска чрез преминаване от установителен към конститутивен иск – производството по предявения установителен иск с правно основание чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, както и по обусловения от него осъдителен иск, следва да бъде прекратено.
Поради недопустимостта на въззивното решение изложените в касационната жалба оплаквания за неговата неправилност не следва да бъдат обсъждани.
При този изход на спора и на основание чл.649, ал.6, изр.1 ТЗ длъжникът [фирма] (н) следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 440,28 лева.
С оглед изхода на спора на касатора – ответник по исковете [фирма] следва да се присъдят разноски за трите инстанции в размер общо на 18 908 лева, включващи държавна такса за въззивно обжалване, адвокатско възнаграждение във въззивното производство, адвокатско възнаграждение за първото разглеждане на делото от ВКС и адвокатско възнаграждение за настоящото касационно производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.4 във връзка с чл.270, ал.3 ГПК

ОБЕЗСИЛВА решение № 33 от 31.01.2012г. по т.д. № 1220/2011г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав и потвърденото с него решение № 477 от 07.12.2009г., постановено по т.д. № 130/2009г. на Пловдивски окръжен съд, поправено с решение № 486/10.12.2009г..
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от синдика на [фирма] (н) против [фирма] (н), [населено място] и [фирма] иск с правно основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ за прогласяване по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] (н) нищожността на извършените плащания от дружеството на [фирма] след началната дата на свръхзадължеността 02.11.1999г., както следва: плащане в размер на 75 000 щ.д., извършено на 24.08.2000г., плащане в размер на 33 000 щ.д., извършено на 25.08.2000г. и плащане в размер на 69 951 щ.д., извършено на 17.07.2001г., както и по предявения от [фирма] (н) против [фирма] осъдителен иск за сумата 177 951 щ.д.
ОСЪЖДА [фирма] (н), [населено място] да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 440,28 лева, на основание чл.649, ал.6, изр.1 ТЗ.
ОСЪЖДА [фирма] (н) да заплати на [фирма] сумата 18 908 лева, представляваща направени разноски в производството пред трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: